Ефим УШЕВ

Едно малко селце в съседния на Златоград Кирковски район – с. Шумнатица, провежда всяка година през май своя Празник на местния качамак. „Местния“, защото всяко село в Родопите прави своя качамак, а в Шумнатица той е особено вкусен, явно защото се приготвя по по-особен начин… И чиято рецепта успях да запиша, но ще ви я продиктувам друг път…

И както на всеки селски празник и тук хора се събират от близо и далеч, много местни и гостуващи фолклорни певчески и танцови групи, включително златоградски, мерят своите умения, търговци от къде ли не пласират стоки, но най-важното – всичкият народ е в настроение и се весели, а хорото ни за миг на мегдана не спира.

Най-приятното нещо обаче и всъщност изненадата за мен, тъй като за първи път съм в това село, беше прекрасното римско мостче над реката в центъра и близката до него още по-прекрасна стара воденица. Която, представете си, продължава да мели брашно както и преди 200 години, и заедно с моста оформят един автентичен етнографски комплекс, който не спираше да привлича посетители и, естествено, да ги радва, защото не спираха да щракат с фотоапаратите си около тях.

Видно е, че и римското мостче, и воденицата са реставрирани, но явно тук е пипнала „здравата“ ръка на компетентни специалисти, така че поражения някакви въобще не се забелязват, като изключим, може би, дървените парапети, които са допълнително приложени по наистина прекрасния римски мост. Но това си е едно мое лично схващане, разбира се, като смятам, че всеки каменен родопски мост никога не е граден с парапети и ние грешим като им слагаме такива – било то дървени или пък, не дай боже, железни, които бързо ръждясват и само допълнително обезобразяват обекта. Като претекст за това нововъведение винаги се сочи - сакън, да не вземе да падне някой пиян в реката, прибирайки се вкъщи по него. Но пък попиташ ли ги известни ли са случаи, когато това е ставало някога – не, няма такива спомени. И става ясно, че това никога не се е случвало, а мостът е вековен. Както и да е – вижда се, че в Шумнатица, за разлика от мостовете в Златоград или пък Дрангово, например, обезобразяване няма и дървения парапет добре се е вписал в архитектурата му.

Същото мога да кажа и за красивата воденица, чийто каменен зид и каменно-плочест покрив е много добре обновен и автентичността ѝ е напълно запазена. Проследяваме вадата, която довежда водата, за да се върти огромния воденичен камък и някак криво ни става, спомняйки се как сами погубихме водната вада за златоградската воденица, за да нямаме днес действаща мелница и да я ползваме само като музейна „единица“…

…И така споделям с някои местни хора тези мои добри впечатления от селото им, а те ми казват, че този мост е малък. И ако искам да видя друг, много по-голям, с повече сводове, е добре да ида до едно съседно село наблизо. Което пък допълнително изостря интереса ми към този непознат за мен родопски регион на община Кирково, чиито села са някъде към трийсетина, и се заричам един ден да ги пообиколя, дори и без да имат някакъв празник. Макар че празници тук бол – едно от селата имало Празник на чушката, друго пък – Празник на тиквата… Така че – живот и здраве да е, ще видим и техните мостчета.

Защото оттук някога, преди да изградим телените заграждения на комунизма, са минавали доста пътища към Беломорието и хората и сега ми казват, че имат роднини в съседните селца в Гръцко, чиито имена с лекота изброяват…