Георги ЗАРЧЕВ
ДЕСЕТ…
Седях в хубавата майска привечер в кафене под аркадата от липи в центъра на Хасково.
Бях в компанията на семейство и техният син, на когото му предстоеше скоро абитуриентски бал. Често правя срещите си с клиенти по разни заведения. Някои колеги биха казали, че това е непрофесионално. Лично аз предпочитам да проведа разговорите си извън кантората, в неформална обстановка. Така хората, с които общувам, не се чувстват като гостуващ отбор на чужд терен, имат по-свободно и искрено поведение и остават с впечатлението, че спрямо тях се проявява едно по-специално отношение.
Не ми пречи, че по време на тези срещи не си водя записки. Имам добра памет, а и за мен е по-важно да си изградя непосредствена представа за човека, с когото ми предстои да работя. Освен това няма никакво значение какво той ще ми сподели, а на какво ще се натъкна, когато започна да прелиствам делото му. Предполагам, че първоначално клиентите ми смятат, че не обръщам достатъчно внимание на това, което ми доверяват, че подценявам техните идеи за стратегията на защита и че дори се отнасям с непристойна снизходителност към тях. Накрая обаче все пак им се налага да ме оставят да действам както аз реша, за да разберат, че е постигнат най-добрия възможен резултат за тях. После обикновено отново идват да ползват услугите ми или пък ме препоръчат на свои близки и познати. Дори си представям точните думи, с които биха го направили: „Сега ще те пратя при един адвокат. Ти ще му говориш, той няма да те слуша. Ще те пита за неща, които ти се струват незначителни, а ще пренебрегва онова, което ти смяташ за най-важно. Абе, с една дума няма да те очарова. Обаче това е човекът, който ще ти свърши работа.“
И в тази топла майска вечер хората, с които бях на масата, смятаха, че ги слушам с неподобаваща за сериозността на проблема разсеяност и с по-голям интерес наблюдавам минувачите, дефилиращи по централния пешеходен пасаж. Разбира се те грешаха, защото много добре разбирах колко е сложна ситуация и се опитвах като на билярдна маса да предвидя движението на топките няколко хода напред, за да направя така, че момчето, което седеше до мен, да избегне продължителен престой в затвора…
Случаят с поредното убийство в Хасково бе много нашумял най-вече с неадекватните действия на полицията в града. Жертвата бе млада девойка, на която ѝ предстоеше да завърши местната икономическа гимназия. В пресконференция пред медиите началникът на областната дирекция на МВР, в присъствието на вътрешния министър, бе заявил, че Маргарита - така се казваше момичето, е избягало от майка си. Няколко дни по-късно на местния топ полицай спешно трябваше да се търси ново работно място, защото тялото на девойката бе намерено в пластмасов бидон, като се оказа, че неин съученик я е лишил от живот.
Случаят, с който ме занимаваха момчето и родителите му, не бе самото убийство на Маргарита, а друг проблем, който се явяваше дериватен на това престъпление. И така полицаите отказвали да работят по намирането на изчезналото момиче и убеждавали майката, че дъщеря ѝ просто е напуснала града, заради конфликт с нея. Тогава жената се обърнала към Росен - момчето, което сега пиеше кафе до мен и което било съученик на Маргарита. Обяснила му, че последно щерка ѝ е била забелязана в компанията на друг свой съученик - Иван. Точно той разпространявал слуховете за бягството на момичето в Стара Загора, на които полицаите се бяха вързали доста наивно…
Росен взел присърце проблема. Сформирал малка група от свои приятели и роднини на Маргарита. Трябвало да намерят начин да се доберат до Иван. Едно от момичетата в групата му се обадило, поканило го да се срещнат в центъра на Хасково. Там обаче го очаквал Росен с приятелите си. На въпросите, които му поставили за местонахождението на Маргарита, Иван отговорил пренебрежително и арогантно, че нито я е виждал, нито я е чувал. Тогава последвал малък екшън. Росен го ударил, свалил го на земята и му сложил белезници. Вкарали го в автомобил и започнали да търсят майката на Маргарита, за да заведат при нея пленника. Идеята била да разговаря най-сетне очи в очи с него. Никой обаче не отговорил на позвъняванията. Групата трябвало да импровизира следващите си стъпки. Откарали Иван в запустялата сграда на ТЕЦ-а в близост до града. Свалили му белезниците и приближили мобилния телефон към него, за да го отключат с лицево разпознаване. Вече не можел да твърди, че не е бил с Маргарита. В паметта на телефона се натъкнали на няколко нейни снимки. Не се виждало лицето ѝ, била просната в подозрителна поза на някакъв диван. Не било ясно дали спи или е мъртва. Тогава Иван признал, че е бил с нея, че правили секс, но отричал да ѝ е сторил нещо лошо. Междувременно успели да се свържат с майката на Маргарита и откарали при нея пленника си. Срещата се състояла на околовръстното шосе. Там Иван още веднъж уверил жената, че не е посягал на дъщеря ѝ и с мелодраматичен тон ѝ обещал да помогне с каквото може за намирането ѝ. Майката на Маргарита го прегърнала просълзена, а после го откарала със своята кола до дома му.
Може да се каже, че това е цялата история, но тя има съществено продължение.
По-късно вечерта Росен бил арестуван от полицията. Иван направил официално оплакване, че е бил отвлечен. При беседата с полицаите задържаният младеж се опитвал да ги убеди, че Маргарита не е избягала от дома си, че Иван е замесен в изчезването ѝ. Увещавал ги да прегледат телефона му и да го притиснат. Реакцията на оперативните работници била грубост и подигравки:
- Май гледаш много криминални филми. Преди да се правиш на полицай, трябва първо да се квалифицираш за тази работа - говорели му те високомерно.
Все пак, настоятелността на Росен принудила полицията, макар и неохотно, да разгледа и неговата версия. Благодарение на това, само няколко дни по-късно се оказало, че Иван е умъртвил Маргарита като я е удушил с ластика на анцуга си. После я поставил в бидона и го тътрил в малките сутрешни часове четиристотин метра по улица с обратен наклон. При това му се наложило да пресече голям булевард, за да достигне крайната дестинация - двора на запуснатата къщата на дядо си, където оставил трупа на Маргарита.
Родителите на Росен бяха много притеснени. Майка му бе склонна да го вини, че се е замесил във всичко това. Но истината е, че ако не бе го направил, може би въобще нямаше да заловят убиеца на Маргарита. Сега всеки от онази група, която бе пленила Иван, се опитваше да се спаси самостоятелно, за сметка на останалите. Майката на убитото момиче дори бе казала на Росен при техен разговор, че не го помни кой е.
Да, ситуацията бе сериозна. Формално погледнато се касаеше за отвличане. Поставянето на белезници, вкарването на Иван в колата против волята му, задържането му в сградата на ТЕЦ-а, изпълваше изцяло състава на това престъпление. Да не говорим, че някой от групата бе размахвал и газов пистолет. След нашумелите преди години случаи с „Наглите“, тези деяния се наказваха много сурово. Предвиденото в Наказателния кодекс е от 7 до 15 години лишаване от свобода. Следва да се има предвид, че в този диапазон санкцията винаги означава влизане в затвора, защото условната присъда е възможна, само ако наложеното наказание е до три години лишаване от свобода.
При това положение трябваше да избера как да проведа разговора с моите клиенти. Понякога на нас, адвокатите, ни се налага да влизаме в ролята на психоаналитици, друг път - на изповедници. Лично аз предпочитам да действам като хирург - да не крия цялата сериозност на проблема, но и да дам добри гаранции за крайния изход. Честното отношение е уважение не само към клиента, но и към самия себе си. Има колеги, които съзнателно плашат хората, за да защитят по-голям хонорар. Други пък ги лъжат, давайки ми празни надежди, пак по същата причина - да могат на траншове да получат колкото се може повече пари. С местен хасковски адвокат заедно работихме по общ случай. Когато наближи делото да влезе в съда, той ми каза: - Ходих при клиента в ареста и този път бях брутално откровен с него…
Останах втрещен. Ами аз нищо не бях спестил до този момент на същия този клиент, а и нещата бяха пределно ясни. Нямаше никакъв разум да се лъже. Предполагам колегата не е бил откровен през цялото време с арестанта, просто по стар навик.
Първата ми работа бе да успокоя родителите на Росен. Това бе не само акт на добронамереност към тях, но бе необходимо те да не са притеснени, за да мога и аз да съм концентриран в задачите си по защитата. Тяхното напрежение би се пренесло върху детето им, а от него - и на мен, когато започна да върша същинската си работа. Обясних им, че не трябва да упрекват момчето си, а да се опитат да го разберат, защото за него това е било изпълнение на граждански дълг. Отделен въпрос е, че е можел да се справи по-умно. Важното обаче е, че синът им не бе останал равнодушен към съдбата на съученичката си. Злото може да вземе превес в този свят, само ако доброто, вместо да му противодейства, се задоволи с ролята на безучастен страничен наблюдател.
Със самия Росен ми бе много по-лесно да общувам. Обичам да съм в контакт с младите хора, тяхната енергия и виталност заразява и мен. Навремето младеж ме ангажира за случай, при който бе унищожил охранителна камера, монтирана на сградата на общината в Харманли. При мен той дойде заедно с приятелката си. Първото, което ми мина през главата, бе, че това са просто хулигани. После обаче забелязах, че срещу себе си имам хлапаци и промених тона и отношението си към тях. Смятам, че първоначално и те са ме възприели като побелял чичка. Впоследствие обаче, когато видяха, че не ги упреквам, а се опитвам да ги разбера, те също почнаха да гледат на мен по друг начин. Лаская се да мисля, че ме възприеха като пич.
Когато отидох за делото в Харманли, момчето попита дали колата пред съда е моя. И след като получи утвърдителен отговор, поиска ключовете ми за автомобила. Погледнах го изумен и му казах, че това не може да стане. Не давам колата си на всеки срещнат.
- Ама, господин Зарчев, тя е много мръсна. Аз работя на автомивка, искам просто да я измия.
Капитулирах и с усмивка подхвърлих ключовете на момчето…
При разпита на Росен пред следователя нямаше какво да крием или спестяваме. А и симпатиите очевидно бяха на наша страна. Безспорно от формална гледна точка бе извършено отвличане. Но коя бе жертвата? Един хладнокръвен убиец. Странно е как може да лишиш от живот младо момиче, а после искрено да се кълнеш пред майка ѝ, че ще направиш всичко възможно да я откриеш? Това желязна психика ли е, или липса на всякаква емпатия и състрадание към околните? Предполагам, че такъв човек лесно би подвел и полиграфа, защото на екрана му вместо кривата на някакви вътрешни душевни процеси и терзания, би се показала непрекъсната права, подобна на една друга права линия, която се появява на медицинската апаратура при преустановяване на мозъчната и сърдечната дейност на пациента. Оставям на вас да прецените дали Росен е престъпник, заслужаващ сурово наказание, и дали Иван е жертва или просто един морален покойник. Адвокатът е длъжен да защитава истината на клиента си и да убеди съда и обществото, че това е и тяхната истина. Съвсем просто казано, това е нашата работа, малко по-сложно е, когато дойде моментът за изпълнението ѝ.
Какъв е краят на тази история? Ами - не знам. Още работя по този случай. Той не е приключил. Но все пак има някаква развръзка. За Маргарита, която няма да присъства на абитуриентския си бал. За Иван, който никога няма да цени човешкия живот, освен своя, разбира се. И за Росен, който ще понесе отговорност за нещо, което формално е престъпление, но същевременно е и проява на гражданска смелост. Тъкмо благодарение на това, едно убийство е разкрито и се надявам да убедя прокуратурата да приеме, че в случая за момчето, превърнало се в мъж, са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Ако успея в това, бих могъл да издействам споразумението, при което наказанието му да бъде определено под минимума, предвиден в закона, за да може да бъде условно изтърпяно.
Неслучайно оставям последната глава от тази книга някак незавършена.
Написаното от мен дотук е свързано неизменно с убийства. Но отвореният финал, на който вместо точка слагам многоточие, е най-доброто доказателство, че животът по правило надмогва смъртта и продължава и след нея. Друг е въпросът, че посегателствата върху него от човек на човека датират от времето на Каин и Авел и никога няма да имат край…