+ Както казва великият руски учен акад. Дмитрий Лихачов: „Българският език стана език на литургията и културата от Адриатика до Тихия океан...“

Николай ЯРЪМЛЪКОВ

Знаете ли, че точно в една година трима българи застават начело на трите най-големи православни църкви? Нека си спомним за времето, в което България беше духовната империя на Източна Европа. Една история за св. Патриарх Евтимий, св. Киприан и св. Ефрем, която всеки българин трябва да знае.

• Българската православна църква (Търновска патриаршия): Става самостоятелна Патриаршия още през 927 г. (при цар Петър) и повторно е призната през 1235 г. на събора в Лампсак. През 1375 г. св. Евтимий поема една утвърдена и авторитетна институция, която е културният лидер на славянския свят.

• Сръбската православна църква (Печка патриаршия): Тя е призната за Патриаршия през 1346 г. при Стефан Душан, но Константинополската патриаршия първоначално налага схизма (не я признава). Точно през 1375 г., благодарение на авторитета на св. Ефрем, схизмата е вдигната и Сръбската патриаршия става официално призната и самостоятелна в очите на целия православен свят.

• Руската православна църква: Св. Киприан Цамблак – архитектът на руското единство: Макар първоначално да е ръкоположен за митрополит на Киев и Литва, голямата историческа заслуга на св. Киприан е преодоляването на църковното разцепление. В един изключително труден период, той успява да обедини разделените Киевска и Московска митрополии под един омофор. Като „митрополит на цяла Русия“, Киприан прави възможно духовното сливане на православните земи, превръщайки Москва в единен духовен център. Той не просто пренася търновските богослужебни книги, но полага основите на единна културна и религиозна идентичност, която по-късно ще позволи на Руската църква да израсне в Патриаршия през 1589 г. Киприан е човекът, който подготвя почвата за бъдещата руска независимост. Официално Руската църква става Патриаршия по-късно, през 1589 г.

Впечатляващо е, че тези трима българи не просто заемат високи постове, те легитимират автономията на тези две църкви. През 1375 г. св. Ефрем издейства официалното признание на Сръбската патриаршия от Цариград, докато св. Евтимий и св. Киприан превръщат Търново и Москва в единно културно пространство. Това не е просто история на три личности, а история за това как България даде административния и духовен „гръбнак“ на православието.

През XIV век България не просто изнася книги; тя изнася държавност, морал и духовни водачи. В рамките на една-единствена година българският гений заема най-високите стълбове на православието:

1. Св. Евтимий Търновски: Избран за Патриарх на българите. Той превръща Търново в „Третия Рим“ и чрез своята правописна реформа уеднаквява езика на богослужението, за да няма „разногласие в душите“.

2. Св. Ефрем Сръбски: Българинът, който става Патриарх на Сърбия. Неговата мисия е най-трудната – да помири Сръбската църква с Константинопол. Неговата святост е била толкова безспорна, че сърбите виждат в него единствения достоен обединител.

3. Св. Киприан Цамблак или Киевски: Ръкоположен за Митрополит на Киев и Русия. Той пренася търновския модел в Москва, поставяйки основите на руската духовност и литература за векове напред.

Общото между тези трима мъже не е само етническият им произход, а школата на исихазма (от гр. исихия – безмълвие). Това е учението за вътрешната светлина, което учи, че чрез молитва човек може да съзерцава Бог.

Тук е важно да отбележим, че исихазмът на св. Евтимий и неговите съратници не е просто заимствано отвън учение. В изследването си „Богомилската алтернатива“ доц. Веселина Вачкова развива тезата, че исихазмът е естественото продължение на българската апостолска църква и богомилството. Според нея, вътрешният стремеж към директно общуване с Бога и аскетизмът, характерни за по-ранните български духовни търсения, намират своя най-висок и пречистен израз именно в исихасткото движение на XIV век. Така тримата патриарси се явяват наследници на една хилядолетна българска духовна нишка.

Докато Атон бе духовното огнище, българските манастири в Парория и Килифарево се превърнаха в ковачниците на новия православен елит. Тук исихазмът престана да бъде само молитва и се превърна в културно оръжие – чрез преводи, книжнина и държавническа мъдрост, които тримата патриарси разнесоха по света. Тези светци не са търсели власт; тя ги е намерила, защото в моменти на криза светът винаги се обръща към най-чистите източници.

Защо това е важно днес?

Ролята на България за формирането на християнството през Средновековието не се изчерпва само с покръстването при св. цар Борис I. Второто „златно време“ е именно това на св. Евтимий. То доказва, че дори когато една държава е политически слаба, тя може да бъде духовна империя.

Както казва великият руски учен акад. Дмитрий Лихачов: „Българският език стана език на литургията и културата от Адриатика до Тихия океан.“ Чрез него България създаде една невидима, но несъкрушима „Държава на духа“, чиито граници стигаха там, където се служеше на славянски.

Българският принос не е застинал в миналото. Той живее във всеки църковен текст, четени в Киев, Москва, Белград или Търново. Случайно ли е, че тримата българи поемат кормилото на православието точно в навечерието на големите изпитания?

Едва ли. Това е бил съзнателен опит на българския дух да съхрани християнската цивилизация чрез единство. На този Великден, празнувайки победата на живота над смъртта, можем да се гордеем, че някога България даде на света своите най-светли умове, за да запазят вярата жива в най-тъмните векове. Нека светлината на тези празници ви носи вдъхновение, а споделената история докосне повече хора!