Лев Толстой е описал всичко, всичко… А руснаците, вместо да го четат като предупреждение, са го чели като инструктаж как да причиняват още и още страдание и разрушения. Един много силен откъс. ЗВ

…

"Разореният от нападението аул беше същият, в който Хаджи Мурат прекара нощта, преди да премине към русите. Садо, у когото отсядаше Хаджи Мурат, избяга със семейството си в планината, когато русите приближаваха до аула. Когато се върна в аула, Садо намери саклята си разрушена, покрива срутен, вратата и стълбовете на чардачето — изгорени, а вътре нечистотии. Синът му — онова красиво, с блестящи очи момче, което гледаше възторжено Хаджи Мурат — бе донесен в джамията мъртъв върху покрит с бурка кол.

Беше промушен с щик в гърба. Благообразната жена, която прислужваше на Хаджи Мурат при неговото посещение, сега стоеше над сина си с разпуснати коси, с разкъсана на гърдите риза, която откриваше старите й увиснали гърди, дращеше до кръв лицето си и непрестанно ридаеше. Садо, с кирка и лопата, отиде заедно с роднини да копае гроб за сина си. Старият дядо седеше до стената на разрушената сакля, дялкаше пръчица и гледаше тъпо пред себе си. Той току-що се бе върнал от пчелина си. Двете купички сено там бяха изгорени; изпочупени и изгорени бяха и посадените от стареца и отгледани кайсиеви и вишневи дръвчета и най-главно — изгорени бяха до един кошерите заедно с пчелите. От всички къщи се чуваха писъците на жени, както и от площада, дето бяха донесени още два трупа. Малките деца ревяха заедно с майките си. Ревеше и гладният добитък, на който нямаше какво да дадат. По-големите деца не играеха, а с уплашени очи гледаха възрастните.

Изворът беше замърсен, очевидно нарочно, тъй че от него не можеше да се взема вода. Също тъй беше замърсена и джамията, и муллата и муталимите я чистеха.

Старците стопани се бяха събрали на площада и приклекнали, обсъждаха положението си. За омразата към русите никой не говореше. Чувството, което изпитваха всички чеченци — от мало до голямо, — беше по-силно от омраза. Това не беше омраза, а непризнаване на тия руски кучета за хора и такова отвращение, погнуса и недоумение пред безсмислената жестокост на тия същества, че желанието да ги изтребят, както желанието да се изтребват плъхове, отровни паяци и вълци, беше чувство тъй естествено, както чувството за самосъхранение.

Жителите трябваше да избират: да останат тук и със страшни усилия да възстановят всичко, създадено с такъв труд и тъй леко и безсмислено унищожено, като очакват всеки миг да се повтори същото, или пък — противно и на религиозния закон, и на чувството на отвращение и на презрение към русите — да им се подчинят."

Лев Н. ТОЛСТОЙ

(Из повестта “Хаджи Мурат”)