Георги ЗАРЧЕВ

 

ДЕВЕТ…

 

- Делчо, твоите хора лъжат като дърти цигани - уморено констатирах аз и двайсетгодишният хлапак се засмя, защото неговият ромски произход бе не по-малко очевиден от този на роднините му…

 

Запознанството ми с Делчо датираше повече от две години преди сегашната ми среща с него. За първи път го мярнах когато го извеждаха от съда в Димитровград, където току-що бяха потвърдили задържането му за постоянно в следствения арест. Аз бях по друга работа в града и разбрах от колежката си - негов служебен защитник, че той е извършил убийство и тя е отвратена от клиента си, защото по време на вземането на мярката му за неотклонение той непрекъснато се подсмихвал и нагло обвинявал за виновно другото момче, което е било с него, но не било задържано….

Точно в този момент мобилния ми телефон звънна и ме потърси стар мой клиент, намиращ се в момента в Германия. За моя изненада започна да ми говори точно за Делчо. Дали бих го поел, защото е брат на неговата приятелка, с която живеят на семейни начала в чужбина. Съгласих се, срещу не особено внушителен хонорар, да се ангажирам със случая. Съобщих това веднага на колежката и прочетох  в очите ѝ облекчение. Бремето на отговорността бе прехвърлено на моите плещи. Сега на мен предстоеше да се оправям с младежа, от когото искаше да се спаси собственият му служебен защитник. Винаги съм твърдял, че в нашия занаят трябва да можеш да разбираш клиента си, без непременно да го оправдаваш за стореното. Трябва да си в състояние да свалиш от лицето му маската, която всеки от нас повече или по-малко ползва, за да пази своята лична неприкосновеност и да се докоснеш до същността на човека, когото защитаваш. Затова се отнесох непредубедено към новия си ангажимент и реших, че ще успея по някакъв начин да открия зрънцето добро, което Делчо неминуемо крие в дебрите на душата си.

Още при първата ми среща с него при дознателката, която водеше разследването, му показах, че стратегията ни по случая ще е такава, каквато аз кажа, а не каквато той си мисли, че трябва да е. Много е важно да дисциплинираш клиента си и да не му разрешаваш на своя глава да прави глупости. Веднъж шеговито, но и с тъга споделих на мой съученик и приятел, който има името на добър хирург в града, че му завиждам. Не за друго, ами за това, че аз не мога като него в операционната да упоя клиента си, за да не си наврежда сам в съдебната зала.

От представените ми книжа по делото разбрах, че първоначалното обвинение на Делчо не е за убийство, а за умишлено причиняване на тежка телесна повреда, която по непредпазливост впоследствие е довела до смърт. Инцидентът се бе случил два дни след като младежът бе навършил пълнолетие. Не стига това, ами той бе в изпитателен срок на друго свое осъждане, пак за нанасяне на телесна повреда. Нещата не изглеждаха никак добре - иначе нямаше как да се паднат на мен.

Отблизо погледнато, ставаше дума за следното. Делчо и неговият непълнолетен приятел Иван били известни в село Странско с дребните зулуми, които вършели. Най-вече кражбички и нарушаване на обществения ред с техните чести пиянства. Понякога ходели при своя съселянин Филип. Той бил мъж на средна възраст, добър човек с определени психически отклонения, които не създавали проблем нито на околните му, нито на самия него. Синът му се бил установил отдавна в Чехия, така че единствено за него се грижела сестра му и нейният съпруг, които веднъж на две седмици идвали от града да го видят. Случвало се двамата младежи да отсядат от време на време в къщата на Филип, откъдето понякога крадели дърва, буркани със зимнина и дори пари от инвалидната му пенсия. Една вечер те отново го посетили. Били пияни. В началото разговаряли спокойно, после започнали да бият Филип - без никаква причина, много жестоко, с ръце и ритници. Предполагам са го направили, защото са дали израз на разрушителните демони, които всички ние възпираме да стоят в дълбоките недра на вътрешното ни Аз.

Иван твърдеше, че само приятелят му е налагал нещастния човечец, макар по кокалчетата на неговите пръсти впоследствие също да бяха открити охлузвания. Възможно е тези наранявания по ръцете да са били заради нанесени с тях удари.

Следващият ден бил неделя. Провеждали се и някакви избори. Кметът на селото забелязал Филип да се движи по улиците. Бил видимо контузен, с оттекла глава. Вървял като не на себе си. Той без друго трудно говорел, но сега още по-неясно се опитал да обясни какво му се е случило. На въпрос на кмета кой го е бил, той посочил макар и не точно поименно Делчо. Дошла линейка и полиция. Филип бил откаран в болницата в Хасково, а Делчо и Иван били отведени на разпит.

В интензивното отделение се оказало, че Филип е жестоко наранен. Мозъкът в черепната му кутия бил изместен, а гръдния кош бил с толкова счупени ребра, че било чудно как не се е разпаднал. Животът му не можел да бъде спасен. След седмица престой в болничното заведение, човекът починал.

Единственият обвиняем по случая бе Делчо. Другото момче остана в ролята на свидетел, защото Филип не бе го споменал като съизвършител. Ако трябва да бъдем честни обаче, не бе казал и че Иван не е участвал в нанесения му побой. Доколко можеше да се вярва на думите на починалия, е спорен въпрос, с оглед неговото психическо състояние. Всички роднини на Иван, които бяха свидетели по делото, твърдяха, че Филип е заявил пред тях, че е бит само от Делчо. Впоследствие при кръстосания им разпит в съдебната зала се видя, че те просто са се наговорили да изфабрикуват такава реплика от страна на жертвата. Разследването се проточи. Изтичаха осем месеца, в рамките на които можеха да задържат Делчо по това обвинение. Затова му предявиха ново - за умишлено убийство, като вече срокът на ареста можеше да продължи до година и половина.

Междувременно имах и други задачи като адвокат. Наложи ми се да се срещна с мой клиент, който се занимаваше с контрабанда. Той бе заможен човек и беше далече от баналната битова престъпност. Двамата обсъждахме негови проблеми. Намирахме се под сянката на един чадър край басейна в имота му на брега на Бяло море. Отзад бяха паркирани каравана, джип и луксозен спортен автомобил. В един момент някак стана дума и за убийството, извършено от Делчо. Споделих някои от подробностите по случая. Домакинът ми отпи от чашата си с прясно изцеден портокалов сок, вгледа се  в хоризонта, където бе закотвен огромен кораб и каза:

- Твоят Делчо е с по-добра съдба от онзи свой приятел Иван, защото за разлика от него ще понесе вината си. Може да изживее своя катарзис и да стане човек, докато този, на когото му се е разминало, няма да е никога нищо повече от  един неосъден убиец.

Не очаквах клиентът ми с басейна и автопарка в задния двор да се замисля над подобни въпроси. Изреченото от него обаче бе чиста истина и попитах дали ми позволява да го цитирам в заключителната си пледоария по делото…

След всяко заседание в съда виждах как Делчо израства като мъж. Дори го помолих да обръсне  меките косми  по брадичката си, за да може да изглежда колкото се може по-млад. Съдът не трябваше да забравя, че съди човек в началото на житейския си път.

Така и не видях в залата майката на Делчо, тя никога не се сети да се появи по делото. Понякога идваше баща му. Винаги закъсняваше и макар заседанията да бяха преди обяд, обикновено лъхаше на евтин алкохол. Сестрата на клиента ми чувах само по телефона. Молих я поне веднъж да дойде в съда, за да разкаже за брат си - за трудното му детство, за безпризорния живот, който е водил. Не го направи, макар по време на някои от заседанията да си бе в България.

Убедих Делчо да поеме вината, да разкаже всичко както е било в онази вечер и той го стори. Нямаше и следа от онова момче, което навремето се смееше арогантно и прехвърляше цялата отговорност на приятеля си. Осъдиха го на 16 години затвор. Щеше ми се да обжалвам, защото си мисля, че имаше шанс да се намали присъдата. Говорих по телефона неколкократно със сестра му - все пак трябваше да се финансира дело пред втора инстанция. Накрая ми бе казано, че самият Делчо няма желание да се атакува присъдата. Знаех, че не е вярно, просто всички го бяха изоставили, както бяха правили винаги досега.

Две години по-късно, една вечер Делчо ми се обади от затвора. Бе малко притеснен, защото го викали след седмица отново в съда в Хасково. Направих справка в канцеларията и се оказа, че се касае за кумулация. Предстоеше частно наказателно дело, при което по искане на прокурора щяха да се съберат наказанията по двете присъди на Делчо и той да излежи единствено оставащата му част от шестнайсетте години.

Звъннах на сестра му в чужбина, обясних и каква е ситуацията. Казах ѝ, че това е в интерес на брат ѝ, но си е отделно специално производство и ще направя отстъпка в хонорара си. Тя се зарадва, рече че няма проблем и ще ми прати своевременно парите. Един ден преди делото ми се обади по телефона да ме попита дали то е минало. Не бе платила нито стотинка. Отговорих ѝ, че заседанието е на следващия ден, че ще се явя безплатно, но те са оставили момчето на произвола на съдбата и са го осъдили на незаслужена забрава.

- Така е - кратко отвърна сестрата и на мен не ми оставаше нищо друго освен да приключа разговора и да  блокирам номера ѝ.

И ето сега бях с Делчо в съдебната зала, за делото му за кумулация. Знаех, че има единствено мен и за нищо на света не бих го оставил сам. Шегата ми за лъжите на роднините му го накара тъжно да ми сподели, че едва сега разбира колко погрешно и безсмислено е живял до този момент. Без обич, без подкрепа, без нищо, което да го държи над повърхността. Но момчето вече се стремеше да промени своя свят. Иначе неграмотен, бе започнал да се образова в училището  в затвора. Надяваше се скоро да започне да се труди там, за да се намали с работа наложеното му наказание. Сложих длан на рамото му и рекох:

- Делчо, споменах ти, че се явявам днес безплатно, но това не е точно така. Ще ми останеш длъжник. Искам да ми се разплатиш за усилията, които полагам за теб, като ми обещаеш, че един ден, когато излезеш от затвора, ще бъдеш по-добър човек.

Нямаше какво повече да му кажа и затова излязох пред залата да изчакам началото на делото. След малко покрай мен в черната си тога мина съдията Боряна Бончева, която щеше да председателства заседанието. Тя се изненада като ме видя, спря се и каза:

- А, имаме си адвокат по делото! Не очаквах да се явиш и щяхме да го отложим, защото не сме назначили служебен защитник.

Обясних, че за мен клиента е специален и затова съм дошъл да го представлявам „про боно“.

Заседанието мина бързо. Съдът се съгласи да събере всички наказания в едно и по този начин съкрати и облекчи престоя на Делчо в затвора. Малко преди да го изведат, той ме помоли да му дам името на съдийката. Не знам защо му бе, но не намерих подходящ къс хартия, затова го изписах с химикал на дланта му.

- И да не вземеш да си измиеш ръцете - пошегувах се отново аз. - Да ти напиша ли и моят телефон,  за да не го забравиш?

- Не, господин адвокат - отвърна ми Делчо. - Вашият телефон съм го запаметил наизуст и никога няма да го забравя.

И той тръгна със закопчани белезници, обграден от съдебната охраната.

Замислих се дали ще го видя отново някога. Надявам се. Нали трябва да разбера един ден дали е изпълнил обещанието, което пое към мен - да стане по-добър човек…