Георги ЗАРЧЕВ

 

ОСЕМ…

 

Хвърля ли през рамо поглед назад във времето, си давам сметка, че животът ми е разположен върху територията на две епохи. Колко голяма е разликата, от една страна между моето детство, юношество и младост, и от друга – зрелостта ми. Светът се е променил драстично и се налага да си в крак с настоящето, но същевременно трябва да проявяваш постоянство към основните ценности, на които си се посветил и да не им изневеряваш заради конюнктурата.

 

Спомням си като студенти как посещавахме в софийските съдилища интересни дела, за да се докоснем до магията на правото. Веднъж присъствахме на съдебен процес, в който бяха обвинени млади хора, изкушени от наркотиците, за извършени дребни престъпления. Те обаче не бяха основните фигури в делото, а д-р Филип Лазаров, който завеждаше държавната психиатрична болница за рехабилитация на наркомани в Сухиндол.

Тогава зависимите се брояха на пръсти и докторът ги познаваше всички поименно, поради което се явяваше в качеството си на експерт. Той присъстваше неотлъчно на съдебните заседания. Академичният му ореол осветяваше един по онова време частен и не много познат за обществото проблем. За нас пък, студентите, това бе екзотичен процес срещу маргинали, престъпили закона, търсейки причудливи начини да се снабдят с дрога. Взломни кражби в аптеки, отнемане с измама медикаменти от онкологично болни, претопяване на легални лекарства против бронхит, съдържащи в себе си минимални количества кодеин.

Впоследствие, като действащ прокурор и адвокат, вече виждах, че нещата са придобили съвсем други измерения. Наркотици се предлагаха под път и над път в България. Употребяваше ги цяло едно поколение и оттук насетне нямаше как да се заблуждаваме, че това не ни касае като професионалисти, граждани и ако щете дори като родители. Най-глупавият начин, който избра държавата да се бори с нововъзникналата ситуация,  бе нулевата толерантност към зависимите, което бе  рефлекс от соцреализма. На този начин на противодействие берем плодовете и днес. Оказва се, че борбата с дрогата у нас е един голям камуфлаж. Полицията работи не за обществена полза, а за статистиката, като непрекъснато отчита резултати срещу наркоразпространението. Всъщност това, което прави, е да си затваря очите за работата на наркопласьорите, като ги оставя да действат необезпокоявано, а те в замяна предават на властите клиентите си на дребно. Така държавата винаги ще отчита успех в борбата срещу  разпространението на дрога, защото то винаги ще съществува. Но на практика ще залавя нещастните консуматори, а не истинските виновници за проблема.

Изключително нечовешко е и законодателството по отношение на дрогираните шофьори. Да, много добре ми е известно каква смъртоносна напаст са те и съм съгласен, че трябва да бъдат възпирани с цялата репресия, на която са способни правоохранителните институции. Но според наказателния кодекс престъпление е винаги, когато водач управлява автомобила си след употреба на наркотици. Работата е там обаче, че  детекторите за наличие на упойващи вещества в организма реагират дори повече от десет дни след приемането им. Оказва се, че някой младеж в дискотека в петък  е изпушил цигара марихуана или дори само е бил пасивен консуматор на дима край други хора, а седмица по-късно го спират зад волана и апаратът отчита употреба на наркотици. Е? Този човек е употребил дрога в един достатъчно отдалечен момент, но той не е под нейното въздействие, когато шофира. Въпреки това ще носи наказателната отговорност, все едно е бил безпаметно надрусан.

Имат ли решение проблемите на младите хора? Те са изключително застрашени от това, което могат да си доставят от пласьорите. Като говорим за миналото, трябва добре да си дадем сметка, че не сме във времето на хипитата и на Уудсток. Дилърите продават съзнателно опасна дрога, примесена с всевъзможни боклуци. В практиката си съм се натъквал на младежи, при които консумацията на забранени субстанции води не само до физически увреждания, но много често  отключва шизофрении и други психични заболявания.

Знам, че за много от вас това, което ще кажа, ще прозвучи еретично, но единственото правилно решение на проблемите е легализирането на леката дрога. Тогава всеки, който реши, ще може да отиде до аптеката и да вземе вещество, контролирано като вид и качество.

Помислете само - от една страна ще изчезнат всички дилъри, висящи пред училищата, а от друга страна ще има относителна сигурност за здравето на младежите. В противен случай, както обича да казва моят приятел, съдията Стратимир Димитров: „Ние просто съдим децата си.“

Липсата на контрол върху приемането на наркотици води до пълна деградация на личността. Хора, които иначе изглеждат разумни и добросърдечни, могат да ударят дъното и да извършат немислими неща.

Имах двадесетгодишен клиент от Харманли. Момчето бе от ромски произход. Родителите му бяха отишли на продължителен гурбет в Нидерландия. Те му пращаха пари, но го бяха оставили без опека в България. Младежът прекаляваше с алкохол и амфетамини. Една вечер със свой приятел срещнали на улицата петдесетгодишна жена. Добър човек, също от ромски произход,  превърнала се в тиха алкохоличка след като съпругът ѝ я напуснал. Случайно преминаващ полицейски патрул се натъкнал в полунощ на двете момчета, влачещи пияната жена по улицата. На въпроса на униформените накъде са тръгнали, младежите отговорили, че я водят у дома ѝ. Полицаите се доверили на казаното и отминали. След това станало нещо страшно. Двамата наркомани пребили от бой жената, която можела да им е майка. Били толкова надрусани и пияни, че безуспешно се опитали да я изнасилят, а после запалили със запалка окървавената ѝ коса. Накрая я захвърлили полумъртва в канавка край пътя.

Добре, двамата изверги са очевидно виновни и получиха по двадесет години. Но щеше ли да се случи всичко това, ако първо родителите държаха момчетата по-изкъсо? После, ако полицаите не бяха отминали, когато са видели странната тройка да се движи по улицата посред нощ?

И накрая, ако роднините на жертвата, които на делото ронеха крокодилски сълзи и уверяваха съда колко им липсва починалата, просто я бяха потърсили? Щяха да я открият на по-малко от двеста метра от дома си. Жената бе брала душа повече от денонощие преди да издъхне.

Не знам дали присъдата на клиента ми е сурова или не - най-тежка е съдбата на окаяната мъртва женица. Всъщност размерът на наказанието е максималния предвиден от закона, ако не вземаме под внимание възможността за доживотен затвор.

Но наркотиците го осъдиха много по-тежко, отколкото държавата. Заради боклуците, които е приемало, момчето бе развило сериозно психическо разстройство. Няколко месеца след приключване на делото баща му ми се обади загрижен и попита защо синът му е преместен в затвора в Ловеч. Имах обяснение за това - там се намираше единствената затворническа психиатрия. А по-късно научих и каква е причината клиентът ми да бъде отведен там. Невероятна трагедия. Бе отрязал собствения си член.

Друг паметен случай с наркотиците в главната роля бе с Веско. В средите, в които се движеше му бяха лепнали прякора Афромана, въпреки че за разлика от чернокожия рапър със солидни телеса Веско бе дребен младеж с бяла кожа. Той бе прекъснал образованието си по ветеринарна медицина и не бе много ясно с какво се занимава, освен да помага в транспортния бизнес на родителите си.

Самите те бяха хора с материални възможности и на сина им нищо никога не му бе липсвало. За първият случай с него при мен дойде баба му. Познавах я още от времето, когато бях прокурор, а тя работеше в канцеларията на наказателното деловодство в районния съд. В момента бе пенсионерка и бе наета от хасковската адвокатска колегия да ни обслужва в малко помещение, намиращо се в съдебната палата, снимайки копия от документи по дела или вършейки ни други дребни услуги.

Тя дойде при мен в кантората и ми обясни, че внукът ѝ има проблеми с прокуратурата. Бе играл с още няколко приятели карти в беседка в междублоково пространство в панелен квартал в Хасково. Станало късно, а младежите вдигали голяма врява. Някой се обадил на спешния телефон, а картоиграчите били толкова унесени в играта си, че не забелязали пристигналия полицейски патрул. Униформените установили, че на масата точно пред Веско има две-три цигари марихуана. Заех се със случая. Беше дреболия. Успях някак да убедя прокурора да не образува дело, като обясних, че Веско всъщност не е държал цигарите с марихуана. Те просто са били  чужд залог, спечелен от него при покера. Беше малко нескопосано като защитна стратегия, но мина, защото количеството марихуана бе пренебрежимо малко, за да се налага осъждането на момчето.

Година по-късно Веско дойде при мен с нова издънка. В Димитровград негов приятел го возел в колата си една вечер. Наблизо имало полицейски автомобил. Веско, явно надрусан, се показал до кръста от страничния прозорец и започнал да прави неприлични значи и да обижда полицаите. Пак успях да се справя, като случая бе приет за дребно хулиганство и се стигна само до глоба.  

За трети път Веско се появи в кантората, вече с нещо по-сериозно. Бил поканен на рожден ден у свой приятел. Имало алкохол, употребили се и наркотици. Когато купонът приключил, бащата на рожденика установил, че му липсва златен пръстен и още някои ценни вещи. Оказало се, че ги е взел Веско. Вероятно за да ги продаде и да си купи дрога…

По делото имах две възможности. Едната бе да искам пробация, другата - условно наказание. На пръв поглед пробацията е по-лека санкция. Обичайно тя се изразява в периодични срещи с пробационен служител. Бонусът при нея е, че няма условно наказание, което да изтърпиш впоследствие, в случай че те осъдят и за друго престъпление. Неудобството е, че всяка седмица по два или три пъти трябва да посещаваш пробационната служба.

Прецених, че Веско няма да спре до тук и ще продължи да затъва. Без да го попитам, пледирах за пробация. Съдът сметна това за разумно, защото щетите бяха възстановени от родителите му и произнесе присъда в този смисъл. Излязохме от залата. Навън в коридора имаше много хора, които чакаха за своите дела. В непосредствена близост бе и стаичката, където се помещаваше бабата на клиента ми. Приближихме се към нея и тогава внукът ѝ се разкрещя, че не съм го питал какво наказание е подходящо, че пробацията ще го спъва да пътува в чужбина, че съм извършил глупост. Баба му ме гледаше мълчаливо, а в очите ѝ се четеше срам и неудобство.

Спокойно му обясних, че според мен това наказание е най-правилното, защото очаквам той да не спре дотук. Наркотиците го тласкаха към нови и все по-сериозни престъпни деяния. Като адвокат ми е съвсем ясно кога трябва да оставя клиента си да реши нещо и кога аз трябва да поема отговорност без да го питам.

Не знам колко време мина, когато майката на Веско дойде при мен, за да ме наеме за четвърти път. Колкото и да очаквах старият ми клиент да направи ново престъпление, не можех да повярвам, че в момента бе  обвинен в убийство. Отидох да го посетя в следствения арест, не се сдържах и го попитах:

- Е, Веско, какво ще кажеш сега, прав ли бях за онази пробация?

Новият случай бе класическа наркоманска история. Една вечер Веско  разхождал с колата свой приятел. Спрели на бензиностанция да заредят гориво. Там се натъкнали на Зомба - друг герой от хасковския ъндърграунд, носещ с достойнство прякора си. Имало някакви стари неуредени отношения между него и Веско, ако не се лъжа пак свързани с наркотици. Между двамата избухнал скандал. След това Веско и приятелят му отпрашили с колата към свиленградските казина, но по телефона продължила разправията със Зомба…

Оттам нататък всичко се завъртяло бързо като в калейдоскоп. Двете момчета през нощта два пъти ходили до Свиленград и обратно. От свой познат на границата Веско се сдобил с автоматичен нож. Завръщайки се окончателно в Хасково, още два пъти имало стълкновение между двамата приятели от една страна и Зомба от друга. При второто се стигнало до трагичния резултат. Възникнала схватка с размяна на удари и ритници. Веско извадил ножа и пробол Зомба в торса, който се хванал с две ръце за корема. Двете момчета избягали. Зомба постоял малко прав, дори успял да размени две думи с портиера на близка сграда, после подбелил очи и се строполил на земята. Била засегната важна артерия, пострадалият  загубил за секунди цялата си кръв, която се стекла във вътрешността на тялото му.

Първоначално идеята бе да поема защитата на Веско. В един момент обаче се отказах. Най-напред родителите му искаха да ми платят хонорара на части, въпреки че разполагаха с необходимите средства. Възприех това като форма на недоверие. После ангажираха и други защитници без да ме уведомят. Трудно работя в екип, но когато се налага го правя. Нямах нищо против другите колеги, но реших, че е израз на неуважение да се наемат адвокати зад гърба ми, при положение, че на самия мен не ми е платено цялото възнаграждение.

Оказа се обаче, че моята работа по случая не е приключила, защото ме нае приятелят на Веско, с който са били заедно в онази злокобна нощ. Той също бе привлечен като обвиняем за съучастие в убийство. При разговор с новия ми клиент, с изненада установих, че е син на мой съученик от гимназията, който показно бе разстрелян с други хора в софийско заведение от наемни убийци, дегизирани като попове. По делото за хасковското убийство бе  доказано, че фаталният удар с ножа е нанесен от Веско, но се прие, че сподвижникът му е имал своята роля, нанасяйки удари с ръце и крака на Зомба, като по този начин е отклонил вниманието му, за да може другият да го прободе…

И досега бих спорил срещу тази теза - откъде клиентът ми е можел да знае, че приятелят му ще нанесе удар с ножа, който да засегне точно артерията на жертвата, за да отговаря за настъпилата смърт? Според мен той просто е бил въвлечен в една разправия, без да има представа до каква драматична развръзка ще се стигне. Така или иначе, признаха за виновни двамата и ги осъдиха на лишаване от свобода. Апелативният съд в Пловдив отмени присъдата и върна делото за ново разглеждане в Окръжен съд Хасково, но вече ангажираха друг защитник на мое място.

Години по-късно приятелят на Веско ми се обади по телефона. Току що бе излязъл от затвора и се бе хванал на работа. Искаше да му помогна  за някакви дреболии. Мина ми през ума как една малка случайност, като нощна разходка с кола под въздействието на наркотици, може да промени целия ти живот. Или както при Зомба - да доведе до смъртта ти.

Както и да тълкуваме фактите, не можем да изменим самите тях. Фаталните събития от онази нощ никога нямаше да се състоят, ако не беше дрогата. Младите хора посягат към нея като си мислят, че просто опитват, без да съзнават, че всъщност поемат по път, от който няма връщане назад.

В битността си на прокурор, адвокат, на човек с власт и възможности, никога не ми е минавало през ум да посегна към цигара марихуана или нещо по-силно. Професията ми обаче е такава, че ми се налага да общувам с хора на всякаква възраст и от всякакви обществени прослойки, с повече или по-малко интелект и с повече или по-малко доброта у себе си. Затова винаги съм се опитвал да разбера другите, в това число и младежите от поколенията след мен.

Навремето и аз съм правил доста луди неща на границата с общоприетото. Просто сега изкушенията са различни, а и младите хора са по-добре материално обезпечени и се поддават по-лесно на опасностите, които ги дебнат. Това не значи, че един ден от тях няма да станат умни, честни и уважавани юристи, лекари, ветеринари, или каквото и да е там, но най-вече човеци.           Просто трябва да се погрижим за тях и да им дадем шанс да го направят. В противен случай, както казва онзи мой приятел, ние единствено ги съдим. Само дето накрая ще се окаже, че съдим не потомците си, а себе си – за това, че не сме направили необходимото да ги спасим от самите тях.