Динко ПЕТКОВ

…Съветски поет, не му помня името, беше от онези, с единия крак в Сибир, описва в едно стихотворение как искал да промени съдбата на рибите в аквариума. Смятал, че страдат, принудени да живуркат в килийно пространство, движейки се в него все квадратно-кръгово. Взел аквариума, отишъл край морето и пуснал там рибките. Какво направили те?

Продължили си пак да се движат – кръгово и килийно. Така, както го вършели и преди в аквариума. Откритото море не ги накарало да променят житието си.

Тези рибки бяха читателите на моите вестници, които аз смятах, че имат нужда от мен, за да попаднат в морето. Разбрах, че те изобщо не желаеха това. Въпреки понякога да се бутаха в стените на аквариума, сякаш вътре се задушаваха. Опитваха се дори да изскочат от него.

Това обаче бяха само техни моментни импулси – те се страхуваха да попаднат извън аквариума. Морето ги стряскаше. В аквариума им сипваха храничката, сменяха им водата, топлеха им я, не пускаха вътре вредни за тях същества…

…

Тясно и скучно ми беше в моя аквариумен вестник. Затова скришом се измъквах от него и отивах в друг аквариум – седмичника на Рудозем. Пристигах там с автобуса рано следобед, пишех, редактирах, макетирах до полунощ. На другия ден рано-рано се прибирах в моята си многотиражка.

През седмицата за денонощие попадах и в друг аквариум – общинския вестник на Златоград. Качвах се веднъж седмично до Лъки, там правех репортажи за местния радиовъзел. Но най-обичах бягствата до окръжния вестник на Смолян. Там веднъж месечно излизаше издание за литература и култура. Във всеки брой пускаха на цяла страница, понякога и на две, мое интервю с известни поети, белетристи, актьори, публицисти…

…

Само на един човек завиждам – Владимир Янев, доцент в университета.

Във вените му не тече кръв, а литература. Сигурен съм, че някой от романите на Достоевски замества сърцето му. Едното му око гледа като Дон Кихот, другото – може би като кучето на Булгаков.

Когато започнеш да говориш с него, да речем – „Какво ще кажеш за новото правителство?“, или: „Видя ли какъв модел на Ауди са пуснали?“, още на втората минута трябва да превключих разговора и да преминеш за тъгата в творчеството на Орхан Памук или върху темата за мястото на уличните улуци в поетиката на френските сюрреалисти. Иначе започва да те гледа като предмет от заобикалящия го интериор.

Вербувах го да прави седмична литературна страница в „Акцент“. Сред останалите страници тя изглеждаше като светулка сред искрите от разтопен метал в металургичен цех. Бих предпочел да е обратното – една страница с искра от разтопено олово, сред страници от Владимиряневите светулки…