Георги ЗАРЧЕВ

 

СЕДЕМ…

 

Забелязал съм, че служебните защити несправедливо се подценяват. Правят го и колегите и страничните наблюдатели. Вярно е, че по правило не си наемат адвокат хора, които са материално затруднени, но ако защитникът подхожда добросъвестно, не би трябвало до  има някаква фундаментална разлика с хоноруваните дела. Проблемът е там, че много често служебните защити се възлагат на млади колеги или пък на такива с твърде малък опит. Това води обикновено до вземане на фатални решения още в началото на разследването, които  се оказват необратими и невъзможни за коригиране, дори при последваща намеса на добър професионалист.

 

Друга погрешна представа е, че топ адвокатите не се изкушават да поемат служебно защитата на клиенти, защото заплащането по тях от държавата е мизерно. Както неколкократно съм подчертавал, парите в нашия занаят са важни, но в никакъв случай не би трябвало да са на първо място. Много уважавам покойния проф. Цеко Цеков, който ми водеше курса по криминалистика в университета и ми бе екзаминатор в държавния изпит по наказателно право. Впоследствие съм се натъквал на негови писмени становища в качеството му на служебен защитник по дела във Върховния съд. Сигурен съм, че той не ги е изготвял заради жълтите стотинки, които са му плащали, а за да може да създава съдебни прецеденти на най-високо ниво.

Има случаи, когато клиент ползва служебен защитник и без да има финансови проблеми. Представете си, че е арестуван изненадващо с контрабанда при преминаване на границата или пък е заловен на място при извършване на тежко умишлено престъпление. В тези ситуации държавната машина действа светкавично и няма време да се търси адвокат. Впоследствие, ако клиентът остане доволен от работата ти като служебен защитник, би могъл да те наеме и като свой платен довереник.

Има и варианти, когато консумираното престъпление е такова, че извършителят е в невъзможност да си намери защитник, защото никой не иска да се наеме. Имах подобен случай, при който никой колега не желаеше да се захване дори със служебната защита на един извратеняк,  обладал анално пеленачето от мъжки пол на  приятелката си. За такова блудство законът тогава предвиждаше лишаване от свобода от една до дванадесет години. Пак по онова време наказателния кодекс даваше привилегия на онзи, който се признае за виновен в престъпление, в което е обвинен, да получи задължително присъда под минимума на определяното от законодателя наказание. По мой съвет  подзащитният ми  се призна за виновен и съгласно регламента бе осъден на възможно най-тежкото наказание - 11 месеца ефективен престой в затвора.  Сигурен съм, че ако не бях го насочил какво да стори, десет години не му мърдаха. Докато отвеждаха осъдения под охрана, един от служителите от съдебната полиция ме попита полугласно:

- Защо го направихте, господин Зарчев, защо?

Какво можех да му обясня? Би било престъпление по закон, ако злепоставя човека, когото защитавам. Да, наказанието от няколко месеца лишаване от свобода бе непростимо снизходително в този случай, но затова не бях виновен аз като правоприложник, а хората в Народното събрание, които бяха създали недомислицата да има такъв голям толеранс между минимума и максимума на предвиденото наказание за това престъпление. Както и задължението при признание на вина съдът да мине под минималния размер. Сега нещата са пооправени със съответни законодателни промени, но все още има адски много проблеми в правораздаването, които едва ли ще бъдат разрешени от хора, дето не са стъпвали никога в съдебна зала, но имат самочувствието на народни избраници.

В друг случай млада колежка се бе ужасила от служебно възложеното ѝ дело, при което мъж бе обвинен в изнасилване на малолетно момиченце. Знам, че са трудни за приемане подобни случаи, но те са част от професията ни. Да бъдат избягвани от адвоката-пеналист, е все едно хирург да не иска да влезе в операционната, защото припада при вида на бликаща кръв. Впрочем и това дело, което се наложи да поема, заради отказа на колежката, се оказа много интересно. Мъжът живееше с бабата на детето, макар да бе на възрастта на нейната дъщеря. Той бе останал сам с момиченцето у дома. Не е ясно какво точно се е случило и дали въобще нещо е станало, но когато майката на детето се върнала вечерта от работа, тя забелязала възпаление в интимната област на дъщеричката си. Започнала да я разпитва доста агресивно и детето накрая се принудило да ѝ каже, че чичкото я опипвал. В съдебната зала разпитът на момиченцето, макар и в присъствие на педагог, бе много труден. Първо то не говореше български, а единствено турски език. Освен това, по разбираеми причини, детето не можеше да борави с терминологията на сексуалността, за която още нямаше дори базисни знания. Не беше ясно дали самата майка неволно не бе притиснала  дъщеря си да каже нещо, което всъщност не се бе случило. На всичкото отгоре съдебният лекар отбеляза в съда, че възпалението на половия орган на момичето може да се дължи на много причини, включително нечисто бельо или ранна мастурбация. Гащичките на детето бяха в съдебната зала като веществено доказателство. Съдийката, която водеше процеса, в един момент ги пое в ръцете си, покрити с найлонови ръкавици. Бельото бе видимо мръсно и захабено. При тази непълна яснота по случая, клиентът ми все пак влезе в затвора. Имах желание да обжалвам присъдата, но той не прояви особен ентусиазъм да разхождаме делото до Апелативен и Върховен съд. Или се е чувствал виновен, макар да не си го призна, или му се бе сторило по-евтино да прекара няколко години в затвора, отколкото да се погрижи да финансира защитата си по висшите инстанции.

След въведението ми в проблематиката на служебните защити, ми се ще да разкажа за една от тях. Не ми беше особено приятно, защото едва когато я поех  разбрах, че ще трябва да отида до УМБАЛ „Свети Георги“ в Пловдив. За щастие дознателят, който работеше по случая, също бе наложително да пътува до там и ме взе при себе си в служебния автомобил.

Паркирахме пред сградата на болницата и следвайки указателните табелки се насочихме към отделението за лицево-челюстна хирургия. В стаята, където влязохме, миришеше на карбол и отдавна непрани чорапи. На едно легло се бе изтегнал дребен мъж със слабовато тяло и превръзка през лицето. Той бе заключен с белезници на крака за таблата на кревата. Край него се суетяха двама униформени полицаи. Бе късен следобед, а тримата мъже очевидно бяха прекарали заедно  предната нощ. Нищо не подсказваше, освен оковите и униформите, че това са арестант и неговите пазачи. Те говореха тихо помежду си съвсем приятелски. Очевидно двамата служители на реда охраняваха съвсем формално Бейсим. Така се казваше мъжът, на когото се представих като определения му служебен адвокат.

Той живееше в село Сърница, намиращо се на трийсетина километра от Хасково и се прехранваше с отглеждане на овце. Оказа се, че отдавна бил в конфликт със съседите си. Между неговия и техния имот нямало изградена ограда и ставали постоянно караници, защото комшиите твърдели , че животните на Бейсим пасат рехавата растителност в техния двор. Преди няколко дни избухнал поредния скандал, разменили се обиди, стигнало се до физически сблъсък, в който моят нов клиент с  хилавата си физика бил обречен. Затова той измъкнал от дома си самоделна пушка, опитал се с нея да уплаши съседа си, а после тръгнал да се отдалечава от мястото на разправията. Комшията му обаче го последвал, Бейсим се обърнал, вдигнал високо пушката и произвел изстрел, след което напуснал пределите на селото. Наистина не знам как след този не особено драматичен инцидент се е стигнало до последвалите събития. Нямам представа какво е докладвано от местния полицейски участък до шефовете в Хасково, а от там кой и защо е алармирал началниците в София. Така или иначе само след няколко часа в селото са се изсипали над двеста служители на националната полиция и жандармерията, предвождани от самия Главен секретар на Министерството на вътрешните работи. Ситуацията е изглеждала не като след междусъседска свада, а като след кървав терористичен акт със стотици жертви. Полицията направила кордон около селото и започнала да търси Бейсим. Той обаче отдавна бил напуснал района и драснал из горите като някой нелегален от преди Девети. След ден или два се добрал до землището на кърджалийските села. Там в някаква отдалечена кошара един овчар свършил работата на цялата армия полицаи, като понатупал беглеца и му взел пушката. При нанесения побой му бе счупил тежко лявата скула, поради което сега се намирахме в лицево-черепната хирургия на пловдивската болница.

Дознателят набързо, почти на крак, изготви документите по привличане на обвиняемия за опит за убийство на съседа си и протокола  му  за разпит, в който нямаше нищо, тъй като посъветвах клиента си да не прави изявления на този етап. После оставихме Бейсим в компанията на двамата полицаи, с които вече бе станал приятел, а ние с колегата поехме с колата обратно към Хасково, споделяйки учудването си как може да се вдигне такава олелия за няма нищо. В Хасково се опитах да убедя прокурора в Окръжна прокуратура, отговарящ за разследването, да не иска от съда да задържа клиента ми. В частен разговор с мен той също се присмя на действията на полицията по случая, но каза, че докато назначена експертиза от него не се произнесе дали е било възможно произведения изстрел да убие съседа, не е склонен да вземе по-лека мярка за неотклонение. Предложението за постоянен арест бе внесено в Окръжен съд. Преди влизането ми в съдебната зала, отвън ме причака голяма група журналисти. Случаят бе станал важна сензация. На въпроса какво мисля за създалата се ситуация пред камерите на националните телевизии аз заявих с тъжна усмивка:

- Какво да ви кажа? Като гледам как от някаква дреболия се прави толкова голям обществен проблем, си мисля: „ Жалко за Бейсим,  жалко и за държавата!“

Тази моя фраза се оказа крилата и много дни след това ме спираха съвсем непознати хора по улиците, за да ме поздравят. Въпреки всичко обаче, моят клиент бе оставен от съда за постоянно в ареста. Това се случи в петък, а в съботния ден  се чудех как да продължа работата си по случая, защото нито роднина, нито някой приятел на клиента ми се бе обадил, за да се заинтересува от съдбата му. Мина ми през ума да се кача на колата и да отскоча до селото да потърся кмета. Точно тогава звънна мобилния ми телефон и приветлив дамски глас ми каза, че се обажда от Сърница. Дали бих могъл да отида до там…

Спрях автомобила си пред магазинче за хранителни стоки в центъра на селото. Жената, която ми се бе обадила, бе негова съдържателка, както и на заведението в съседство. То не функционираше заради КОВИД-а, но дамата ме въведе вътре и аз с изненада установих, че там е събрано и ме очаква половината село. Предложиха ми чаша чай, но не той ме сгря, а мисълта, че Бейсим не е изоставен от съселяните си. Удовлетворих доколкото можах любопитството им, отговорих на въпросите им и им обясних какво възнамерявам да направя оттук насетне.

Опитът за убийство очевидно нямаше как да мине  като обвинение в съда. Но все пак трябваше да се изчака резултата от трасологичната експертиза, което отне доста време, въпреки моите настоявания да се побърза. Имаше обаче друг проблем.

Село Сърница се намира в преддверието на Родопите. Там има много дивеч и почти няма жител в населените места околовръст, който да не бракониерства, все едно дали с регистрирано или нерегистрирано оръжие. Бейсим не правеше изключение и сега, с оглед развилите се събития, трябваше да отговоря по обвинение за незаконното притежание на самоделната пушка.

Освен това в Районен съд Кърджали имаше и друго дело срещу него за конфликта му с овчаря, който на практика го бе арестувал. Въпреки че в тази ситуация клиентът ми бе всъщност пострадал, заради пердаха, който бе отнесъл, той бе обвинен в закана за убийство, заради въоръженото си посещение в кошарата. 

С оглед на всички усложнения по разследването, Бейсим прекара няколко месеца в ареста. Жената от магазина в селото постоянно поддържаше връзка с мен и дори ми даде малко пари за разходите, които имах по случая. Най-накрая всичко приключи - до обвинение в опит за убийство не се стигна. Другите две дела в Хасково и Кърджали завършиха с две условни присъди, които успях да обединя в една. Зимата преди Коледа за пръв път видях окован Бейсим в пловдивската болница, а през пролетта, малко след Великден, бе най-после свободен. С това работата ми на служебен защитник по този случай приключи.

Както многократно съм споменавал, ставаш най-близкия човек за някого по повод на съдебните му перипетии. Даваш всичко от себе си, но когато нещата завършат, се получава така, все едно никога не си познавал клиента си. И няма как да е иначе, защото те очаква следващия случай, следващият човек, на когото трябва да помогнеш според възможностите си. Всичко останало е минало – и за теб и за човека, който ти е поверил някога защитата на най-голямата си ценност - своята свобода.

Не видях повече Бейсим след съдебните му саги. Един ден минавах в близост до автогарата в Хасково, покрай малко сбутано валутно бюро. Чух отвътре да ме вика по име познат женски глас, а после иззад гишето, на тротоара при мен се появи дамата с магазинчето в село Сърница. Беше започнала работа като касиер на това място. Поговорихме малко с нея и разбира се я попитах какво прави Бейсим. Жената ме погледна учудено и попита:

- Ама…вие не знаете ли?

И като видя, че я гледам недоумяващо, додаде:

- Бейсим се самоуби…

Не бях в състояние дори да любопитствам защо и как го е направил. Смотолевих нещо за довиждане и оставих познатата си сама на тротоара.

Докато вървях безцелно, забравил накъде съм се запътил, се питах какво всъщност е станало. Дали, завладян от работата си по случая, не съм забелязал  крехкостта на човека, когото съм защитавал? Дали той е имал някакво  физическо или ментално страдание? Дали съжителството с конфликтните съседи, на което е бил обречен по неволя, не го е накарало да сложи край на живота си?

Каквото и да е, обаче – жалко… Жалко за Бейсим. Жалко за обществото и държавата ни, които упражняват силата и властта си, за да притискат нещастници като него, вместо да им подадат ръка.

Та, казвате, че една служебна защита, която по презумпция следва да се изпълни криво-ляво, за да се спечелят лесни пари, е нещо формално и незначително?

Да, ама вижте докъде може тя да ви отведе - до нечия човешка драма, която иначе би останала незабелязана…