Георги ЗАРЧЕВ

 

ШЕСТ…

 

През една есенна вечер  ми се обади по телефона разтревожена жена. Съпругът ѝ бил задържан в полицията. Може би вече знам за случая, ако съм гледал местните новини. Не, не гледам телевизия, за да науча нещо за извършено престъпление. Предпочитам, ако ми се наложи, да черпя информация от извора. Обичайно е журналистите да ме молят да им споделям подробности за нещо, по което работя, вместо обратното.

 

Успокоих жената, че трябва да изчакаме и да видим дали в рамките на 24 часа ще освободят мъжа ѝ или прокуратурата ще поиска постоянния му арест. Малко по-късно се наложи да изляза от дома си, за да се срещна с  главния герой на вечерта. Бяха го пуснали, но очевидно предстоеше разследване срещу него. Новият ми клиент бе нисък, невзрачен човек с посребрена коса, облечен във вехти, но чисти дрехи. Не беше особено словоохотлив, но очите му криеха в дълбините си усмивка, която нищо не бе в състояние да помрачи. Случилото се с него, за което ми разказа, бе поредната странна история, показващи недъзите на обществената система, в която сме принудени не просто да живеем, а да оцеляваме.

Човекът имаше едно единствено дете. Дъщеря, която учеше в местния техникум по дървообработка, където приемаха ученици с недотам висок бал. Момичето определено не бе красавица. Тромава, възпълничка, с малко повече окосмяване по лицето от обичайното за една дама. Иначе скромно и тихо дете, тя бе станала, без да дава никакъв повод за това, обект на подигравки и извращения от страна на свой съученик. При всеки удобен случай той я малтретирал физически и ментално, удрял я с ръце и я ритал в междучасията, обиждал я, а веднъж я принудил да изпие  водата, в която били измити четките за рисуване  с акварелни бои. Никой от съучениците не се притичвал да помогне на клетото момиче, а с безучастно любопитство наблюдавали издевателствата над нея.

Тя понасяла всичко с мълчаливо достойнство и не споделила дори на родителите си за инцидентите, докато един ден не се върнала с изгорена коса и нямало как вече да не им обясни, че това е дело на съученика ѝ.

Като първа мярка бащата отишъл при семейството на момчето. Опитал се да проведе нормален човешки разговор, за да престанат хулиганските посегателства над дъщеря му. Не намерил обаче никакво разбиране, защото родителите защитили сина си. Казали, че той е възпитано дете и най-вероятно момичето си е измислило всичко.

Втората стъпка на бащата била да отиде да говори с директора на техникума. Бил изслушан от педагога, който обещал да вземе необходимите мерки, за да престане тормоза над момичето. Не е ясно какво точно е направил директорът, но нещата не се променили и дъщерята на моя клиент продължила да бъде тероризирана.

Тогава бащата посетил детската педагогическа стая неколкократно, алармирайки за случващото се в училището. Хората там, призвани да се справят ефикасно с точно такива прояви, действали като обикновени бюрократи - завели преписка, направили разговор с момчето, но ефектът отново бил нулев и предложили момичето да бъде преместено в друго училище. Много умен подход - понеже не могат да се справят с насилника, предприемат мерки спрямо жертвата.  Бащата обаче продължил да настоява да се направи необходимото и момчето да бъде респектирано да остави дъщеря му на мира. Накрая служителите в детската педагогическа стая от нямай и къде накарали моя клиент да отиде до училището, където да ги изчака, за да проведат разговор с директора. Той изпълнил чинно заръката и следобеда в уреченото време посетил с дъщеря си техникума. Директорът обаче отсъствал, въпреки предварителната уговорка да бъде в кабинета си. Вместо това, неговата заместничка доста безцеремонно накарала родителя и ученичката да изчакат шефа ѝ в коридора. В учебното заведение било пусто и тихо - в момента протичали занятия. До този момент клиентът ми не бил виждал насилника на детето си. За зла участ, точно в този момент той се появил по стълбището, заедно със свой приятел. Двамата били избягали от час. Момичето посочило съученика на баща си. Той се приближил към него и се опитал да го заговори. Младежът бързо се извъртял, минал в гръб на мъжа, хванал полите на шубата му и ги преметнал през главата му. После го обгърнал с ръце през торса, за да го обездвижи, а неговият приятел започнал да му нанася безответни удари в областта на лицето и корема…

Моят клиент работеше като подръжка на парното в един завод за мъжка конфекция в покрайнините на града. Налагало му се често да ходи в сутрешната здрачевина до предприятието, като за по-пряко прекосявал градското гробище. За кураж винаги носел в калъф нанизано на колана си  неголямо ножче. За да се спаси от нападателите си, той успял да извади острието и започнал напосоки да маха с ръка към гърба си. Искал да се освободи от момчето, което го държало като боксова круша. Успял да го прободе съвсем леко подкожно в областта на лявата подмишница. Ученикът видял, че потича кръв по ризата му, пуснал жертвата си и от малодушие се свлякъл на стъпалата на стълбището. Приятелят му офейкал на мига. Клиентът ми се приближил до падналото момче, още държал в разтрепераната си ръка ножчето, опрял го до шията  му и  обещал, че ако още веднъж докосне дъщеря му, ще го убие.

Точно тогава се притекла зам.-директорката, която станала свидетел на всичко през отворената врата на кабинета си и отнела ножа от ръката на мъжа, без всякаква съпротива от негова страна.

Ето това беше случая, раздухан от медиите, при който впоследствие моят клиент бе обвинен в опит за убийство. Странно нали? Човекът, който бе извървял всички възможни пътища, за да преустанови тормоза над дъщеря си, най-накрая се бе опитал да се справи сам. Сега обществото и държавата, които ни най-малко не бяха помогнали в справедливата му кауза, го съдеха като убиец. А всъщност той бе нанесъл на момчето само една нищо и никаква лека телесна повреда. Но понеже се приемаше, че намушкването е в животозастрашаваща област по тялото, в близост до сърцето, прокуратурата бе решила да третира деянието като опит да убийство.

Тук се налага да направим малко разяснение в чисто академичен план. Формата на вина при извършване на престъпление има две основни проявления - умисъл и непредпазливост. Самият умисъл е с две форми - пряк, когато целиш директно престъпния резултат. И евентуален - когато целиш друго, но се съгласяваш и с възможни по-тежки последствия. Например стреляш, с идеята да раниш някого в крака, но си даваш сметка, че можеш да засегнеш важна артерия и да му причиниш смъртта. При непредпазливостта деецът е наясно с последиците, които могат да настъпят, но смята, че ще ги предотврати. И така опитът за убийство е престъпление, за което се предвижда същото наказание, както и за самото убийство. Но при него има една много важна подробност - опит за убийство е възможен само при пряк умисъл, защото е изключено при условия на евентуален умисъл деецът да се опитва да причини смърт на някого, ако основната му цел е съвсем друга.

От описаното до тук е съвсем очевидно, че моят клиент бе абсолютно необосновано обвинен в опит за убийство. Той въобще не е желаел дори като възможен страничен резултат смъртта на момчето, а просто се е  самоотбранявал, опитвайки  се да се освободи от хватката му.

Случаят бе наистина като по учебник, само дето явно някои от хората, които сега трябваше да го решат, не бяха посетили съответните лекции в университета. Поех делото, макар клиентът с неудобство да ми сподели, че не може да плати определения от мен хонорар, а само една малка част от него. Не възразих, все пак някой трябваше да направи най-после нещо за този човек и парите не бяха най-важната мотивация за това.

Обвинителният акт за опит за убийство бе внесен в Окръжен съд Хасково. И представителят на обвинението, и председателят на съдебния състав, бяха жени. Не съм сексист, но във всяко едно дело защитникът трябва да се съобразява със субективността на участниците в процеса. Няма как да имаш един универсален подход към всеки магистрат. Вероятно не съм прав, но винаги съм подозирал жените в по-голяма строгост, да не кажа жестокост, при налагане на наказания.

В съдебната зала нямаше неприятни изненади. Директорът, зам.-директорката, хората от детската педагогическа стая разказаха за перипетиите на бащата на тормозеното момиче. Намериха се дори нейни съученици, които я подкрепиха със свидетелски показания по време на процеса. Обвинението не отстъпваше от становището си, че се касае за опит за убийство. Направих всичко възможно, опирайки се на правната доктрина и на събраните доказателства по делото, за да убедя съда, че единственото, за което може да бъде признат за виновен подсъдимият, е лека телесна повреда, която при това се преследва по тъжба на пострадалия, а не от държавата, в лицето на прокуратурата.

Всичко бе напразно. Заключителната ми реч бе изслушана от съдебния състав без особен интерес и вълнение. Колкото и да бях разочарован от вялото протичане на процеса, се надявах на една справедлива оправдателна присъда. Вместо това  клиентът ми бе осъден на две години лишаване от свобода, което трябваше да изтърпи в затвора. И като си помислиш, че под титула на всяка една присъда е изписан израза „В името на народа“…

В този случай тази фраза ми  прозвуча откровено нелепо.

Излязох от съдебната зала като насън. По принцип колкото и да съчувствам на клиентите си, винаги поддържам дистанция от тях. Ако започна да ги съжалявам, вместо да се боря за тях, то бих бил абсолютно безполезен като защитник. В това дело обаче приех всичко много лично. Нямаше никакво значение колко си добър в професионален и човешки план. Адвокатът е много важна фигура в процеса, но не той взема решенията. Седнах отвън в коридора на неудобна дървена пейка, а клиентът ми стоеше прав и мълчалив край мен с все така усмихващи се очи.

Не знам колко време е минало - десет минути, час или цяла вечност, когато най-после той се обади:

- Г-н Зарчев, хайде да си вървим! Изглеждате все едно са осъдили вас, а не мен. Става обяд, елате да седнем някъде да пием по една ракия, пък после ще му мислим.

Но аз продължавах да седя на пейката и да се взирам в мозаечния под на коридора. В един момент установих, че около мен няма жива душа. Чувствах се безсилен да стана и да намеря изхода от сградата. Неусетно обедната почивка приключи и съдебната палата започна да се пълни с хора. Идваше време за следобедната сесия от съдебни заседания. Покрай мен мина съдийката, която преди часове бе осъдила клиента ми. Сигурно се връщаше от обяд. Хвърли ми безучастен поглед и продължи към кабинета си.

Това не бе единствената ми професионална криза като адвокат. Разочарованията в нашата работа те съпътстват неотлъчно. Много пъти ми е минавало през ум да се откажа от занаята си и да се установя в някое забутано балканско селце, където да играя табла в кафенето с местните хора, които си нямат и представа, че някога съм бил действащ адвокат. Но после човек се взема в ръце и решава, че единственият му избор е да продължи да се бори и да се движи напред.

Да продължи по криволичещия път, изровен от дъждовете като някой стар, разнебитен автомобил, който все пак трябва да достигне крайната си дестинация… Всяка работа, ако я вършиш добре и с любов, има своите мъчителни мигове, но те също носят някакво мазохистично удоволствие, че не си безчувствен за чуждото страдание.

В пледоарията си пред Апелативен съд Пловдив, където обжалвах несправедливата присъда отново развих тезата, че не може една лека телесна повреда да бъде издигната в ранг на опит за убийство. След мен трябваше да говори и прокурорът,  участващ в разглеждането на делото. Той се изправи много бавно зад банката си, постоя мълчалив няколко секунди, сякаш трябваше да приключи някакъв вътрешен диалог със себе си. След това хвърли химикалката, която държеше в ръка върху папката пред него и отсече:

- Вижте… Това не е опит за убийство…

Другата част от речта му не съм запомнил. Тя и без това не бе от особено значение.

В рамките на един месец излезе решението, с което първоначалната осъдителна присъда бе отменена и делото се връщаше за разглеждане от друг състав на Окръжен съд Хасково. В новото заседание се яви друг прокурор. Той бе наясно, че повече няма как да поддържа обвинение за опит за убийство и в движение промени тезата си на закана за убийство. Съдът прие промяната на обвинението и в крайна сметка осъди клиента ми на условно наказание.

И така бащата на тормозеното момиче остана на свобода. Той бе видимо облекчен от окончателния развой на събитията. Не изрази бурна радост, също както навремето, когато го осъдиха да влезе в затвора, не направи трагедия от това. Просто бе тих човек, който вътрешно изживяваше нещата и само светлината,  идваща от дълбокото на очите му, можеше да бъде ориентир за онова, което се случваше в душата му. Не знам дали бе разбрал от някъде или аз в случаен разговор с него съм споменал, че тъкмо бях купил една селска къща. Имаше възможност в имота да се прекара инсталация за поливна вода. Човекът ми предложи да го направи безплатно. Съгласих се, защото виждах, че го измъчва невъзможността да заплати по достойнство труда ми, който бях положил по делото му. През лятото в най-горещите дни, в продължение на около седмица, той и още двама негови приятели поставиха иригационните съоръжения в двора на селската къща. Разбира се, не можех да оставя невъзнаграден техния робски труд. Платих им пълни надници за всеки един работен ден…

Ами май това бе всичко, преди и този случай да отиде в архива на моите спомени.

Не знам какво стана с момичето, тормозено от съученика си. Предполагам вече е голяма жена, създала е семейство, родила е деца и има прилична професия.

Надявам се и нейният мъчител в училище да е израснал комплексите си от пубертета и въпреки липсата на добро възпитание от родители и педагози, да е станал читав човек…    

А извънградската къща продадох отдавна. Не е за мен тази работа - да поливам градина или да играя табла в кафенето на някое забутано балканско селце.

…Понякога по хасковските улици срещам някогашния си клиент. Поздравяваме се усмихнато, но не се  спираме да разговаряме. Не е и необходимо. Достатъчно ми е да видя стаената в усмихнатите му очи тиха признателност към мен, защото тя е по-значим хонорар от каквото и да е парично заплащане…