Георги ЗАРЧЕВ
ПЕТ…
В кафето бях в приятната компания на три дами. Майка, дъщеря и младата колежка, която ги бе довела. Всъщност познавах и трите. Нямаше как да забравя, че преди десет години в Хасковския окръжен съд с колегата Димитър Марковски защитавахме човек, обвинен в убийство, а на отсрещната банка се намираха същите майка и дъщеря, като наследници на убития свой съпруг и баща. Макар и далечен, споменът от онзи процес бе още жив и това създаваше тягостна атмосфера на срещата ни.
- Ако знаете как съм ви мразила тогава - каза жената срещу мен - но сега, когато се случи това с дъщеря ми Йоана, си дадох сметка, че точно вие ми трябвате…
Да, нашата работа е такава. Въпрос на чиста случайност е дали ще защитаваш престъпника или пък жертвата. И двамата имат нужда и право да ползват услугите на адвокат. Някогашната деветгодишна щерка на убития от онзи съдебен случай, по който се явявахме с Марковски, сега бе станала красива млада дама. Бе дошло време да поема дело за изнасилване, в което тя бе пострадалата. Случаят бе съвсем нетипичен. Изнасилванията винаги са били интересни за лаиците, защото при тях има много лични и пикантни моменти. Те обаче са по правило усложнени престъпления от правна и фактическа страна, при които магистратите, които се занимават с тях, трябва да имат богат житейски и професионален опит, за да вземат правилните решения.
Изнасилването е деяние, при което по принуда или с поставяне в безпомощно състояние, се осъществява полов акт с лице от женски пол. По дефиниция няма пречка да изнасилиш и собствената си съпруга, колкото и странно да звучи това на някого.
Йоана се бе запознала наскоро с млад мъж, пет-шест години по-голям от нея. Двамата бяха излизали нееднократно заедно, при това на няколко пъти правили доброволно секс. Една вечер той я взел с колата си с уговорката да отидат до близкото село, където фирмата на момчето имало база и да си прекарат добре. Щом обаче момичето се качило в колата, нейният кавалер насила отнел от ръцете ѝ мобилния телефон и почнал да рови в него. Не е ясно дали се е натъкнал на нещо компрометиращо, но последвали истерични прояви на ревност и още в движение ударил момичето по лицето няколко пъти. После паркирал пред сградата на фирмата в селото, свалил насила Йоана от колата, вкарал я в офиса. Там сломил съпротивата ѝ, правил секс с нея и блудствал без нейно желание и дори направил снимки, достойни за най-вулгарните порно сайтове, които разпратил на техни общи познати. След повече от час, когато приключил с изстъпленията си, се обадил на бившия приятел на Йоана и го извикал да си я вземе - разчорлена, с раздърпани дрехи и насинено от бой лице и тяло. Момичето не можело да преглътне унижението си.
При залавянето му от полицията и последвалия разпит, изнасилвачът се държал арогантно и без да си дава сметка за натрупаните многобройни доказателства срещу него - снимков материал, свидетелски показания, съдебно-медицинска експертиза - твърдял, че Йоана е измислила историята с изнасилването, за да го изнудва за пари, а сексът в онази вечер бил напълно доброволен.
Когато се запознах с документацията в кориците на делото, ме очакваше още една голяма изненада, каквато единствено самият живот може да ти поднесе. Оказа се, че обвиняемият за изнасилването на Йоана е ангажирал за свой защитник Димитър Марковски. Не беше за вярване. Преди десет години със същия колега заедно защитавахме човека, обвинен в убийството на баща ѝ. Сега отново се бяхме събрали по делото на дъщерята, но вече не като съекипници, а като противници.
В онова, другото дело за убийството, в което бях ангажиран заедно с Марковски, случаят се бе разиграл точно при посрещането на новата 2013-а година. Клиентът ни Анастас и негова приятелка бяха поканили таткото на Йоана да отиде у тях. Последвала една вечер с консумация на нечовешко количество алкохол. Така и не се разбра какво точно се е случило, но впоследствие в обвинителния акт прокуратурата твърдеше, че Анастас е пребил от бой бащата на Йоана, докато приятелката му е спяла в съседната стая. На сутринта двамата, с още един техен познат, откарали тялото на жертвата на трийсетина километра от Хасково и го хвърлили от мост с височина десетина метра в рекичка с полупресъхнало корито…
Когато се запознах с доказателствата по делото и обвинителната теза, веднага разбрах, че нещо не се връзваше. Анастас бе обвинен в убийство, а приятелката му единствено в това, че не го е издала на полицията. Най-напред обаче бе трудно да се повярва, че тя е спяла непробудно и не е чула как в съседната стая се нанася масиран побой над госта им. Липсваше и мотив - защо бе се стигнало до убийство?
Според прокуратурата се касаеше просто за пиянска свада. Но най-голямото несъответствие се намираше в експертизата, където съдебния медик твърдеше, че всички рани по трупа на жертвата са нанесени приживе. Това на пръв поглед бе необяснимо. Значи обвинението приемаше че убийството е извършено в дома на Анастас вечерта, а на сутринта безжизненият труп е бил изхвърлен в рекичката. Но ако това наистина е така, тогава как няма нито една контузия инкасирана след смъртта, ако тялото е било метнато от десетина метра височина върху каменисто дъно? При цялото ми уважение към правосъдната ни система трябва да отбележа, че на нито една инстанция не се даде отговор на този основен въпрос.
Марковски вече бе напреднал с работата по защитата, когато ангажираха и мен по случая. Предложих на колегата да не се браним, следвайки сляпо обвинителния акт, а да предложим своя защитна теза. От доказателствата по делото ставаше ясно, че Анастас и приятелката му и друг път са били в една компания с убития. Те са знаели четирицифрения код на банковата му карта. За дамата на Анастас се носеше мълвата, че тя флиртува с възрастни мъже, при удобен случай слага нещо в питиетата им и след като ги упои им прибира парите. С бащата на Анастас обиколихме и проведохме беседи с няколко такива персони, но никой не призна, че е пострадал. Според мен просто ги бе срам да си кажат, а и не искаха да бъдат разкарвани по съдилищата, за да свидетелстват. Много трудно можеше да ни помогнат показанията на двамата обвиняеми. Приятелката на Анастас се придържаше към версията си, че е спала по време на инцидента и не е видяла и чула нищо, а самият той твърдеше, че са сложили в питието на жертвата някакво хапче, изписвано против шизофрения. Очевидно това не бе цялата истина, но все пак кореспондираше със споменатата практика да се поставят медикаменти в напитките на жертвите, за да бъдат обрани. Химичната експертиза сочеше - в тялото на мъртвия е имало сериозна концентрация на алкохол, която сама по себе си, може в определени случаи да доведе до делириум и изпадане в безсъзнание.
Както споменах, никой не искаше да отговори на поставения от мен въпрос - защо по безжизненото тяло на жертвата, хвърлено от такава голяма височина, няма нито една травма, получена след настъпването на смъртта. Затова се наложи аз да дам единствено възможния отговор. Много е просто. В онази пиянска вечер при посрещането на Нова година, съм убеден, че в напитката на жертвата действително е сложено нещо, за да го упои. Според мен ефектът е бил толкова силен, че в комбинация с огромното количество изпит алкохол, гостът е изпаднал в безсъзнание. Анастас и приятелката му обаче са решили, че той е мъртъв и на сутринта са откарали тялото при моста. Макар да са смятали, че жертвата е починала, всъщност той е бил жив при хвърлянето му в речното корито. Ето затова травмите, които са били установени, са получени приживе, а не постмортем. Но това означаваше, че не се касае точно за убийство. Ако изхвърлиш тялото на един жив човек, когото смяташ за мъртъв и от това наистина настъпи летален край за него, това не е умишлено лишаване от живот.
Въпреки всички усилия, положени от мен и Димитър Марковски, окончателната присъда бе доста сурова за Анастас, който бе признат за виновен за извършено убийство, а приятелката му получи единствено пробация…
Това бе случаят с десетгодишна давност, с нелепата смърт на бащата на Йоана, а сега и тя бе жертва на едно тежко престъпление. Между другото, тя ме хареса и прие като свой адвокат и ми се довери напълно. Колкото и да бе независима и своенравна като всеки млад човек, тя дисциплинирано изпълни всичко, каквото поисках от нея по време на процеса. Приятелят ѝ, който я изнасилил, още в началото се призна за виновен, мина по съкратена процедура без разпит на свидетели и вещи лица и по този начин се опита да си осигури едно по-леко наказание. Моята задача в делото бе да се преборя за ефективна присъда и справедливо обезщетение на Йоана за причинените ѝ морални вреди.
С оглед редуцираната процедура на делото, най-важната част от него се оказаха заключителните речи. Бяхме предявили и доста сериозни граждански искове и трябваше да се постарая да ги защитя. Процесът в Районния съд, се ръководеше от неговия председател Пламен Георгиев. В пледоарията си се спрях на обстоятелството, че изнасилването е изключително тежко престъпление, защото то е посегателство както върху физическата, така и върху менталната неприкосновеност на една жена. Цитирах максимата на Ларошфуко, че ревността е любов не към другия, а към себе си. По този начин исках да обрисувам портрета на изнасилвача като човек стигнал до крайност, заради егоистичното си желание да притежава Йоана като вещ.
Марковски не дойде да защитава подсъдимия. Вместо това изпрати човек от кантората си. Присъдата донякъде бе удовлетворителна по отношение на определеното обезщетение, но за съжаление наказанието бе условно. Това не ме устройваше и обжалвах пред Хасковския окръжен съд. Прокуратурата също протестира съдебния акт.
При разглеждане на делото пред втората инстанция, вече се появи и Димитър Марковски. Той направи дълга реч, която ми напомни за аналитичния подход на баща му при пледоариите. Основният лайтмотив бе, че подсъдимият е по-полезен на обществото ако е на свобода, отколкото ако е зад решетките. Аз бях по-лаконичен и отбелязах, че обществото, за което говори колегата, едва ли би било склонно да приеме за нормално да се насилва едновременно физиката и достойнството на една жена и да се пречи да избере на кой мъж да довери тялото и мечтите си.
В крайна сметка постигнахме желаното. Подсъдимият бе осъден на ефективно наказание лишаване от свобода, а и гражданските искове бяха коригирани в наша полза. Това бе окончателния финал на случая, независимо от опитите на Марковски да го промени.
След като всичко приключи, повече не видях нито Йоана, нито майка ѝ. Странна понякога се оказва професията на адвоката - за да си полезен на клиента, ставаш негов близък изповедник, на когото той доверява неща, които трудно споделя дори със себе си. Но когато всичко свърши, ставате отново чужди и непознати с него.
Един ден бях в канцеларията на Районния съд. Точно тогава там влезе и председателят му Пламен Георгиев, да остави някакви папки. Той се обърна към мен:
- Без да се налага да цитирам Ларошфуко, ще отбележа, че вашата пледоария по делото за изнасилването ме накара да вярвам, че словото в юридическата работа е още живо.
След това излезе от канцеларията, а аз не се стърпях и попитах момичета, намиращи се там, дали са разбрали, че ми е направен комплимент…
С Димитър Марковски се случва да се засичаме да работим и по други общи дела. Поддържаме добри отношения и изпитваме взаимно уважение един към друг. Както вече отбелязах, въпрос на чиста случайност е на коя от двете банки в съдебната зала ще се окажем. В края на краищата това не зависи от нашето предпочитание, а от избора на клиента.
Когато окончателно осъдиха Анастас, продължихме да се виждаме с баща му, който тогава бе над осемдесетгодишен. Старецът ми сподели, че силно се надява да е жив и да може да посрещне сина си, щом той отново е на свобода. Дванадесет години след това излизах от банков офис в центъра на Хасково, където тъкмо бях обменил последните си левове, заради приемането на еврото. Мъж, който не разпознах веднага, ме извика по име. Беше Анастас, излязъл току-що от затвора. Изглеждаше много добре - здрав, силен и някак пречистен. Поговорихме малко за банални неща, накрая не се стърпях и го попитах дали баща му е още жив. За моя изненада получих утвърдителен отговор. Старецът бе удържал на думата, която сам бе дал на себе си и бе дочакал да види сина си на свобода.
Докато се прибирах в студената зимна вечер към дома си след срещата с някогашния си клиент, си дадох сметка, че той така и не ми сподели какво точно се е случило в онази драматична новогодишна нощ. Каквото и да бе станало обаче, сега това нямаше никакво значение. Макар и с дванадесет погубени години, прекарани в затвора, той все пак бе жив, за разлика от бащата на Йоана. Вместо този мъртъв родител, аз трябваше да защитавам дъщеря му от нейния изнасилвач. Такава ми е работата, стига само да ми я в възложат.
А иначе, като се замисля за бащите, какъвто съм и аз, те винаги имат какво да издължат на децата си, независимо в какво са се превърнали, когато вече са пораснали. Стига да имат шанса да доживеят до деветдесет и няколко години, като бащата на Анастас…