Ефим УШЕВ

 

Преди петнадесетина години, когато откривахме пътя Златоград-Ксанти, изведнъж нарасна интереса в страната към съседните родопски селца оттатък границата, известни някога като „Даръдрските бани“ - по името на едноименното с. Баните, Ксантийско. Разбира се, този интерес беше подхранен дълго преди това, защото в новостартиралият в началото на 90-те години „Златоградски вестник“ надълго и нашироко изнасяхме текстове за историята на района, за неговото значение във вековните му връзки с близкия само на десетина километра някогашен околийски център Деридере/Златоград. И наистина, някогашната Златоградска околия се е простирала в земите от Тупоклу/Топукли, днешното с. Средногорци на север, до с. Синиково, дн. Сатрес, Ксантийско, на юг.

 

А това „подхранване“ на читателя бе с една-единствена цел – не само да ги запознае с нещо непознато от историята ни, но и да насърчи интереса му, че връзките с този южен родопски регион и неговите хора трябва да бъдат възвърнати. А също така пътят, свързвал ни с него, известен от векове с названието „Друмът“, все някога също трябва да бъде възстановен. Напомнихме и за издадената през 1914 г. и почти забранена след „девети 44“ книга на писателя Антон Страшимиров „В южните земи“, изследваща историята и представяща перспективите в бъдеще точно на тази част от обширната родопска планина на юг.

(Казвам „почти забранена“, тъй като дори в единственото академично издание на Страшимиров в 8 тома от 1962 г., книгата му е безжалостно окастрена и записана „Из „В южните земи“, т. е. части от нея, така както е дадена и другата му най-значима народоведска творба, издадена в цялост едва преди двайсетина години - „Нашият народ“, пусната там пак „Из „Нашият народ“…)

Разбира се можем да споменем и по-късно възстановените родови срещи за хората от двете страни на границата на върха „Св. Костадин“, откъдето е минава пътят; можем да споменем и подписаното споразумение за приятелство на община Златоград с гръцката община Хрисуполис, както и за построения параклис „Св. Константин и Елена“ на метри от граничната бразда. И за още много граждански „акции“ все от този род, една от които бе твърде показателна за активността ни тогава и в. „Марица“ по онова време написа материал под заглавие: „Докато в Златоград откриха банкова сметка за набиране на средства за път към Гръцко, в Рудозем строят нова джамия“…

И всичко това, в края на краищата, доведе до официално откриване на пътя Златоград-Ксанти през 2010 г.

Давам тази кратка „историческа“ отпратка сега, когато 35 години по-късно открихме новия граничен преход към Ксанти, този път през Рудозем. И отново, както някога, избуява интерес към граничните селца, този път от „онази“ страна, рудоземската, за които никой не е писал, за които не е имало нито граждански акции, нито медийно „подхранване“, цената за което, обаче, е 30-годишно закъснение за пускането на пътя…

А отсреща ни очакват същите хора, както ни очакваха в Ксантийските селца срещу Златоград -Баните/Термес, Сареле/Кидарис, Мемково/Медоса, Шахин/Ехинос, Салища/Главки и пр.

Селцата срещу Рудозем – Демерджик/Димарио, Козлуджа/Котили, Есьорен/Ореон, Вълканово/Емонион, Пашевик/Пахни и пр. – всички те изключително, дори направо казано само българоезични, където не можеш да се объркаш и дружелюбни хора винаги ще те насочат където, каквото и колкото ти е нужно.

Първото от селцата срещу новия граничен пункт край Рудозем обаче е с. Демерджик.

Когато преди време обикалях всички тези села, за да си записвам къде народните им песни, къде интересния им говор, разбрах, че българският език го разбират, ще ти отговорят, но сдържано, по-дистанцирано. Нямаш шансове нито за по-сериозен контакт с тях, камо ли пък песен да ти запеят. В началото е недоверието към чуждия, „другоселеца“. Както бе казал някога Вакарелски, бая сол ще трябва да изядеш с хората, за да ги открехнеш я за приказка, я за песен, я за най-обикновен мохабет.

Всъщност родопският диалект е този, който те приближава и сближава с тях, когато по някое време чуваш да казват, че „сва е нашо мо́мче (б. а. това е наше момче)“. Такава една случка имах в първото селце след Рудоземско, която по-долу ще ви разкажа. Преди това малко за самото село.

Демерджик, според някои местни, носи името си от фамилия на хора тук – Демерджиеви. Както е и с произхода на наименованието в други околни села: Мемково – от име Мемко, Братанково – от име Братан, Козлуджа – от Козлуджови, местност Костово в с. Ехинос и пр. 

Според други обаче името е дадено на селото от някогашния добив на желязна руда тук - нали „демир“ на турски е желязо. Повечето хора обаче се сещаха за въглищен добив тук, който е бил отдавна прекратен, но не и за добив на желязо. Което именно ме навежда на идеята да приема първия вариант – този от фамилията Демерджиеви. Без да съм категоричен, разбира се, защото дори нашият учен Любомир Милетич е записал името на селото през 1912 г. като „Демирджик“, без обаче да е посочил версия за произхода на името.

Наименование „Димарио“, за наше сведение, то получава още с първата вълна на гръцките преименувания на села и местности в Западна Тракия през 1920 г., веднага след Ньойския договор от ноември 1919 г., с който областта ѝ е предадена за управление.  

В склона на планината, където е разположено селото, има връх, който хората наричат „Ченгенено“, а огромните скални образувания, които ще виждате докато пътувате, може да ви е обяснение защо този път бе много труден и продължителен за построяване. Просто много здраво къртене е падало тук, за да стигне до сегашните мостове, тунели и прекрасно изпълнен бетоново-асфалтен „друм“.

…Но да се върна на онази случка, която обещах по-горе, при първото ми посещение в селото, някъде през 1999-2000 г. Разбира се, че търсех с кого да се разговоря и на една тераса на първи етаж от къща, която бе наравно с пътя, на който съм застанал и само една ограда и малък двор ни делеше, виждам жена на възраст, в черна мюсюлманска премяна, забулена в лицето с кърпа. Попитах я нещо за селото, в смисъл как да излезем за към съседното с. Меливия, но получих само един празен, неразбиращ и безмълвен поглед.

Заговаряме се обаче с моя спътник на нашенски диалект и видях, че жената се усмихна и каза: „Ве галеба сте си наши, отде идите? Да не сте от Булгърѝя?“ (Б. а. – Вие като че ли сте си наши, откъде идвате. Да не сте от България). Казваме веднага, че сме от Златоград, разглеждаме селото и вървим към Алмалъ, както е старото название на Меливия.

Спомням си, че след малко я попитах да ни каже някаква чисто „демерджицка“ дума, а тя казва: „Тъпань“. На бележката ми, че и в Златоград му казваме тъпан, тя добавя: „Не, в Шахин му викат „топань“, пък Гече бунар – „тапань“…

Интересно, нали?

Оттогава разбрах още, че с местните хора няма смисъл да наричате селата в района с гръцки имена – те повечето сами не ги знаят, но добре знаят имената, които са отдавна изхвърлени от гръцките карти и въобще от гръцката топонимия. Втората основна и пълна смяна на тази топонимия в цялата завзета територия на Македония и Тракия след 1920 г., става с едно правителствено постановление от 1926 г. И най-хубавото е, че в това постановление са дадени всички български наименования и срещу тях, в друга колонка – новите гръцки. Така и за нас остават като памет вековните наши наименования на села, градове, местности, реки, та дори и долове и долчинки, до които нямахме достъп близо един век.

А и да разберем и принципа, по който става заменянето – най-често се изхожда от самия изконен смисъл на понятието, което се преименува – напр. Широка поляна става Сироко, Кръсто поле – Ставруполи, тъй като кръст на гръцки е ставрос и т. н. Има, разбира се и сериозни недомислици, например не е ясно каква е логиката звучното българско име Братанково, да го преименуваш на…Горгона. Онази глава със змиите от митологията, нали знаете… Или пък на с. Мемково да сложиш име…Медоса, т. е. медуза… Просто отвратително!

Сега за с. Демерджик ще ви кажа най-важното, според мен.

А именно – че това е родното място на голямата родопска певица Емине Буруджи. Която отдавна живее в Ксанти, разбира се, но благодарение на която много велики бисери на българския родопски фолклор не се забравят и остават завинаги в съкровищницата на нашата фолклористика и песенно народно творчество.

Достатъчно е да чуете песните ѝ „Руса ко́са имам“, „Откъци ми от бахчъта“, „Тримина брате градо градехо“, „Пукни со, тресни“, „Радо, бела Радо“ и още много, не само за да се уверите в думите ми, но и сами да се насладите и да съпреживеете по новому едни от най-великите български родопски песни в техния автентичен, непипнат от учени фолклористи-теоретици вариант.

Нещо повече – през 2018 г. Емине Буруджи бе в основата на издаването на последната книга на солунския филолог и фолклорист Петрос Теохаридис, който почина преди две години – един огромен събирачески труд на българския фолклор от гръцката част на Родопите, който няма равен на себе си не само в Родопите като цяло, но и в цяла Гърция. Благодарение на това издание, съпроводено с диск, съдържащ около 150 изпълнения на родопски песни от местни изпълнители, имаме като архив безценни народни образци от Южните Родопи в звук и текст.

И само това да бе дало на Родопите селцето Демерджик, називаемо и Димарио, то остава завинаги в духовната история на България.

По-долу ви предлагам текстовете на две от песните на Емине Буруджи, които тя изпълнява и до днес по съборите и различните празници в Ксанти, Гюмюрджина, Солун и др.

 

1.  От бално по-бално…

 

От бално по-бално станова,

ала е мене най-бално.

Любено му е набило

низ бяла ряка висока,

цяла година нема го.

Листице, мойо, зелено!

Другаде капеш, не капеш,

в корито борже йокапи,

да си ми дойде любено.

Черен ми гарван духада,

черен ми хабер дониса:

- Любе ле, любе, галено

куга ще са върнеш, любе ле,

със тебе да се сбереме,

като две китки извити,

като два стръка босилек.

 

2. Карай ме, мъмрей…

 

Карай ме, мъмрей, любе ле…

Сетне щиш пишман да станеш.

Ага ще са, любе, задмерам

в чернана земя длибока -

кой ще ти бялко опере,

мазно ти ще изрови,

кой ще ти мазно налепи,

любе ле, мило и драго.

Дурде е любе далече,

дурде му ходят ногине,

дурде му барат ръкине.

И ага са любе разболе

закара си я, заява.

Немой ме кара, любе ле,

халал ти, любе, не правем,

твоисе тежки думице.     

 

(Публикувано и във

в. „Марица“, 30 януари 2026 г.)