Георги ЗАРЧЕВ

 

ЧЕТИРИ…

 

В навечерието на един Великден преди десетина години се намирах по работа в София. Потърсиха ме на мобилния ми телефон някакви хора. Говореха възбудено, объркано, вземаха един от друг слушалката, вмъкваха реплики отстрани и ми трябваше доста време да сглобя цялата картина. Основно разговарях с бащата и брата на някакво момче от хасковското село Корен, което се казваше Младен и бе прибрано вече от няколко часа в полицията по подозрение, че е извършило убийство. Случаят бе меко казано странен. Роднините на баба Стефана - възрастна жена от ромски произход от същото село - я бяха открили мъртва в леглото ѝ в собствения ѝ дом. Те  повикали Бърза помощ, за да могат да се снабдят със смъртен акт, като още преди пристигането на линейката се разбързали да подготвят тялото за погребението.

 

Успели да унищожат завивките и чаршафите на баба Стефана. Когато лекарят дошъл, той  видял по трупа нетипични белези от пресни наранявания, отказал да подписва каквито и да е документи, вместо това повикал съдебния лекар. При пристигането си патологът установил, че жената, която е живеела съвсем сама, имала непосредствено преди смъртта си полов акт и е починала от удушаване. Върху лицето ѝ се натъкнал на частичен отпечатък, вероятно представляващ фрагмент на мъжки пръстен. Полицията се задействала и започнали разпити на съселяни на бабата, за да разкрие извършеното изнасилване и убийство.

При беседата с Младен те забелязали на ръката му масивен месингов пръстен, което ги усъмнило и се заели по-сериозно с него. Отвели го в полицейското управление, заразпитвали го на смени, държали го буден и изтощен, без да му дават почивка и храна, единствено предлагайки му кафе и цигари. Когато роднините на Младен ми позвъниха, те ми обясниха, че най-накрая полицаите са допуснали брат му при него, като са му обяснили, че той вече си е признал за убийството. Илия - така се казваше братът - видял Младен в полицията изнемощял, скапан и не на себе си. Попитал го дали си е признал и той единствено успял утвърдително да кимне с глава. Бащата на Младен бе ангажирал адвокат още при отвеждането му от селото, но сега не можеха да го открият, защото телефонът му даваше постоянно свободно. Познавах добре колегата - бивш полицай, със сравнително малък опит в такива тежки наказателни дела. Започнах и аз да го търся по телефона. Най-сетне настоятелността ми даде резултат и той вдигна. Казах му веднага да тича в районното управление при клиента. Колегата бе видимо разтревожен и ми отвърна заеквайки, че се криел нарочно, защото щели да водят Младен пред съдия да потвърди самопризнанията си.

Обясних му, че това не е най-умната тактика. Ако редовният адвокат липсваше, момчето просто щеше да бъде оставено на произвола на съдбата и щяха да го заведат пред съдия със служебен защитник. Беше ясно, че не трябва да губя време, а да поема изкъсо случая, колкото и да ми е трудно да направя това дистанционно от над 200 километра. Наредих на колегата да поиска незабавно с писмена молба да се вземе проба от Младен за наличие на наркотици в кръвта му. Той се ужаси и запелтечи:

- Ннннне мога да направя това. Ттттака излиза, че обвинявам колегите от полицията, че са му сссложили нещо в кафето…

Вбесих се.

- За какви колеги ми говориш? Излез от амплоато си на полицай. Сега единственият ти бог е клиентът. Утре като се върна трябва да ми  покажеш входирано искане за проба от съдържанието в кръвта на момчето.

Колегата продължи да мърмори, че не може да направи това.

- Добре - казах му - тогава повече не се пречкай, аз ще намеря друг адвокат, докато дойда от София, а ти върни на хората парите които си взел.

Вълшебната думичка „пари“ винаги върши своето. Колегата, макар и неохотно, се запъти към полицията, за да поиска официално да се вземе  проба от Младен за наличие на наркотици в кръвта му. Обади ми се четвърт час по-късно.

- Колега Зарчев, не се наложи да пускам молбата. Казах на полицаите какво искаш и те се съгласиха да не водят Младен за самопризнания пред съдия, а да те изчакат да се прибереш от София и утре официално да го разпитат в твое присъствие.

След малко ми се обадиха отново бащата и братът на Младен, които стояха на тротоара пред районното управление.

- Господин Зарчев - питаха ме те - какво каза на твоя колега да направи? В момента цялата полиция е като разбунен кошер. Всички, заедно със съдебния лекар, са на крак, притичват насам-натам.

Е, не бях сторил нищо особено. Само хвърлих една бомба право в гнездото на осите.

На следващия ден разпитът на Младен бе проведен в мое присъствие и разбира се никакво самопризнание не бе направено. Въпреки това Окръжният съд в Хасково му взе постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, която бе потвърдена от Апелативния съд в Пловдив. Там обаче, все пак успях да извоювам малка победа. Полицаите се бяха изхитрили и един от тях бе разпитан като свидетел, за да потвърди, че Младен е направил пред него самопризнание. Председател на състава бе пак Ева Кемалова и въпреки че тя остави окончателно Младен в ареста, наблегна специално в съдебния си акт, че самопризнанието е абсолютно незаконно и не бива да се приема като доказателство. Така тя на практика изключи този момент от наказателното производство и той  никога повече не бе обсъждан.

Предстоеше дълго разследване. Разпитаха се множество свидетели и се направиха  различни експертизи. В един момент бащата на Младен нае и Марковски - баща и син, за защитници на сина му. Това не бе единствения случай, при който съм бил в симбиоза с мастито софийско адвокатско семейство. Честно казано не обичам твърде да работя в екип, защото тогава едно плюс едно не е две, а по-често е равно на нула. Моите методи са по правило нестандартни. Други колеги ги приемат за рисковани или въобще не схващат идеята им.

Много е просто - за да постигнеш добър резултат, трябва да поемеш максималния риск и да игнорираш формалната логика. Тъкмо затова избягвам да бъда адвокат на роднини или приятели. Човек е склонен да жали близките си и затова не е в състояние да прави нещата на ръба, така че да постигне значим резултат.

Мина доста време, през което Младен бе задържан, докато стартира процеса. Председател на състава бе Колю Димитров. Спокоен,  уравновесен човек, в чиято зала бе истинско удоволствие да се работи. Няколко дни преди делото влязох в кабинета му и казах, че искам да го помоля за нещо, макар да допускам, че ще ми откаже.

- Тогава защо въобще го искаш от мен - попита ме той…

- Защото не мога да лъжа сина си, че не съм поставил пред теб този въпрос. На него му остават няколко месеца да навърши 18 години. Преди това няма как да присъства в съдебната зала, но те моля да направиш изключение, защото искам да се запознае с работата на адвоката и да реши дали му приляга.

И като видях, че Колю ме гледа подозрително, продължих.

- Обещавам ти, че няма да правя никакви номера по време на делото, за да го впечатля.

- Това бе важно уточнение - усмихна се съдията - нека присъства. Сигурно няма да забележа, че е в залата.

Аз държах на думата си и не се пробвах с  ефектни, но неефективни трикове заради сина си. Колю Димитров обаче разигра малък етюд. Когато стартира делото, той  обяви присъстващите, в това число и мен, като защитник на подсъдимия, но щом дойде ред на Марин Марковски го попита с престорена неосведоменост:

- Вие бяхте Димитър Марковски, нали?

- Не, не, това е синът ми. И двамата имаме пълномощни по делото - отговори колегата.

Разбира се, съдията много добре знаеше кой кой е. Но по този начин сякаш искаше да каже на сина ми, че мен ме познава много добре, докато адвокатът, който често се появява на телевизионния екран, не му говори нищо. Това бе и едно тънко предупреждение към Марин Марковски - да не парадира със самочувствието на софийско правно светило в залата на Хасковския окръжен съд.

Самото дело продължи в рамките на няколко заседания. Разкриха се много нови подробности, които компрометираха обвинителната теза. Най-важната от тях бе, че при назначена експертиза по долното бельо на жертвата бе установено наличието на ДНК на неизвестно лице от мъжки пол. Очевидно това не бе Младен. Попитах в залата експерта откъде може да бъде извлечена намерената ДНК находка и той обясни, че има три възможности - сперма, кръв или слюнка.

Стигна се до финала с пледоариите. Марин Марковски ме попита тихо кой ще говори пръв и преди да му отговоря предложи да съм аз. Съгласих се. За моя изненада обаче, когато дадоха думата на защитата, той се изправи и каза, че ще пледира пръв. Бе променил решението си. Когато има повече от един защитник на подсъдимия по някое дело, ролята на последователността на заключителните речи е различна. Не крия, че съм имал и резерви към работата на Марковски, но не мога да не призная неговия аналитичен и последователен подход при разкриване на събитията относно убийството и техния анализ. Този обстоятелствен и същевременно хирургически точен начин на поднасяне на защитната реч, впоследствие Марин предаде и на сина си Димитър Марковски. Добре свършената работа на колегата облекчи изключително моята. Аз трябваше да говоря след него и вече не бе необходимо да повтарям целия сюжет. Достатъчно бе да се спра на основните моменти в случая, които внасяха основателно съмнение в обвинителната теза, че Младен е убиецът на баба Стефана.

ДНК находката на неизвестен мъжки материал бе много важна. Какво търси кръв, сперма или слюнка на такова дискретно и интимно място, каквото е дъното на долните гащи на жертвата? Защо роднините ѝ още в самото начало не бяха сигнализирали полицията за насилие, а се бяха опитали набързо да погребат жената като бяха унищожили завивките и чаршафите й? Не сочеше ли това, че те знаеха или поне подозираха кой е посегнал на баба Стефана?

Колкото до пръстена... Първо имаше наистина някакъв частичен отпечатък, за който със сигурност не можеше да се установи, че е от накита на ръката на Младен, а и никой не бе изследвал откъде е купен този пръстен, уникален ли е или е просто ширпотреба.

Накрая завърших речта си, че не бива в никакъв случай да се постановява осъдителна присъда, защото тя ще се основава на съдебна грешка. А както е известно, съвременната история на човечеството тръгва от една съдебна грешка, допусната от Пилат Понтийски в процеса срещу Исус Христос.

Всичко приключи и ни оставаше да изчакаме произнасяне на присъдата. Марин Марковски ми каза, че ще си тръгне за София. Според мен не толкова бързаше, колкото не вярваше в щастливата развръзка. Но ако бе така, се лъжеше. След няколко часа съдебният състав се върна в залата и обяви оправдателна присъда. Прегърнах Младен. Аз съм висок и едър мъж, а той съвсем дребен и се изгуби в прегръдката ми. Той стоеше без да помръдва, смутен и мълчалив. Не знам дали осъзнаваше какво точно се е случило. Никой от роднините на баба Стефана, които също бяха в залата, не отрони и дума. Колегата, който ги представляваше, ме приближи и ми подаде десницата си, за да ме поздрави. Оставих бащата и братът на Младен да се радват заедно с него, а аз излязох навън. Набрах Марковски и му казах какво е станало. Споделих му, че докато оправдателната присъда бе четена от председателя на състава, тишината в залата бе така плътна, че  можеше да се чуе…

Марин Марковски се засмя в слушалката и ми рече:

- Трябва да опишеш всичко това, като сложиш заглавие „Тишината, която  се чуваше“.

Може да се каже, че това бе най-справедливия съдебен акт, на който някога съм бил свидетел. За съжаление нещата не приключиха до тук. Прокуратурата протестира делото в Апелативния съд в Пловдив. Там отново се изправих очи в очи с добре познатият ми съдия Васил Гатов. Междувременно той бе израснал служебно и от Военния съд бе преминал в Апелативния.

Не се представиха нови доказателства при разглеждането на делото в Пловдив. Когато дойде ред да се обяви решението, установих, че в съдебната зала има много журналисти. Те бяха от Пловдив и едва ли имаха особен интерес към някакъв хасковски случай. Според мен, както навремето Васил Гатов за убитото момче в Хасковските минерални бани бе напълнил съда с полицаи, сега бе направил същото, но с журналисти. Това породи у мен лошо предчувствие, което за жалост се сбъдна. Отмениха оправдателната присъда и осъдиха Младен на шест години затвор. Не точно за убийство, за което трябваше да му дадат поне петнадесет години. Приеха, че  той е нанесъл умишлено телесни повреди на жертвата, от които по непредпазливост бе причинена смърт. Беше компромис, начин да се удовлетвори донякъде прокуратурата. Но срещу компромиса винаги е трудно да се бориш, защото тези, които го предпоставят, смятат, че той върши работа на всички засегнати. Всъщност е точно обратното. Не ми оставаше нищо друго освен да обжалвам във Върховния съд.

Успях да убедя най-високата съдебна инстанция в страната да отмени съдебния акт на Васил Гатов и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативния съд. Въпреки това, резултатът отново бе шестгодишна ефективна присъда за Младен. Обжалвах отново във Върховния съд с надеждата, че най-сетне тази агония за клиента ми ще приключи по един справедлив начин за него.

Беше точно на рождения ми ден. Готвех се да отскоча със сина си до Гърция, където да хапнем морски деликатеси по този повод. Точно тогава научих, че Върховният съд окончателно е потвърдил ефективната присъда на Младен. Нещо ме стисна за гърлото - защо у нас пътуването до истината никога не е спринтова дисциплина, а една дълга маратонска дистанция, до чийто финал е невъзможно да се добереш?

Младен излежа присъдата си. Прибра се у дома, ожени се, има и деца. Колкото и трудно да му е било, се надявам, че всичко случило се за него вече е просто един изживян, но незабравен кошмарен сън.

За Илия върших и друга работа като адвокат с доста по-голям успех, отколкото по делото на брат му. Синът ми така и не хареса занаята ми и се насочи към психологията. Е, надявам се да помогне с професията си за създаването на по-добри хора, които един ден да решават с присъдите си съдбата на другите. Предпочитам да са безкомпромисни в своите решения, вместо да се опитват да вършат неща, които смятат, че ще удовлетворят всички. Защото в крайна сметка всеки компромис се прави със собствената ни съвест. Стига да я притежаваме.

Наскоро минах през с. Корен и се отбих при бащата на Младен. Той ме посрещна с радост, прегърна ме, потупа ме по рамото, поразговорихме се, а на изпроводяк ми откъсна  от градината зарзават. После  отпраших  малко по нататък по пътя, където има живописно ресторантче с маси, поставени на понтони върху неголяма водна площ. Поръчах си от пресния пържен шаран и хапнах с апетит от него, сякаш за да компенсирам морските дарове, които така и не вкусих в Гърция през онзи далечен мой рожден ден.