Георги ЗАРЧЕВ

 

ТРИ...

 

По телефона – стационарния - тогава още нямаше мобилни, ми се обади любезен женски глас, за да ми каже, че ще ме свърже с кмета на Хасковските минерални бани. По онова време още не го познавах. Знаех предшественика му, от който закупих общински парцел от един декар в курортното селище, който така си остана незастроен до деня, в който години по-късно го продадох на същата цена, на която го бях взел. Хасковските минерални бани, макар  топографски да са едно обикновено село, представляват отделна община и са много атрактивно място. Термалните води, извиращи там, са с качеството на тези в Карлови вари. Самото селище има голям потенциал с природата си и своя растителен и животински свят.

 

Неслучайно там на времето се е намирала една от основните  резиденции на Пенчо Кубадински, всепризнатият  ловец номер едно от комунистическата върхушка. Хасковските минерални бани датират още от античността, като за това свидетелстват останките от древна крепост. Преди години се срещнах с  американски предприемач, който проявяваше инвестиционен интерес точно към баните. Аз му споделих легендата, че тук  навремето са се лекували в термалните води сто римски императора. Американецът се усмихна  и ме запита: „А защо тогава на отклонението от основния път Пловдив–Хасково към Хасковските минерални бани не поставите указателна табелка с надпис: „Тук са се лекували 100 римски императора, не искате ли да сте следващият?“  Ако античното население на това място е било римско, то сега общината е населена предимно от български турци. Още от прокурорските си години ми бе известно, че там съжителства общност от тихи, работливи и гостоприемни хора, за които убийствата, изнасилванията и дори кражбите са нещо дълбоко неприемливо като морал и бит.

По телефона обаче кметът на Хасковските минерални ме помоли да приема някакви хора от общината, които имали сериозен проблем. Тази молба ме изненада. Както вече споменах, в онзи момент не познавах този човек, за да се предполага, че той ще се обърне точно към мен. Впоследствие станахме много добри приятели с Яшарали Ахмед, или Яшо, както всички фамилиарно го наричаха. Бе се издигнал сам от нищото, като трудовият му път започваше в същата община, като обикновен механизатор-механик. Но после, когато поех поста на областен управител на Хасково, Яшо вече бе назначен за Главен секретар на Министерството на външните работи. И въпреки че приятелят ми бе кадър на ДПС, а аз заклет безпартиен през цялото време, ние се разбирахме много добре. Може би причина за това бе, че аз самият съм роден и израснал в краен хасковски квартал, където ние, българите, бяхме малцинство сред вавилонското стълпотворение от цигани, българи мохамедани и турци. Това ме накара да ценя различието, което всъщност ни прави единни и да разбирам и обичам тези хора. По време на един Байрам Яшо ме покани, заедно със Соломон Паси, у дома си, за да вечеряме заедно, а си спомням и едно пребиваване в Одрин, когато пак той почука на вратата на хотелската ми стая в четири часа сутринта и ме изведе навън, за да ядем с външния министър шкембе чорба.

И така, в кантората ми с ходатайството на Яшарали Ахмед се появиха няколко човека от село Винево, община Минерални бани. Бяха от българските турци - родители, братя и сестра на починало младо момче. Случаят, с който ме запознаха беше смразяващ. Младежът почти не бил напускал родното си село до онзи трагичен момент. Бил тихо, свито и самовглъбено дете. Един ден с приятели решили да се разходят до Хасковските минерални бани. По същото време, на друго място в селото, други момчета ухажвали някакво момиче, хвърляйки камъчета по прозореца ѝ. Вбесен, хазяинът на момичето се обадил в местния полицейски участък. Там млад полицай поел обаждането. Той току-що бил загубил на табла от свой колега, нахлузил набързо униформената куртка, отдолу останал по анцуг и гологлав изскочил навън да търси извършителите на това огромно „злодеяние“ - хвърляне на дребни камъчета по нечии прозорци. Натъкнал се на момчетата от с. Винево, които нямали нищо общо с инцидента. Полицаят обаче решил, че те са виновниците, строил ги в редица и един след друг започнал да ги разпитва за имената им като за по-убедително им удрял шамари.

Момчето на моите посетители бил предпоследен в редицата. То не разбрало, че човекът, облечен в спортен анцуг, който бие шамари на приятелите му, е служител на реда и уплашен  побягнал. Полицаят хукнал след него с изваден в ръка  пистолет. Крещял му да спре, стрелял във въздуха, но младежът ужасен тичал без да се обръща. Накрая, застигайки беглеца, полицаят се спънал, паднал върху него и без да ще произвел изстрел, непосредствено в тила му. Момчето загинало на място. Куршумът излязъл отпред през челото му, отнасяйки половината му глава.

Това бе историята, която ми разказаха опечалените хора от село Винево. Сега предстоеше процес във Военния съд в Пловдив, като заседанието щеше да се проведе в съдебната палата в Хасково. Хората бяха съсипани, не на себе си и отчаяни. Имаха към мен една единствена молба - да постигна някаква справедливост.

Само да знаеха, че това е най-трудното нещо… Съдът е най-неподходящото място  за търсене на справедливост, макар на фронтона на сградата на съдебната палата да бе изписана сентенцията на Целз, че правото е изкуство за доброто и справедливото. Не знам дали сте забелязали, че хората са готови да се лишат без големи вълнения от всякакви материални неща - нуждата от подслон, дреха или хляб едва ли би ги накарала да протестират силно. Ако обаче бъде засегнато  чувството им за справедливост, ако разберат, че няма възмездие за извършените от политическата класа престъпления, тази безнаказаност със сигурност би ги накарала да излязат на улицата.

Преди делото отидох до Минералните бани и посетих мястото на инцидента. Опитвах се да си изградя собствена непосредствена представа за случилото се. Колегите предпочитат да  разчитат на фотоалбумите и  документите в кориците на едно дело, за да имат идея за казуса. За разлика от тях аз съм по-склонен да търкам подметки като някой инкасатор и да ходя на мястото на събитието, вместо удобно  зад бюрото да проучвам случая. После се отбих и до село Винево, където в кръчмата ме чакаше бащата на убитото момче. Влязох вътре и мъжете, които шумно обсъждаха нещо на турски език, от уважение към мен започнаха да говорят помежду си на български. Изпих едно кафе в компанията на тези обикновени отрудени хора и им обещах да направя всичко по силите си, за да получи убиецът заслужена присъда.

Когато отидох в съда за делото, останах изумен. Председател на състава на военния съд бе  съдията Васил Гатов, солиден мъж, изглеждащ още по-внушително във военния си мундир. Той бе напълнил залата и пространството пред нея с всякакъв род полиция - редови служители, военни полицаи, жандармерия. В самата зала, на първите два реда, свити и притеснени бяха седнали роднините на убитото момче, няколко техни съселяни и кметът Яшарали Ахмед, който изглеждаше някак не на място в костюм и със завързана на врата червена вратовръзка.

Нямаше никаква причина от това струпване на полиция. Роднините на жертвата присъстваха  тихо и чинно в съда. У мен се загнезди неприятното чувство, че причина за тази навалица с униформи е, че се готви произнасянето на съдебен акт, който може да породи  недоволство и протести.

Процесът започна. Адвокатът на полицая, убил момчето, се опитваше да прокара нелепата защитна теза, че инцидентът се е случил, защото общината е силно криминализирано място и неговият клиент е действал под напрежение, извършвайки фаталната си грешка. Това бе  несъстоятелно и направо глупаво. Както вече споменах, община Минерални бани е едно спокойно място, ако изключим някое междусъседско спречкване за синур на нива или повишаване на тон в селска кръчма с пийнали посетители. Освен това подсъдимият не е бил напрегнат от нищо в онзи ден, ако не броим болезнената загуба на табла от негов колега в участъка. Наред с прокурора, моята задача бе да подържам обвинението и да се извоюва една достатъчно солидна ефективна присъда за убиеца.

Като адвокат съм свикнал да работя не само с лицето, но и с гърба си. Налага ми се освен реакциите на съда, да следя зад себе си реакциите на хората в залата. В случая усещах как зад мен, в гръб, прониква завладяващ хлад. Знаех какво си мислят полицаите, напълнили по нареждане на Гатов съдебната зала. Те бяха колеги на подсъдимия, съчувстваха му, разбираха го, идентифицираха се с него и си мислеха, че всеки един от тях може да стане неволен участник в злощастен инцидент като този. За тях той по-скоро бе жертвата, отколкото престъпник.

Обвиненият в убийство започна да дава обяснения. Нямаше и капка разкаяние в него. Той повтори опорната теза на защитника си, че хасковските  минерални бани е място с концентрация на висока престъпност. За момчетата, които бе наредил в редица, постоянно използваше думата „лицата“, все едно това не бяха млади хора, а конгломерат от рецидивисти. Те му се сторили подозрителни и затова провел беседата си с тях малко по-агресивно. Дойде моят ред да му задавам въпроси. Помолих го да се обърне. Зад него в редица, както в онзи трагичен ден, бяха наредени същите момчета. Сред тях липсваше само убития.

- Това ли са „лицата“? - попитах аз спокойно, използвайки собствената му терминология.

- Да – отвърна ми подсъдимия.

- А сега не забелязваш ли, че тези „лица“ са едни деца. Глупави девственици не познали още истинския живот? И ти си убил един от тях…

Отговори ми мълчание. Мълчеше подсъдимият. Мълчеше и залата. Бе съвсем тихо. Но в този момент с гърба си почувствах, че отзад ледът вече се чупи и вместо хлад приижда топлина. Минути по-късно съдът даде почивка. Докато излизах от залата множеството полицаи ми правеше път да мина. Образува  се нещо като тържествен шпалир от униформени. Те ме гледаха с уважение и признателност. Сега вече разбираха мен, а не подсъдимия и за нищо на света не биха се  идентифицирали с него. Да, той също като тях бе полицай, но за разлика от него те не бяха убийци на деца.

Усилията ми в процеса не се увенчаха с особен успех. Нямаше значение какво ще направя. Присъдата бе осъдителна, но условна. Не беше честно, още повече, че същият този полицай преди години бе виновник при пътно-транспортно произшествие за друг смъртен резултат. Обжалвах във Върховния съд. Отмениха присъдата и върнаха делото за ново разглеждане. Нещата се проточиха много, за да се стигне отново до условна присъда.

Късно след това, често се натъквах на подсъдимия. Очевидно имаше достатъчно връзки, за да не го изгонят от полицията. Макар и лишен от правото да носи оръжие, даваше дежурства в приемната на районното полицейско управление в Хасково, където ходех по един или друг служебен повод. Поздравявахме се и дори разменяхме по някоя дума. Такъв е животът.

С роднините на убитото момче продължихме да имаме уважение един към друг. Дълго подържахме контакт, докато времето ни разпрати в различни посоки.

Колкото до връзката ми с Хасковските минерални бани, тя остана и през годините, когато в качеството ми на областен, вече новият кмет ме покани на някакво събитие. Отидох, макар да нямах идея за какво става въпрос. В тържествената зала на общината се бяха събрали много хора - британският посланик, депутати, гости от Турция. От приветствените речи се ориентирах, че поводът за събитието бе спечелването от администрацията на общината на някакъв добре финансиран проект на Обединеното кралство, с дълго наименование, в което присъстваше и думата „граждани“. Това ме накара да си спомня за посещението на Кенеди в обсадения Западен Берлин, когато за да повдигне духа на местното население,  той произнася на немски: „Их бин айн берлинер“ - аз съм един берлинчанин.

Събраното на митинг немско множество е било развеселено много от тези думи, защото „берлинер“ наистина означава гражданин на Берлин, но също така е и наименование на един кръгъл местен сладкиш с дупка в средата…

Докато тези мисли минаваха през главата ми, изведнъж осъзнах, че кметът ми дава думата и аз неуверено се запътих към трибуната, без ясна представа какво точно трябва да кажа.

- Изненадан съм от две неща - започнах приветствието си. - Първо, че бях представен като гост на тържеството. Това е некоректно, защото притежавам един декар имот в общината и следва да бъда признат за местен човек. Второто, което не проумявам, е че проектът, възложен на управата на Хасковските минерални бани от Британското посолство е за граждани, след като те са едно село…

Залата удивено мълчеше. Присъстващите бяха откровено изненадани от това встъпление, чудейки се дали съм съвсем с ума си и дали съм трезвен, но аз продължих, без да се притеснявам от ефекта на думите си до този момент:

- Областната управа, която оглавявам, работи успешно в тандем с общинското ръководство, така че да направим от Хасковските минерални бани един модерен курорт, отговарящ на високото ниво на своите природни ресурси и морала на населението си. Та именно защото имам имот тук и защото се чувствам прекрасно в компанията на местните хора, сега с гордост мога да ви кажа: „Аз съм гражданин на Хасковските минерални бани!“

Залата се разтресе от ръкопляскания. Аз тръгнах към мястото си и си помислих, че имам още много да издължавам на хора като Яшо, като роднините на убитото момче и на всички нещастни същества, които някога ще се обърнат към мен, за да получат утеха и справедливост, но ще получат само моите неистови безплодни усилия да я постигна…