Светлин СТЕФАНОВ

Нишкото въстание от 1841 г., избухнало в района на Ниш, Пирот, Враня и Лесковац, е ключов пример за българското възрожденско движение. Международната преса от средата на XIX век ясно го определя като „българско въстание“. Френски, английски и австрийски издания го наричат Insurrection des Bulgares или Bulgarian revolt, а картографите включват района в българския етнически ареал.

Англоезичният източник отбелязва: „The Niš rebellion … was … known as the Bulgarian revolt.“ (en.wikipedia.org). Друг британски наблюдател пише: „… the last Bulgarian insurrection … closely identified with the general struggle for liberty carried on by the Bulgarian race.“ (upload.wikimedia.org).

Тези цитати показват, че още към средата на XIX в. събитията в Нишко са били възприемани от международната общност като българско въстание, а населението като част от българския народ.

Езиков и културен контекст

Населението на Нишко, Пиротско и Топлица говори т. нар. торлашки и призренско-тимошки говори, които са аналитични: редуцирана падежна система, наличие на членуване, използване на конструкция с предлог „на“ вместо падеж. Това ги приближава повече до българския език, отколкото до синтетичния сръбски с неговите седем падежа. Аналитичният характер на говорите, заедно с православната вяра, поставя местното население трайно в българската културна и етнографска сфера. Например изречението „Давам книгата на човека“ се използва в торлашките говори почти като в българския – с членуване и предлог „на“, докато в сръбския би било „Dajem knjigu čoveku“ с падежи и без член. Това показва езиковата близост към българския тип.

Създаването на Българската екзархия през 1870 г. затвърждава тази идентичност. Населението в Нишко и Пиротско избира да се присъедини към Екзархията, въвежда български книжовен език в училищата и църковните служби, което ясно показва българска национална ориентация.

Сръбската държавна политика и пропаганда

След Берлинския договор 1878 г. тези земи се включват в Кралство Сърбия. Сръбската държава системно премахва екзархийската структура: Закриват се българските училища; заменя се българското духовенство със сръбско; въвежда се сръбска образователна и административна система.

Това постепенно пренасочва идентичността на населението към сръбска национална рамка, като формира ново поколение с преформатирана национална принадлежност.

Международното признание

на българската идентичност

Важен факт е, че още преди 1878 г. международната общност възприема населението като българско. Западни пътешественици, журналисти и картографи описват района като български, а въстанието от 1841 г. – като българско събитие.

Франсоа Гизо, френският външен министър, възлага на пътешественика Жером-Адолф Бланки да разследва събитията, като той записва впечатленията си, че населението е „българско“, а Ниш нарича „столица на България“ в контекста на Поморавието.

Руският генерал и дипломат Егор Ковалевски също пише: „На всички е известен нещастният опит на българите да въстанат през 1841 г. и неговите последици…“

Тези свидетелства показват, че събитията са били категорично разглеждани като български от съвременници извън Балканите.

Комбинацията от свидетелства на западни дипломати и пътешественици, цитати от британски и френски издания, записи на Жером-Адолф Бланки и Александър Екзарх, езиковите особености на торлашките говори показва, че Нишкото въстание и населението в Южна Сърбия и Косово през XIX в. имат български характер – езиков, културен и църковен. Сръбската държавна политика след 1878 г. променя рамката на идентичността, но историческите източници и международните свидетелства остават ясни доказателства за българския произход и национална ориентация на това население.