ДВЕ…

 

Георги ЗАРЧЕВ

 

Приятелка на жена ми доведе след предварителна уговорка в кантората ми възрастен  побелял мъж. Миришеше на чернозем, на домашен хляб. И на доброта. Когато останахме сами, го поканих да седне. Стоеше на стола, мачкайки непохватно каскета си в ръце. Историята, която ми разказа, ме заинтригува веднага. Бях предупреден да имам предвид, че е със скромни възможности, когато определям хонорара си, но честно казано такъв случай бих поел и безплатно.  Двайсет и една годишният внук на посетителя ми бе в ареста за убийство на собствената си майка. Дядото искаше да помогне с каквото може на внука си, макар жертвата да бе дъщеря му. Възрастният мъж бе от с. Върбица, което се намира по протежението на стария път между Хасково и Пловдив.

 

Момчето живееше ту при него, ту при другите си баба и дядо в съседното село Езерово, което бе на два-три километра встрани. Баща му отдавна бе напуснал семейството си и се бе преселил  нейде в Разградско. Майката на момчето сама населяваше едно апартаментче в Димитровград. Синът ѝ бе отишъл в един петък, за да остане за уикенда при нея. Късно през нощта жената бе се почувствала много зле. Момчето почукало по вратата на съседите, те дошли, видели майка му да лежи на леглото и извикали Бърза помощ.

Притеклият се  фелдшер единствено констатирал смъртта на жената, без видими следи от насилие. За всеки случай обаче изпратил трупа в патологията в Хасково. След няколко дни в кабинета на съдебният лекар нахлула ужасена санитарка и го повикала по спешност в моргата. Там трупът  на майката на момчето вече се бил подул и от врата, където имало дълбока тясна бразда, висяла връв. Било очевидно, че става дума за убийство. Съдебният лекар извикал  шефа на полицията в Димитровград и началника на криминалния отдел и пред тях извършил аутопсията. Очаквала ги още една изненада - жертвата имала рак на гърлото в изключително напреднала фаза. Оставали ѝ броени мигове живот. Впоследствие научих, че жената не е имала медицинска осигуровка и поради бедността си не е посещавала лекар. Тя се е оплаквала от болки в гърлото, но се е опитвала да го лекува с фарингосепт и билков чай.

Полицаите били втрещени. Имали убийство и поради отминалото време, трябвало да го разследват на заден ход. Те веднага се насочили към сина на жената  - Гошко. Накарали кмета на с. Езерово да го доведе при тях, почерпили момчето с кафе и цигари, предразположи ли го и то си признало. Случаят им бил решен. Не ги било еня, че Гошко е с диагностицирана шизофрения.

Първата ми работа бе да се опитам да го освободя от предварителния арест в затвора Стара Загора. Поисках от съда да промени мярката му на неотклонение на домашен арест. Съставът се ръководеше от съдията Стратимир Димитров. С него сме съученици, състуденти и приятели. Затова винаги ми е било трудно, когато сме в съдебната зала - той като съдия, а аз в качеството си на адвокат. Всички знаеха за близките ни отношения и трябваше да съм два пъти по-аргументиран, за да получа своето  като справедлив законен акт, а не като жест на приятелство. По-късно Стратимир Димитров ми сподели, че когато обсъждали какво да правят с Гошко, попитал съдебните заседатели не се ли притесняват да бъде освободен под домашен арест, защото може да извърши друго убийство. Тогава една от съдебните заседателки, пенсионирана учителка, му отговорила: „Единственото, от което се притеснявам, е…момчето да не се загуби по пътя от затвора в Стара Загора до селото, където живее“.

И тъй, Гошко се прибра при баба си и дядо си в с. Езерово под домашен арест, но на мен ми предстоеше още много работа. Без да държа сметка за мизерния хонорар, който дядото на момчето ми бе платил, аз няколко пъти ходих в Димитровград. Влизах в блока, където бе починала жената, звънях по звънците на съседите, чувах приближаващи са стъпки, виждах сянка от другия край на шпионките, но малцина отвориха на непознатия. Оставях визитката си на бравите и се връщах отново и отново, докато не намеря някой, който знае нещо за случилото се.

Обичайна тактика по наказателни дела е да оставиш подсъдимия да дава обяснения най-накрая, след като вече са разпитани всички свидетели и вещи лица. Така той е в най-изгодна позиция, понеже може да изслуша другите, да съобрази показанията им и даде логичен отговор на всичко, установено до този момент. Като професионалист знам правилата, но знам, че за да си повече от добър, трябва да си наясно кога и как да ги нарушиш. Идеята ми в този случай бе да оставя Гошко да говори пръв, за да постигна обратния ефект - когато изслушваме после свидетелите и експертите, съдебният състав да има вече изградена представа за момчето с психически проблеми и да пречупва всички събрани доказателства през този фокус.

Гошко не можеше да каже кой знае какво. Той повече бе в състояние да отговаря на въпроси, отколкото да направи някакво изложение. А отговорите му бяха кратки, накъсани, дадени в  странен приповдигнат тон, докато очите му неспокойно се взираха в съдиите.

- Гошко, ти ли уби майка си? - попита го председателстващият състава.

- Аз го направих.

- Защо го направи?

- Ами тя беше болна от рак и за да не се мъчи…

- Гошко, ти кога разбра, че майка ти е болна от рак?

- Ами тя бе болна от рак и за да не се мъчи.

И така до безкрай. Нищо друго не можеше да се изкопчи от него. Гошко нямаше откъде да е знаел, че майка му е раково болна. Както вече споменах, това не е знаела и самата тя. Но кой го е бил осведомил освен съдебния доктор? Много ясно - полицаите, които са присъствали на аутопсията. При разпита на момчето те без да упражнят насилие са го манипулирали - дали са му и мотив за извършено престъпление и смекчаващи вината обстоятелства. Само и само да си признае, а те да обявят престъплението за разкрито. Не бе работено по нито една друга версия. Никой не бе установявал майката дължи ли на някого пари, на нея дължи ли някой нещо, има ли интимна връзка, регистрирана ли е в сайтове за запознанства… Единствено се бяха задоволили с това нескопосано признание, за което нямаше никакви странични доказателства. Дори и връвчицата, намерена на врата на жертва в моргата, се бе изгубила някъде.

В криминалистиката има един основен принцип. При самопризнание, за да сте сигурни, че то е истинско, трябва да научите  факти по случая, които отговарят на действителността и които не са ви били известни преди да се направи самопризнанието. Само така, с допълване на знанието ви за нещата, може да сте сигурни, че самопризнанието е искрено. В случая с Гошко бе очевидно, че този момент липсва.

По делото имаше психиатрична експертиза. Същите психиатри, които със становището си бяха освободили Гошко от военна служба поради шизофрения, сега твърдяха, че тя не е пречка да бъде обвиняем. Твърдяха, че няма наследствена обремененост за душевни заболявания. Психиатрите бяха от София, те не искаха да се разхождат до Хасково, а настояваха да бъдат разпитани от друг съдебен състав в столицата и после показанията им да бъдат прикрепени по хасковското дело.  Държах експертите да дойдат в Хасково, исках съдът, който решава делото, да има непосредствена представа от разказа им. А освен това им бях подготвил изненада - освен изнамирането на други свидетели, бях успял да се свържа с чичото на Гошко. Да се общува с роднините на момчето бе изключително сложно. Най-напред те искаха някои неща да останат в семейството и да не излизат навън. Освен това двата рода бяха скарани като Капулети и Монтеки. Чичото с недомлъвки ми сподели, че на самата сватба на майката и бащата на Гошко, събралите се с изненада установили, че има близки родствени отношения между тях. Освен това, след него семейството е имало друго дете. То се е родило физически недоразвито и скоро е починало. Всичко това бяха индикации за някаква фамилна обремененост в психически аспект, останала секретна за психиатрите. Когато те най-сетне дойдоха очевидно ядосани и настроени срещу мен, задето съм ги разкарвал, бяха изумени от това, което бях събрал допълнително като доказателства по делото. Успях да убедя чичото, че съдбата на Георги е по-важна от семейните тайни и той разказа на съда всичко чистосърдечно. Освен това, в името на момчето докарах нещата дотам, че двамата дядовци, враждуващи смъртно до вчера, сега седяха един до друг на първия ред в съдебната зала и наблюдаваха процеса.

При разпита на психоложката от експертизата успях да достигна до още нещо. Тя категорично заяви, че психичното състояние на Гошко не му позволява да изпита чувство на състрадание. Той бе подвластен единствено на трите основни емоции - страх, срам и гняв. Следователно обяснението на момчето, че е удушил майка си от милосърдие, бе несъстоятелно. Но тогава как можеше да се вярва на всичко останало от самопризнанията му?

Стигнахме до пледоариите. Гошко бе обвинен в най-тежкия състав на убийство, защото е лишил от живот майка си. Законът предвижда наказание за това от 15 до 20 години или доживотен затвор. При изключително смекчаващо обстоятелство или многобройни такива, съдът може да слезе под минимума. В пледоарията си засегнах въпроса, че липсват доказателства момчето да е убило майка си. Има самопризнание, но то е нелогично, непоследователно, постоянно променящо се, а и законодателят сам казва, че едно самопризнание не може да бъде доказателство, ако липсва друго. В случая нямахме мотив, нямахме  веществени доказателства, защото както вече споменах, дори връвчицата – средството на престъплението, бе изчезнала незнайно къде. Затова поисках оправдателна присъда.

Но знаех, че трудно се произнася такава по дело за убийство. Помолих съда, ако присъдата не е оправдателна, то наказанието да бъде определено дълбоко под минимума. Съдебният акт бе произнесен. На пръв поглед успеха бе огромен. Осъдиха Гошко само на три години лишаване от свобода. А председателят на състава Стратимир Димитров, бе подписал с особеното мнение, че момчето трябва да бъде оправдано.

В Апелативния съд, където обжалвах присъдата, тя бе потвърдена и стигнах до Върховния съд. Там делото бе върнато за ново разглеждане в Хасково, но мотивите на върховните съдии бяха впечатляващи. Те бяха написали, че работата на защитника по делото е изумителна и бяха ме сравнили едва ли не с Пери Мейсън. Сочеха, че е странно адвокатът на подсъдимия, при целия си ограничен властови и финансов ресурс, да направи много повече от държавата по събиране на доказателства по делото.

При новото разглеждане на делото в съда в Хасково отново се опитах да постигна оправдателна присъда. Обърнах се към съдебните заседатели и ги попитах дали са чели  романа на Харпър Ли „Да убиеш присмехулник“. В него се разказва за един възрастен американски адвокат, който защитава чернокож, несправедливо обвинен в  изнасилване. Не успява да го спаси от осъждане, но постига все пак малък успех - кара съдебните заседатели, преди да се произнесат, да се замислят малко по-дълго време от обичайното. А какво е присмехулник - това е една птица като нашия кос, която много успешно имитира думите и смеха на хората. Ами Гошко е присмехулник, нека не го убиваме, господа съдебни заседатели!  Присъдата обаче отново бе три годишна.

Тук  възникна един интересен момент. По онова време всеки ден домашен арест се зачиташе за един ден излежан в затвора. Този домашен арест не можеше да надхвърля година и половина в конкретния случай, но прокурора по делото не бе съобразил това, залисан в други неща и той не бе променен, докато не бяха изтекли две години и девет месеца. Чак тогава обвинението бе трансформирало домашния арест на подписка. Сега това ми създаваше огромен проблем. Защото при три години лишаване от свобода не ми достигаха едни три месеца, които да се прихванат и Гошко да не влиза в затвора, където бях убеден, че няма да оцелее.

Обжалвах делото отново в Апелативния съд в Пловдив. Председател на тройния състав бе една дама, изключителен професионалист и морален човек - Ева Кемалова. Докладчик по делото бе Галя Георгиева, която по-късно щеше да стане член на Висшия съдебен съвет. Прокурорката  безстрастно поддържаше тезата, че присъдата трябва да бъде потвърдена. Когато тя приключи, се обърнах към съда и казах, че по всички правила на закона Гошко трябва да бъде оправдан. Но знам, че те няма да го сторят. Ще си кажат майната му на закона - нали и аз често съм го казвал. Тук можеха да ме глобят и дори изгонят - съдебната зала не търпи такава директна вулгарност. Но апелативните съдии ме слушаха без да ме прекъсват. Продължих по същия начин, заявявайки, че ако все пак казваме майната му на закона, не бива да казваме майната му на Гошко, защото това момче е ценност, той е значим за обществото, за нас като хора и професионалисти. Споменах все пак, ако решат да не оправдават момчето, могат поне да намалят с три месеца присъдата му, за да не влиза в затвора. След мен за реплика взе думата прокурорката. Тя се нахвърли срещу мен, че манипулирам съда, че говоря само за убиеца, но не и за жертвата му, че не трябва да намесвам обществото, защото тя представлявала това общество….

Изчаках я да завърши и помолих за дуплика. Обърнах внимание на съда, че прокурорката не представлява обществото, а държавата, с която има трудов договор. Аз представлявам обществото, защото Гошко е негов пълноправен член. Колкото до жертвата – добре, нека си представим, че тази майка сега ни гледа от небето. Как мислите, кого ще подкрепи тя - прокурора или мен, защитника на сина ѝ?

Приключихме и съдът обяви, че ще се произнесе в едномесечен срок. Напуснах залата. Отвън се забавих за няколко минути, за да поговоря със своя състудентка и колежка от Пловдив. Изведнъж вратите на съдебната зала се отвориха, чук тракането на дамски токчета и отвътре се появи съдийката Галя Георгиева. Тя се обърна към мен и рече:

- Зарчев, потресаващата пледоария, впечатлени сме, моля те върни се в залата!

Това бе нещо нечувано - делото бе свършило и просто следваше до месец да  излезе на бял свят решението. Следвайки Георгиева, се върнах в съдебната зала. Тя повдигна полите на тогата си и по стълбичките отново се качи на съдийския подиум. Колеги от Пловдив, Кърджали, Пазарджик, седяха по местата си си, очаквайки своите дела. Изправих се отново зад адвокатската банка. Председателстващата състава Ева Кемалова се обърна фамилиарно към мен:

- Зарчев, ти ни убеди, че това момче е обществена ценност. А докато бе отвън, ние убедихме прокурорката да поиска да променим мярката на Гошко от подписка отново в домашен арест. Какво ще кажеш?

Усмихнах се и отвърнах, че съм съгласен и предполагам, че въпреки срокът за произнасяне да е едномесечен, този път решението ще се забави три месеца. Идеята бе ясна - Апелативният съд нямаше да бърза да потвърди присъдата на Окръжния съд в Хасково, докато наложеното наказание изцяло не се припокрие от изтърпения домашен арест и по този начин Гошко няма да влезе в затвора. Ева Кемалава отвърна на усмивката ми с усмивка и заключи:

- Е, не мога да ти обещая това, но не знам защо имам усещането, че точно така ще стане.

Гошко не влезе в затвора, но успех ли бе това? Ако законът бе спазен, той щеше да е на свобода не заради приспаднат домашен арест, а защото вината му не бе доказана. Какво щеше да стане с това момче? Той нямаше майка. Баща му се бе опитал да вземе наследствения му апартамент в Димитровград, където бе починала майка му, като в замяна му даде електрическа тротинетка. След като другите роднини му бяха попречили, той отново бе изчезнал някъде на североизток. На Гошко се налагаше да живее при баба си и дядо си в село Езерово. Те тогава бяха вече на около 80 години. Какво щеше да стане с него след смъртта им? Чичото не можеше да го вземе при себе си - той имаше свои малолетни деца. В България няма никакви институции или неправителствени организации, които да се грижат и помагат на хора с увредено психично здраве…

Години наред съдбата на Гошко занимаваше мисълта ми. Един ден, връщайки се от Пловдив, нещо ме накара да свърна от пътя и се озовах в село Езерово пред кръчмата, където неколцина местни пиеха кафе и жълта лимонада. Слязох от колата и ги заразпитвах за Гошко.

- А, тук се мотае, из селото, с някакъв мотопед, даже си има приятелка, с която живее. Да го потърсим ли да се видите? - попитаха ме съселяните му.

Отказах. Нямаше какво да си кажем с него. Бях си свършил работата, а той бе загърбил миналото. Но докато пътувах обратно по шосето за Хасково, внимавах да не сгазя по небрежност някоя от враните, накацали на асфалта - трябва да пазим всяка една птица, защото тя е божие създание,  ценност. Без значение дали е врана или присмехулник…