Георги ЗАРЧЕВ
ЕДНО...
През 1993 г. си подадох оставката като Районен прокурор на Хасково. Само че това не го извърших като демонстративен театрален акт - аз я подавам, а вие не я приемайте. Вместо това написах на Главния прокурор Иван Татарчев, че желая да бъда освободен по взаимно съгласие от поста, а ако той не е съгласен, то да се счита, че заявлението ми представлява едномесечно предизвестие за напускане. Поводът да си тръгна бе, че в Хасково някакъв грък отвори казино, но по онова време само държавата можеше да организира под формата на лотария и тото хазартни игри. Ако някой друг го направеше, то това би било престъпление.
На изпроводяк гъркът ми каза нещо, което ме жегна със своята истинност. Той ми посочи, че спазвам точно закона спрямо неговото казино, но не и за множеството зали с игрални автомати в града. Беше прав и затова започнах да затварям и тези помещения. Едно от тях обаче, с подставени лица, бе на самия Иван Татарчев. Той отмени постановлението ми за запечатване на ротативките лично, а аз подадох оставка. На пръв поглед, защитавах една предварително обречена кауза…
Но не се оказа точно така. Загубих битката, но спечелих войната, защото случаят стана скандален и се обсъждаше дори на заседание в Народното събрание, излъчвано по телевизията. Непосредствено след като напуснах, бе скоростно вкаран за разглеждане и гласуван законът за хазарта, с разписани много сериозни лицензионни вноски, ако искаш легално да развиваш този бизнес. Ония горе се бяха разбързали да гласуват закона, защото им стана ясно, че някъде другаде в страната, друг не по-малко луд от мен прокурор, може да последва примера ми.
Хлопнах зад гърба си вратата на кабинета ми в съдебната палата и започнах кариерата си на адвокат, като си заех от прокурорската практика за клиенти престъпниците, които до вчера бях обвинявал в съда. По този начин при мен се появи и Ергюн Рашид, известен като Лизнатия.
Той бе дошъл в криминалния свят с визитката на състезател по борба и в онези години се прехранваше с дребни изнудвания и кражби. В определен момент обаче прекрачи в една запретена зона и се опълчи на хора много високо в йерархията на престъпния свят. Те не прощаваха такива своеволия и му бе пратена една украинка - Миланья Бережная, която на 24. 03. 1997 го разстреля показно пред дома му, в краен хасковски квартал с панелни блокове. Когато делото влезна за разглеждане в Окръжния съд, родителите на Лизнатия дойдоха и ме наеха да ги представлявам. Депозирах в съда молба, с която желаех да ни конституират като частни обвинители, за да помагаме, но и същевременно да контролираме поведението на прокурора в процеса. Предявихме и граждански иск, просто от учтивост, защото бе ясно, че Бережная е наета като убиец и няма пукната пара в себе си. Поръчителите я държаха единствено със заплахата, че има дъщеричка в Украйна, за чието здраве и дълголетие тя трябваше да мисли. Макар убийството да се бе случило посред бял ден, украинката бе успяла да избяга. По онова време в полицията, все още работеха професионално. Бяха открили пистолета на екзекуцията, обръщайки почти всички контейнери за смет по стръмните улици, водещи към квартала. Самата Миланья заловиха малко преди да се качи от пристанището в Силистра на ферибота за Румъния.
В съдебната зала влезнах спокоен, със съзнанието на човек, който знае какво прави. Очакваше ме обаче огромна изненада - за да се включат в делото бащата и майката на убития, трябва да докажат, че са му родители. Обичайната практика да се постигне това е разследващият да изисква служебно от общината удостоверение за наследници. Следовател по делото бе много добър професионалист – Кръстьо Кръстев. В случая обаче той небрежно бе пропуснал да снабди делото с удостоверение за наследници на жертвата. Това бе огромна негова грешка. Тя обаче автоматично се превърна в моя, защото въобще не обърнах внимание , че документът липсва.
В началото на заседанието поисках да ни конституират като частни обвинители и граждански ищци, но отсреща защитниците на подсъдимата, които по-съвестно от мен си бяха подготвили домашното, гракнаха, че по делото няма удостоверение за наследници и че родителите на Лизнатия няма как да се легитимират като такива. Побиха ме тръпки - след минути щях да напусна безславно и унизително залата. Какво да кажа на клиентите си, сякаш смъртта на сина им не им бе достатъчна като шок. Председател на съдебния състав бе Кичка Найденова, с която многократно сме работили по дела, когато бях прокурор.
Тя ме изгледа съчувствено и ме попита ще представя ли документ, от който да става ясно, че клиентите ми са баща и майка на жертвата. И тогава чудото се случи. Сякаш бог ме докосна по рамото. Докато си мислех панически, че трябва да напусна процеса, чух за изненада на самия себе си собственият ми глас да казва:
- Да, госпожо председател, разполагам с такъв документ.
После видях себе си отстрани, като на забавен каданс да бъркам в тънката папка, която носех и да вадя от там… Какво всъщност извадих? Ами малко преди да застрелят Лизнатия, той бе дошъл в кантората ми и ме бе помолил да му взема от съда свидетелство за съдимост, за да почне работа като треньор по борба. Носех със себе си този документ, защото очаквах в процеса защитниците на Миланья да твърдят, че жертвата е с обременено престъпно минало. Тогава щях да размахам документа и да покажа, че на него Лизнатия е обозначен като неосъждан. Но при създалата се ситуация това парче хартия вече имаше друга, много по-важна и решителна роля и се превърна в спасителен пояс за мен.
(Идете и си извадете свидетелство за съдимост. Ще трябва да приложите и акт за раждане. Това е единственият възможен документ, където под името на лицето са изписани имената на майката и бащата).
Тържествуващо представих документа, а защитата отсреща се опита вяло да протестира, че това не е точно удостоверение за наследници. Отворих уста да възразя, но Кичка Найденова с жест ми показа да замълча и рече:
- Колеги, в закона никъде не е казано, че е задължително наличието удостоверение за наследници, а само, че е необходим документ, от който да се види кои са родителите на убития. Това свидетелство за съдимост е издадено от моя съд, в него са отразени имената на майката и бащата на жертвата, така че аз нямам никакво основание да го пренебрегна.
Ето това е съдебната зала. Не е като да си зад бюрото в кантората. Трябва мигновена реакция, защото втори дубъл няма…
Процесът продължи няколко дни. В едно от следващите заседания представих за всеки случай и удостоверение за наследници. Но по делото имаше и други пропуски в разследването, които създаваха грижи на обвинителната теза. Въпреки че бе направила самопризнания в досъдебното производство, те не бяха скрепени добре със съответните доказателства и сега Бережная се отричаше от тях. Твърдеше, че случайно се е озовала в крайния хасковски квартал, за да прави слънчеви бани там. После случайно се оказала пред входа на блока на Лизнатия и станала свидетел как някаква непозната жена го застреляла и преди да избяга пъхнала пистолета в ръцете ѝ… После Миланья уплашена избягала, захвърлила оръжието в контейнер за боклук и се опитала да напусне страната, за да не я заподозрат. Обсъждахме с прокурора защитната теза на украинката и той бе притеснен, че някои от съдебните заседатели може да се хванат на твърденията ѝ. В една от почивките по делото към мен се приближи възрастна жена, една от съдебните заседателки, и ме попита:
- Фамилията ви е Зарчев, нали? Аз бях учителка по математика. Онзи побелелият съдебен заседател и той бе учител по математика. Работихме с един колега Милан Зарчев, имате ли нещо общо с него?
- Това е покойният ми баща - отвърнах и добавих, че за разлика от него аз хич не се справях в гимназията в часовете по математика и заради нея дори държах матура.
Това бе целият разговор. Стана ми приятно, че жената каза добри думи за татко, но за делото това нямаше никакво значение. Когато влязохме в съдебната зала за пледоариите, се оказа, че там, в качеството си на зрители, са седнали всички съдии от по-долния по степен Районен съд, за да слушат - случаят будеше заслужен всеобщ интерес в града.
Започнах речта си. Трябваше да опровергая показанията на Бережная. Попитах съдебните заседатели дават ли си сметка колко случайности е преживяла обвиняемата в онзи съдбоносен за Лизнатия ден - случайно се озовава в краен квартал на непознат за нея град; случайно се оказва точно до един от множеството панелни блокове, когато от входа му излиза Лизнатия; случайно точно тогава непозната жена го застрелва пред очите ѝ. И пак случайно, тъкмо в нейните ръце тя пъха оръжието на престъплението.
- Каква е възможността – попитах реторично в залата - толкова много случайности да настъпят в рамките на толкова кратко време? Предполагам, че съгласно Теорията на вероятностите тази възможност е отрицателно число.
Разбира се нямаше как да става дума за отрицателно число, просто това бе една преднамерена хипербола. Целта бе друга. Аз знаех вече, че двама от съдебните заседатели са математици и може да не разбират от право, но чудесно се справят с теорията на вероятностите. Бях ги накарал да разсъждават на свой терен, в област, която много добре владеят.
Делото приключи с 18-годишна присъда за Миланья Бережная. След като бе произнесена, прокурорът се приближи към мен и ми каза усмихнато:
- Май нямаме никакъв проблем със съдебните заседатели.
- А ти знаеш ли, че двама от тях са математици? - попитах го аз и си тръгнах, оставяйки го недоумяващ какво значение има този факт изобщо за делото.
Минаха години от процеса. Въпреки уважените граждански искове за кръвнина, Миланья Бережная не плати нищо. Нямаше откъде. Като се замисля, нейната съдба бе не по-малко нещастна от тази на родителите на Лизнатия.
Случайно ме запознаха с един психолог, който работеше в женския затвор в Сливен. Той ми разказваше какви интересни разговори е водил с една украинка, извършила знаково убийство и какво му е доверила тя. Не му споделих, че съм бил адвокат на жертвата по делото. Не исках да го разочаровам, Миланья го бе лъгала като за световно. И нямаше как да е иначе, нали трябваше да мисли за дъщеричката си. Бащата на Лизнатия дълго време ми водеше негови близки и познати за клиенти. Видях го за последно няколко години след делото. Ракът го бе стопил съвсем и единствено очите му стояха някак големи и живи върху избледнялото му лице. Малко по-късно научих, че окончателно се е преселил отвъд, при сина си.
Въобще, като погледнеш от дистанцията на времето, се чудиш какъв е смисълът на живота. Голям, шумен процес, хвърляне на много енергия в него, постигане на някакво професионално удовлетворение и накроя все едно нищо от това не е било. Може би грешката ни е, че прекалено много искаме да намерим смисъл в живота. Ако прозрем, че той не е смисъл, а просто едно изживяване, тогава всичко ще си дойде на мястото…