(Вместо въведение) 

               

Георги ЗАРЧЕВ

 

(Авторът е роден през 1963 г. в Хасково. Завършил е право в Софийския университет, бивш Районен прокурор на Хасково и бивш Областен управител на областта.

Работи като адвокат и като такъв е с над 30-годишен стаж, занимава се най-вече с тежки наказателни дела. Автор на две книги: „Спомени от настоящето“ (2017) и „Да намериш Губислав“ (2019). Той ще представи на читателите ни своите последни писателски занимания по покана на редакцията. ЗВ)

 

…

В средата на осемдесетте години на миналия век се намирах в киносалон в центъра на Благоевград. По правило следобедната прожекция в делничния ден бе слабо посетена, още повече, че филмът представляваше една шантава черна комедия, разказана в объркан нехронологичен ред и доста далеч от насъщните житейски проблеми на ординерния български гражданин. Продукцията, която вървеше на екрана, носеше заглавие „Малки убийства“ и бе режисьорският дебют на Алън Аркин от 1971 г. В него самият Аркин изпълняваше роля на криминален инспектор в Ню Йорк, който бе депресиран от многобройните убийства, извършвани в района му.

 

Както самият твърдеше там, между всички тези убийства имаше три общи неща.

Първо: всички бяха без установен мотив.

Второ: всички бяха неразкрити.

Третото общо между убийствата бе…че няма нищо общо между тях.

По време на прожекцията различавах в тъмнината на залата силуетите на напускащи отегчени зрители. Когато филмът свърши тръгнах към изхода и установих, че в киносалона е останал един единствен киноман, освен мен. Той седеше на краен стол до пътеката. Минавайки покрай него,  го докоснах леко без да искам и той тутакси падна на пода. Беше заспал…

Харесвам Алън Аркин. Неговият дрезгав баритон и изразително му лице изпълват филмите, в които участва. Години по-късно той взе Оскар за роля във филма „Мис Слънчице“, където играеше дядото на момиченце,  тръгнало да участва в детски конкурс за красота.

Този филм е приятна, а не черна комедия и в първата си половина определено се държи на присъствието на Алън Аркин в него, а във втората половина - на усещането за отсъствие на актьора, чийто герой вече е починал. Разликата между слънчевия филм за малкото момиче и абсурдната кинолента за лавината от безсмислени убийства, заливащи един град, е съвсем осезаема. Всъщност филма „Малки убийства“ е изграден по едноименната пиеса на Джулс Файфър, който е известен със своите карикатури и комикси за деца. Именно за своя карикатура той получава през 1986 г. наградата „Пулицър“. 

Това, което се опитвам да отбележа с казаното до тук, е че най-вероятно нито Файфър, нито Алън Аркин имат слабост към темата за убийствата. Имам чувството, че двамата повече ги вълнува детската жизнерадостност. Малцина знаят , че Аркин е автор на няколко детски книжки. Джулс Файфър пък е илюстрирал през 1961 г. една брилянтна книга за деца, написана от Нортън Джъстър, със заглавие „Вълшебната будка“. Историята в тази книжка започва така: „Живееше някога едно момче, което не знаеше какво да прави със себе си - и не само понякога, ами през цялото време“.

И аз харесвам и то не само в детството си, но и сега, като възрастен мъж, добрите детски истории. Често привечер разлиствам приказките на Андерсен и макар да ги препрочитам за стотен път, откривам нови и нови неща в тях. Но не съм написал детска книжка, нито съм илюстрирал такава. От друга страна не съм и правил филм за престъпност и убийства. Обаче може да се каже, че престъпността и убийствата са моя занаят. За повече от тридесет години стаж като адвокат, през мен минаха доста дела за убийства. Често ме питат как защитавам такива хора, като знам, че са виновни. Никой не ме пита по-лесно ли е да защитаваш хора, за които знаеш, че са невинни. Но както и да е, такава ми е професията - ровене в патологията на човешката душа, ако приемем, разбира се, че всеки притежава такава. Някой трябва да върши и тази работа. 

Делата за убийства. Защо точно те? Ами честно казано, в преобладаващата си част това са елементарни случаи откъм правна и фактическа сложност. Това е така, защото убийците не действат преднамерено хладнокръвно като в роман на Агата Кристи, а и криминалистиката ангажира всички сили, за да докаже авторството на деянието - веществени доказателства, психиатрични и ДНК-експертизи, подробни свидетелски показания.

Оказва се, че едно разследване за неплатена детска издръжка например, понякога е по-сложно от разследването на едно убийството, защото трябва да изчисляваш периоди на неплащане, размер на дължимите суми и още маса неща от обективен и субективен характер.

Проблемът при убийствата е тежестта на извършеното и на отговорността, която носи защитника, заради големите наказания, които са предвидени за тези престъпления. Освен това убийствата са интересни от чисто психологическа гледна точка - кое би подтикнало един човек да отнеме живота на друг човек?

Много често съм казвал, че убийствата си приличат много със самолетните катастрофи. И при едните и при другите никога само един фактор не е причина за злощастният резултат. Винаги има верига от събития, обстоятелства и причини, за да се стигне до едно убийство и ако един елемент от тази верига бъде прекъснат ще бъде избягнат фаталния край.

Делата за убийства са тежка и неблагодарна работа за адвоката, също както работата на лекаря в една онкология. Много колеги не се захващат с процеси за убийства, защото те изискват време, енергия, нерви и здрава психика, а и въпреки битуващото мнение, не са чак толкова добре платени. Обичайно е подсъдимите за убийство да се избягват като прокажени от своите приятели, близки и дори роднини и да не могат да разчитат на ничия нито финансова, нито морална подкрепа.

Но в тези дела има моменти, които изкушават пеналиста със своята дълбочина и обществена значимост. Няма как в съда за една обикновена кражба да цитираш Достоевски или Волтер.

Но при едно убийство, където се преплитат толкова основополагащи за обществото и отделната личност въпроси, позоваването на световни авторитети е просто наложително. В съдебната зала адвокатът може да си позволи при някое редово дело да бъде по-небрежен по отношение на поведение, изказ и дрескод, но не и в процес за убийство. В този случай аз обикновено свалям от ръцете си всякакви накити и се обличам в дрехи в убити дискретни цветове - не върви докато говориш, съдебните заседатели да се опитват да разчетат марката на часовника ти или да разглеждат с интерес вратовръзката ти на червено-жълти ивици.

В много от съдебните филмови трилъри защитниците се движат из залата, ръкомахат, флиртуват със съдебното жури. Всъщност всичко това е абсолютно погрешно. Най-добрата пледоария се прави зад адвокатската банка, без излишни движения, които да отвличат вниманието на заседателите. Ако прекалено жестикулираш, то е сигурен симптом за бедност на лексиката, с която оперираш. Говорейки, е важно да се опитваш да избягваш чуждиците. Българският език е толкова изразителен, а не експресивен, ако го владееш както трябва.  

Друг важен момент е никога да не се опитваш да подведеш съдиите. В работата на адвоката, разбира се, има и доза полезна манипулация, но ако искаш истински да въздействаш на съдебния състав и той да повярва в твоята кауза, сам трябва да си проникнат от нея и да вярваш в нейния смисъл. Ако забележиш, че съдиите   отклоняват вниманието си от думите, които произнасяш, най-глупавото нещо е да повишиш тон. Точно обратното - в такъв случай най-правилното, което можеш да сториш, е да снижиш гласа си и по този начин да принудиш съда да напрегне слух, за да чуе какво  казваш.

И така, смятам в една поредица да ви разкажа за най-значимите  съдебни процеси  за убийства, в които съм участвал. Тези процеси, също като филма „Малки убийства“, за който споменавам по-горе, ще звучат на места абсурдно и ще са разказани на пръв поглед в объркан и нехронологичен ред, но се надявам да прозрете вътрешната логика на повествованието ми. Знам, че адвокатската професия не е на почит, особено като проявяваме своето гражданско чувство за справедливост. Често са ме наричали платен лъжец. Истината обаче е, че ако на някой от вас се наложи да се бори със системата и регламента, единственото, което може да противопостави на многобройните оръжия на институционалната армада, е своя адвокат.

Така че, ако ще правим метафори с професията ми, предпочитам сентенцията на Достоевски: „Адвокатът е съвест под наем“.

И, очаквайте историите за дела за убийства, разказани от един човек, който не е мечтал да стане адвокат, а доколкото си спомня ония далечни години от детството, просто е бил едно момче, което няма как да е знаело, че когато порасне, ще се занимава с тежки криминални процеси.  И то - не само понякога, ами през цялото време…