Жозефина ИВАНОВА

През пролетта на 1933 г. баба ми, тогава деветнадесетгодишна, пътувала със съпруга си от Москва към морето в Новоросийск, към семейната къща с градина близо до Геленджик. Влакът минал през Харков и младоженците видели през прозореца нещо, за което тя разказваше шепнешком години по-късно.

По коловозите и спирките измършавели хора в дрипи, живи скелети, пълзяли към влака, протягайки кокалестите си ръце към вагоните, молейки за храна. Наред с тях вървяли недохранени деца с подути кореми. Московчани ги гледали иззад прозорците, недоумяващи, и тогава локомотивът изсвирил и влакът потеглил - към морето, градините, черниците, кайсиите и бръмченето на пчелите.

Този епизод се споменаваше рядко и мимоходом, приписван към категорията на сталинистките ужаси наред с екзекуцията на прадядо ми и седемнадесетте години, прекарани от дядо ми в лагерите в Колима - въпреки че и дядо ми мълчеше за тази част от живота си. Предполагаше се, че всичко това е нещо от миналото, закрито от Двадесетия конгрес и предпазливо заобикаляно в домашните разговори, като черна дупка по средата на улицата.

Минаха години, преди да науча думата „Голодомор“ и да разбера пълния мащаб на тази катастрофа, която се състоеше не само от геноцидната политика на съветския режим, но също и от удобното невежество и умишленото безразличие на населението към мъчителната смърт на милиони съветски хора точно под носа им, пред прозорците на същия този влак Москва-Новоросийск. Бих искал да попитам баба ми и дядо ми за това, но по това време те вече не бяха живи.

Днес Русия отново унищожава Украйна. Вместо Гладомор, сега имаме „Холодомор“ - атаки срещу енергийната инфраструктура на украинските градове посред мразовита зима, тласнали милиони хора на ръба на физическото оцеляване - 600 000 души бяха евакуирани само от Киев, за да избягат от студа. Хората мръзнат в собствените си апартаменти, асансьорите са спрели, а самотни възрастни хора не могат да напуснат домовете си, които са се превърнали в ледени саркофази. Средно прекъсванията на електрозахранването в различни части на града продължават от 12 до 20 часа. Жилищните сгради замръзват, тръби се пукат, наводнявайки цели щрангове.

И, според работниците от комуналните услуги, няма да има топла вода до пролетта.

В дворовете се появяват военни палатки, за да се стоплят жителите. А февруари - известен на украински като „лютий“ - все още предстои.

Руската преса и z-блогъри празнуват, публикувайки ликуващи репортажи за замръзналия Киев: за тях това е символично обезщетение за четири години военен позор и въплъщение на историко-климатичен мит - Русия винаги е замразявала противниците си, нашият главен командир е генерал Студ! Населението е до голяма степен напълно безразлично към страданията на съседа си, точно както са били нашите предци по време на глада в Украйна преди сто години. Москва, блестейки от светлините на ресторанти и пързалки, заснежени булеварди и жилищни райони, се влачи доволно от Коледа до Масленица, докато Украйна замръзва в студа и мрака на енергийния колапс. Но основният клиент и зрител на този смъртоносен спектакъл е дребният, отмъстителен човек в Кремъл, любител на историческите разкази и военните възстановки. Той е обсебен от обида и негодувание, а перверзната му страст е отмъщението. Отмъщение срещу украинците, отстояващи земята и достойнството си, отмъщение за военните неуспехи и изолацията на Русия, за унижението от детството и младостта му, от което е търсил убежище в секцията по самбо и в школата на КГБ, отмъщение за трудностите, които семейството му е преживяло, отмъщение за блокадата на Ленинград.

Темата за обсадата е особено близка на Путин и е част от семейните предания: баща му се е сражавал и е бил ранен на Разпети петък (бившият му съсед в Петерхоф е завлякъл ранения войник през леда до другия бряг на Нева), а майка му е оцеляла след обсадата. През 2018 г. по руската телевизия беше излъчен псевдонаучен филм „Блокадната кръв“, режисиран от Елеонора Лукянова. В него се обсъждаха специалните гени на руския президент и няколко други руски политици (патриарх Кирил, Сергей Миронов, Сергей Иванов и Сергей Наришкин), чиито родители са оцелели от блокадата на Ленинград и се твърди, че са предали на децата си специални гени, мутирали от трудностите, които са преживели.

И сега този носител на „кръвта на блокадата“ организира историческа възстановка на блокадата на Ленинград в Украйна, целенасочено унищожавайки цивилното население със студ и бомбардировки с надеждата да пречупи волята на украинския народ и ясно да покаже кой в ​​цялата тази история е истинският наследник на фашистите.

Това не е просто военно престъпление, а държавен тероризъм, който се вписва в дългата имперска традиция на асимилация, подчинение и унищожение на украинската нация, от ликвидирането на Запорожка Сеч до Валуевския циркуляр и Емския декрет, от Гладомора до сталинските депортации, от зверствата в Буча и Мариупол до филтрационните лагери и отвличането на украински деца. Логичният му завършек беше настоящата война с украинските градове, която има за цел деиндустриализация, деурбанизация и обезлюдяване на Украйна: Хладоморът е наследник и правоприемник на Гладомора.

Рано или късно Москва ще бъде подведена под отговорност за това (дори ако днешната надежда за справедливост изглежда илюзорна, е необходимо подробно да се документират тези престъпления). Но Русия вече плаща една цена: тя губи моралното право да бъде смятана за наследник на ленинградската блокада, която отне живота на над 1 милион души, 97% от които починаха от глад и студ.

Разбира се, в паметта на хората и в историите на отделните семейства, блокадата на Ленинград ще остане трайна травма; никой не може да им я отнеме. Но на ниво държавна идеология и пропаганда руското правителство, което организира Холодомора в Украйна, вече няма право да говори от името на тази блокада и на оцелелите след нея.

То предаде паметта им. Както, впрочем, предаде и паметта за победата от 1945 г., като разгърна престъпна война под знамето на тази победа.