+ Или как бе отстояна идеята за паметта за подвига на националната ни героиня през 90-те години в РС Македония…

Илия СТОЯНОВСКИ

На днешен ден, 13 януари 1928 година, Мара Бунева убива сръбския джелат Велимир Прелич в центъра на Скопие. Тя го разстрелва на Стария камен мост над река Вардар по заповед на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Прелич е сръбски юрисконсулт, отговорен за съдебните процеси и мъчения над студенти-дейци на Македонската младежка тайна революционна организация.

След като изпълнява атентата, Мара Бунева се прострелва в гърдите, за да не бъде заловена, и умира от раните си на следващия ден — 14 януари 1928 г. По този повод, след като дълги години чета хвалби по интернет от определени лица, няма как да не го напиша следното:

Когато отново се споменава името на Мара Бунева, трябва да се каже нещо, което с години съзнателно се премълчава. Първата възпоменателна плоча в нейна памет в Скопие не беше поставена нито от институция, нито от партия, нито от организация. Поставиха я двама човека – моят баща, Йован Стояновски като инициатор, и Благой Велинов. Това се случи през 1999 година – време, в което подобни инициативи не носеха публични похвали, а реален риск. Плочата беше поставена, а малко по-късно – счупена. Вместо да се откаже, на следващата година баща ми изработи умишлено десет плочи. Всеки път, когато една беше разрушена, след време на същото място се появяваше нова. Тихо, упорито и без камери.

Тогава аз бях на 14 години. Докато днес мнозина публикуват „смели“ снимки във Фейсбук с метални плочи, а по онова време пазеха децата си вкъщи, баща ми ме водеше със себе си. (колко упреквания получаваше от майка ми защото ме води с него, само аз знам).

С него бърках цимент, помагах и бях пряк свидетел на случващото се. Не се учех от разкази, а от дела. Дали е бил луд или патриот, или може би луд патриот – всеки сам да прецени. Но едно е сигурно: в онези мрачни времена той знаеше, че ако ние не го направим, никой няма да го направи.

Трябва ясно да се каже и това – 1999 година не беше 2015 година. Това не беше време на власт, защита и „безопасни“ национални позиции, каквито съществуваха по времето на Никола Груевски. Тогава подобни действия можеха да се платят скъпо. Въпреки че тогава на власт беше ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски, удбашките структури ги имаше все още като остатък от СФРЮ.

Пиша това не за внимание, а за признание. Признание за двамата, коѝто започнаха онова, което днес мнозина си присвояват. За ктиторите на тази инициатива. За хората, коѝто отвориха пътя другите днес да се хвалят без страх…

Иронията е болезнена. Аз, израснал в този дух, не получих държавна работа заради националното си чувство, докато децата на онези, които си ги криеха и "защитаваха", по-късно бяха назначени на държавна работа. Аз бях там – бъркал съм цимент, носил съм плочи и съм бил свидетел. Затова – преценете сами. Но не забравяйте имената: Йован Стояновски и Благой Велинов. Историята не започва с Фейсбук-публикация. Историята започва с риск.

Най-голямата панихида за Мара Бунева бе организирана през 2002 година от баща ми Йован, Благой Велинов, Раде Велинов и Мирослав Ризински. Да се знае…