+ Злото винаги е глупаво, но руското е особено глупаво, защото е насочено към самите руснаци в не по-малка степен, отколкото към другите народи...

 

Алексей МАКУШИНСКИ

 

 

...Руските управници рядко са действали вабанк; те са изграждали бавно, жестоко, упорито, изсмуквайки всички сокове от собствения си и съседните народи, своята драконова империя, проклетия „вертикал на властта“, както обича да се изразява сегашното ханче с празни очи. Дори Сталин не беше по-умен: тираните винаги са глупави и нищожни, но по-хитри; Сталин „прибираше“ съседните държави тихичко, под сурдинка, в сянката на позорния пакт с Хитлер, в оня исторически момент, когато главният злодей на света беше не той, а неговият събрат и съюзник.

 

Опита се да „прибере“ и Финландия, но там все пак го удариха по мустакатата мутра. Но аз сбърках, както впрочем сгреши и целият свят. Мислех, че днешният ще се държи като Сталин, а той се държи като Хитлер, играе вабанк, поставяйки човечеството на ръба на апокалипсиса. Онези, които отдавна започнаха да го наричат ​​Путлер, се оказаха, уви, по-прозорливи. Русия не е Московия и Московия не е Русия. Несправедливо е да ги приравняваме. Тази Московия сега убива деца, тази Московия бомбардира Харков, тя стреля по Киев.

 

А Русия? Тук е уловката

 

Русия не е Московия, но не е и нейната противоположност. Не бива да ги приравняваме, но не можем, уви, и просто да ги противопоставим една на друга. Томас Ман казва по време на Втората световна, че за съжаление няма „добра“ и „лоша“ Германия; има само една Германия, с нейната трагична съдба и вина.

Има само една Русия - с нейните много и различни лица, с различните ѝ „ликове“. Русия има своите прекрасни лица; но сега, уви, не става дума за тях.

Московия е нейният най-страшен, най-зловещ лик и не съм сигурен, че някога ще успее да се освободи от него. Московия, о! разбира се, тя все се опитва да убеди и света, и себе си, че тя е Русия, че друга Русия няма, не ще има и не може да има.

Това не е вярно. Друга Русия е имало, има и ще има. Цялата надежда на Русия се крие именно в това, че тя никога не се е предавала без бой, никога не е позволявала на Московия да я пороби и погълне без остатък. Тази друга Русия излиза сега на протести, тази друга Русия се опитва да достигне до поданиците на Ловеца на плъхове с думи на истина и на гняв, тази друга Русия покрива лицето си с ръце от срам, заради това, което се прави в нейно име. Но тя трябва да се отдели по-решително от Московия, от имперските навици, от великодържавното високомерие.

В тези дни на срам и тъга аз, писателят, мисля, разбира се, и за нашата литература.

В нея има на какво да се опреш, какво да противопоставиш на държавното безумие. Днес често цитират великия антивоенен памфлет на Лев Толстой „Опомнете се!“; има и други текстове, които призовават към съвест и разум.

Но в нашата литература, уви, има и много, твърде много „Московия“. Вече не съм способен да се примирявам с това и смятам, че всички ние – впрочем кои сме ние? – не бива повече да се примиряваме с това. Вече не съм способен да прощавам на Пушкин неговите химни в чест на потушаването на полското въстание; да прощавам на Достоевски всичките му антисемитски и имперски глупости („Константинопол трябва да е наш“ и „евреите са виновни за всичко“); да прощавам на Александър Блок прославата на скитското варварство и революционния бандитизъм. Предлагам да кажем на всичко това едно още по-гръмко „не!“, отколкото е прието в Русия, където под маската на „всеопрощението“ процъфтява всепозволеното, под маската на „духовността“ процъфтяват равнодушието и моралната непридирчивост.

Това, разбира се, не означава, че трябва да спрем да четем, изучаваме и обичаме нашите най-добри писатели. Да, ние никога няма да можем да спрем да ги обичаме, дори ако внезапно поискаме това. Но трябва да спрем да си затваряме очите. Да спрем да се преструваме, че има „свещена руска литература“, както се изразява същият този Томас Ман, да спрем да се преструваме, че в нашата борба за свобода, в нашето противопоставяне на държавата-чудовище тя е винаги на наша страна. Не, не винаги. Трябва окончателно да се откажем от имперското наследство – и в политиката, и в културата. Нуждаем се от деколонизация на руската култура, точно както се нуждаем от деколонизация на руската история.

Как негодуват и се смеят в Русия, когато западни хора, например футболисти, коленичат, за да се покаят за греховете на Европа пред жителите на бившите колонии. Напразно се смеете, напразно се възмущавате, руснаци. Вие самите трябва да се покаете, вашата вина е не по-малка.

 

Но няма и намек за покаяние

 

Големият шанс за покаяние беше пропуснат в края на 80-те и началото на 90-те години, в оня кратък миг на руска свобода. Сега трябва да се покаем и за ленинските, и за сталинските, и за путинските престъпления. Неспособен да признае вината си, измаменият еснаф я прехвърля на другите. Архаичното съзнание, от което страната не може да се избави от векове, винаги търси врагове, винаги дели света на „наши“ и „ваши“, на свое и чуждо. „Крим е наш“, наоколо има врагове, но ние „не изоставяме своите“ и въобще - ние сме „добри“.

Изобщо не сме толкова добри. Ние сме донесли на света чудовищно много зло. Вярно, руското зло е особено, то е твърде глупаво. Злото винаги е глупаво, но руското е особено глупаво. Руското зло е насочено към самите руснаци в не по-малка степен, отколкото към другите народи. Защото, ще кажа още веднъж, властта в Русия е агресивна, това е властта на ордата. Тя не изоставя своите, убива ги с милиони. Тя води войни, затрупвайки противника с хекатомби от трупове.

Тя и не може иначе, но до такава подлост като путинските мобилни крематориуми, струва ми се, все още не беше стигала. Дори от Афганистан дойдоха цинкови ковчези, които допринесоха в немалка степен за дискредитирането на съветския режим. Днешният хан се съобрази с опита на своите предшественици. Изглежда, че се кани да скрие труповете на момчетата, убити поради неговата престъпна прищявка, и да купи мълчанието на родителите им с обещанието за планини от злато (ще ги измами, не се съмнявам). Има една отвратителна дума – „нулиране“, която той използва, за да оправдае извършения от него държавен преврат. Бог да ни пази от подобни нулирания.

 

Нуждаем се от съвсем друго нулиране. Както в Германия след войната настъпва „нулев час“, след който започва различно отброяване на времето и различна, демократична история (поради което тя съвсем не престана да бъде Германия, но престана да бъде заплаха за Европа и света), така и в Русия някой ден трябва да дойде „нулевият час“, след който тя завинаги ще престане да бъде Московия, поглъщаща себе си и другите. Ще дочакаме ли този час? Съмнявам се в това.