+ Съпоставки с „Дед, или разгромът“ от Давид Овадия; Отрязаните партизански глави – какво беше това…

 

Виолета МОЛНОВА

 

Pavlina Delcheva-Vejinova публикува тази статия на майка си от юни 1991, където се казва истината за отрязаните партизански глави - отрязани с топор (брадва) от самите партизани. Разказът е потресаващ с истината за жестокостта, за садистичната жестокост на партизаните, които са убивали по особено мъчителен начин своите другари, както и съвсем невинни хора, случайно изпречили се на пътя им.

Тази истина, която по-късно неведнъж разкрива и Надежда Любенова, записала спомените на близките на убитите и пострадалите, както и разказът на един овчар, записан от езиковеда проф. Тодор Балкански, се знае все още от малцина.

 

…

Ще разкажа цялата история последователно – така, както тя се е разкривала пред мен.

През 1976 г. писателят Николай Хайтов ми услужи с някои книги от личната си библиотека — все такива, каквито българският гражданин не беше в състояние да чете — книги, съхранявани в депата на Народната библиотека, но недостъпни за читателя. Между тях си спомням „Русия на Изток“ от Кръстю Раковски и „Авантюрите на руския царизъм в България“. Вече сакът ми беше натежал достатъчно, когато Хайтов отвори закачената високо секция и издърпа оттам една от многобройните зелени канцеларски папки.

— Искате ли да научите нещо повече за партизанското движение?

Стигаше ми и това, с което се пълнеха вестниците, така че за партизанското движение не ми трябваше нищо повече. Но с Хайтов се познавах бегло чрез жена му, беше ми неудобно да откажа, още повече, че усетих тогава, без да мога да си го обясня в момента, голямото значение, което той отдаваше на тази папка.

Тя била от архивите на ЦК и, нали разбирате, не бива да се правят преписи, да съм му я върнела след 4-5 дена.

Така за първи път нагазих в пленителната и неизбродна област, наречена партизанско движение. Папката съдържаше машинописен текст — спомените на Христо Чобанов (бай Ганчо), партизанин от март 1943 г. в отряда „Антон Иванов“. Те бяха записани от пловдивчанина Александър Ив. Гинчев, син на загинал антон-ивановец, и бяха подписани от двамата на 21. IV. 1960 година.

То беше един безхитростен разказ, който имаше за цел колкото може по-вярно да предаде запомненото от автора, без да отсява „неудобното“ или пък да надува свръх всяка мярка героичното, затова когато човек срещнеше примери на героизъм, пожертвователност и другарство в непредназначените за печат спомени на бай Генчо, им вярваше повече, отколкото на цялата високопарна макулатура на тази тема.

Разбира се, че ги преписах. Тогава пишеща машина нямах, затова несръчно и тайно след работно време изчуках на редакционната машината 70–80 страници.

Вместо след пет дни върнах папката след месец, без Хайтов да ми каже нищо. Знаех, знаех и тогава, че той точно затова и ми я даде — за да я препиша. Ако някой, който вярва само на декларации, поиска да узнае основанията за тази ми увереност, то отговорът ми няма да го задоволи, защото тя се градеше на онова често пъти безпогрешно чувство, което притежава всеки човек.

Не знам какво имаше в останалите папки, но предполагам, че са били подобни на единствената, която прочетох. По онова време, когато човек можеше да избира само между мълчанието и лъжата, бе успокояваща дори и мисълта, че някъде извън закритите фондове съществува рафт, съхраняващ новата история на България, страшна и трагична, каквато е била в действителност.

Две-три години по-късно заговорих за спомените на бай Ганчо на Райна Чаушева, с която работехме заедно в издателство „София прес“. Райна беше женена за сина на един от двамата загинали в отряда братя Чаушеви и от нея очаквах да науча някои подробности. Тя ми каза, че Давид Овадия пишел книга за „Антон Ивановци“ и аз трябваше да обещая, че ще му дам записките. Всъщност това се оказа ненужно.

„Аз снощи говорих с него, той ги има“ — ми каза на другия ден Райна.

Това, че „той ги има“, както и по-късните слухове, че отпечатването е осуетено от шепата оцелели и всесилни сега антоновановци, ме караше да чакам книгата с интерес. Най-после в началото на тази година, по време, когато човек можеше свободно да каже истината, „Дед, или разгромът“ излезе от печат. В нея са събрани разказите на двадесет и двама души — цели 484 страници, но в тях нямаше и следа от спомените на бай Ганчо.

Защо бе пренебрегнат този свидетел?

Едва ли причината е в това, че книгата е съставена от разкази на участници, които авторът лично е разпитал, защото записките на Христо Чобанов (бай Ганчо) отговарят на всички зададени от Давид Овадия въпроси за командира Дед, за живота и смъртта на партизаните, за срещаните по пътя им хора, за преследващата ги войска.

Бай Ганчо умира седем години след като подписа и предаде в архива на ЦК спомените си, а миналата година е умрял и човекът, който ги е записвал. Така и двамата не дочакаха излизането на книгата, не можаха да нанесат поправки, да изкажат съгласие или възражение по нея. Но нима мъртвите, които са писали, не за да се докарват пред читатели, ами са се изповядвали пред своята Партия като…

За щастие ръкописите не умират, ръкописите не горят, затова нека се обърнем към спомените на Христо Чобанов, за да се уверим, че те не случайно са премълчани. Ще цитирам откъси за събития, които, макар и разглеждани многократно и от различен ъгъл в книгата на Давид Овадия, в крайна сметка са останали недоизказани.

След акцията на гара Дорково, където партизаните спират мотрисата, отрядът се сдобил с „един шмайзер, една карабина, пет-шест пистолета и много дрехи...“. Донесоха трофеите и почна раздаването им. Но както и друг път, и сега се допуснаха много несправедливости. Хубавите дрехи бяха раздадени на тези, които бяха приближени на Дед, а техните пък дрехи ги дадоха на онези другари, които бяха най-окъсани. Най-окъсаните от всички – еврейчетата, останаха пак без дрехи. Те бяха в плачевно състояние.

Другарите еврейчета — Трън, Куман, Митко бяха така окъсани, че ми се гледаха меса̀та. Най-оголял беше Трън, дясната му ръка беше напълно гола ( това през втората половина на декември – б.м.), без ръкав, а лявата имаше едно парченце до лакътя. То беше някаква горна дреха. Под нея той нямаше ни риза, ни фанела и беше съвсем гол. Как живееше този човек, не знам. За да бъдат в такова плачевно състояние, виновен беше Дед. Не зная защо, но този човек много мразеше евреите.

Дед беше пълновластен господар на отряда, разполагаше с живота и смъртта на хората.

Благодарение на това, че е бил дълги години в СССР, той имаше авторитет пред по-младите партизани и особено батачаните. Всички батачани бяха на негова страна. Останалата маса от партизаните го ненавиждаше.

Трябва да напомня, че през есента на 1943 започна масовизацията на партизанското движение, или по-точно истинска мобилизация. Според Коста Ламбрев („Пловдив в огъня на революцията“, Хр. Г. Данов, 1985) активизирането на партизанските действия се налагало от важни съображения за спасяване на страната от англо-американска окупация. „Чърчил упорито готвеше десант на Балканите за удар върху Германия в нейните слаби части на юг.

Този сатанински план намираше пълна подкрепа и съдействие от страна на „десните“ елементи на БЗНС „Пладне“ начело с отявления „английски агент Г. М. Димитров (Гемето).“

Какво му е сатанинското на плана, Коста Ламбрев не обяснява. Всеки случай осъществявала се програмата, „пратена ни от страната на съветите, лично от Георги Димитров и неговите най-близки сътрудници.“

„Партията се ръководеше от ленинското разбиране, че въоръжено въстание не се прави само от авангарда на работническата класа, че то трябва да бъде масово, народно въстание.“

„Трябва да бъде“ — но мнозина се опъвали, нежелаещи да участват в масовка, където убиват.

„Някои се оправдаваха със здравословни причини, други със семейни обстоятелства, а някои ръководители „по мобилизацията на партийни и ремсови кадри и масовото им изпращане в партизанските отряди… прибягваха до непрепоръчителни средства, като им връчваха своеобразни повиквателни заповеди.“

„С пушка в гърба сме ги карали“ — ми разказваше в с. Розовец, Пловдивско, бившият партизанин Гено Банов. Така е било в Средногорския отряд, но навярно и в „Антон Иванов“ е имало младежи, насила въвлечени или необмислено и прибързано съгласили се да станат партизани. По-късно някои се опитвали да избягат, но след тях били изпращани хора, които ги убивали. Това наричали „ликвидиране на предателя“.

Така предателят Тьофката бил убит с ножове, а Волин (заради това, че лизал от неприкосновения запас брашно) с брадва. Убили го за назидание…

Те и други близали, но всеки имал я брат ятак, я братовчед в отряда, а Волин бил от Северна България и се оказал без връзки.

„Когато го водеха, за да го убият — разказва бай Ганчо, — Дед викаше подир него: „Предател, шпионин, крадец!“. Волин вървеше и не продумваше дума. Като подминаха двайсетина крачки, удариха го с топора и той падна. Там го зариха със сняг. След това, като ходехме за дърва, ние минавахме край него, дори го прескачахме. Никой не смееше да се обади. С всеки можеше да се случи това, което стана с Волин. След някой час вързаха Радка на едно дърво. Колко време стоя вързана, не зная, дори не обръщахме внимание на това, така бяхме свикнали.“

„През януари 1944 г. свършиха храните, остана само малко брашно. Започнахме да варим само каша, падаше се по 150 грама сухо брашно на човек.

По това време, неизвестно откъде, в Дед се намираше сланина. Често пъти той ядеше хляб и сланина вън на масата, а партизаните, изгладнели, го гледаха в устата. Не си спомням кой дойде при мен и ми каза: „Е, бай Ганчо, виждаш ли какво значи братство и равенство. На ти братство и равенство.“

За привилегиите на Дед се споменава на много места и в книгата на Давид Овадия. Така например Атанас Петков разказва: „Батчанците, като отиваха на явка, носеха храна в малки количества: сланина, яйца, цигари, ракия… Обикновено тя не се слагаше в общия казан, а се предаваше на Дед и другите от щаба.“

Някои се опитват да оправдаят Дед с това, че нямало как да се раздели парче сланина на 150 души, но защо трябва да я делят — сланината, както и яйцата можели да се сварят в рядката брашнена чорба на партизаните.

Дошло обаче времето, когато не само сланината на Дед и другите от щаба, но и брашното на партизаните започнало да се свършва, затова на 21 февруари 1944 г. една група от 37 души потеглила към Батак за храна. Тази неуспешна акция насочила полицията по следите на отряда. Лагерът трябвало да бъде напуснат и 150 души започнали бавния си изнурителен поход, от който не оцелели дори и трийсет.

Именно тогава започнала да се изпълнява заповедта на командването: „Които не могат да продължават похода, изтощени или ранени, да се убиват.“

Първа жертва на тази жестока заповед станал раненият при престрелката край Батак Атанас Кънев — Дончо.

„Вероятно са решили, че ще умре след няколко часа, та не го убиха — пише бай Ганчо. — Оставиха го в една колиба, дадоха му малко мед в една кутийка от консерва и потеглихме. Но след малко последните, които заличаваха следите на отряда, предадоха, че след нас се движи човек. Скоро открихме, че това е Дончо. Той се посъвзел и като открил, че е сам, тръгнал по следите на отряда. По-чакахме го и пак потеглихме. Той вървя с нас още два-три километра и падна. „Е, другари, не мога вече.“ Тогава и го убиха с топора…“

За чест на партизаните трябва да кажа, че Дончо е убит не след два-три километра, а след два-три дни, през които другарите му са се мъчили да му помогнат.

„Не след дълго паднал изнемощял и Колчо. Той се молил да го убият, за да не се мъчи повече. Не след дълго от изтощение падна и Жмакин… По едно време забелязах, че нещо се чернее край пътеката. Наведох се, попипах и разбрах, че е човек. „Кой си ти бе, защо лежиш, ставай веднага!“ — казах му аз и го задърпах. Този, който лежеше, ме позна, изглежда, и се обади: „Не мога повече, бай Ганчо, тук ще си остана.“ Какво да направя аз. Не мога да го нося, защото самият аз бях отслабнал и едва се влачех. Оставих го и тръгнах.

След мен идваха хората, които щяха да го убият — джелатите, както ги наричаха партизаните. Командването беше разрешило вече този въпрос, като определи хора — джелати, да убиват падналите, вместо да ги подпомогнат да вървят, или пък да се укрият до някое по-безопасно място, където да починат и да си потърсят сами начин за спасение.

Този другар, който бе паднал тук, беше еврейчето Трън.

В книгата на Давид Овадия се съобщава, че след убиването на Дончо още няколко души загиват „по същия начин“… (стр. 161).

На страница 465 са уточнени имената им: „Пръв падна Дончо на Катранджи дере на 26 февруари. Същия ден през нощта в местността Хамамбунар загинаха още трима: Жмакин (Сабетай Леви), Трън (Давид Давидов) и Васю (Борис Думчев).“

Само един от живите участници не намира сили да говори за похода: „Много се вълнувам… Като си спомня загиналите другари — иде ми да плача с глас! Затова ще прескоча тези дни.“

Останалите окачествяват убийствата като „жестока, печална необходимост“. „Защо да го оставиш безсилен и безпомощен в ръцете на врага, да се гаври с него, да го измъчва и накрая пак да го унищожи?“ (стр. 272).

„Когато някой паднеше на снега, тилната охрана на колоната съобщаваше на щаба, на Дед. И пак по колоната се връщаше неумолимата заповед: да бъде ликвидиран безшумно!“ (стр. 449).

Ако не бяха записките на бай Ганчо, имаше да се чудим какво точно означава това „безшумно“.

Както са разкъсани и пръснати из цялата книга, цитираните по-горе самопризнания могат да останат незабелязани от неподготвения читател. Само човек, който вече е чувал за страшните порядки в „Антон Иванов“, ще ги различи сред останалите подробности и ще оцени тяхното значение.

Свършило времето, когато последните от отряда заличавали следите по снега.

Сега партизаните вървели, оставяйки широка пъртина, а на един изстрел разстояние мълчаливо ги следвала войска, полиция, жандармерия.

„Вървяхме ли ние, вървяха и те, спирахме ли ние, спираха и те“ (стр. 450).

И навярно преследвачите първия път не можели да повярват на очите си, когато тъмното петно върху снега се оказало още топъл труп на току-що сечен от другарите си партизанин.

Така вървели без храна и почти без почивка, докато стигнали землището на с. Равногор.

„Минавахме покрай къщи — разказва бай Ганчо. — По тях ходеше определена група партизани, които проверяваше има ли някакви храни… Беше издадена заповед, като се намери човек по къщите, да се задържи и да се води с отряда. Но не само това. Казано било и да се избиват. Така бяха убити няколко души равногорчани, съвсем невинни хора, между които и една жена, друга била наранена. За тези наши престъпления след това равногорчани си отмъстиха. Досега не мога да проумея защо този дивак беше издал такава заповед.“

Има една страховита снимка на заловени партизани, пред които са наредени отрязаните глави на четирима техни другари.

Тя е широко известна — само „Работническо дело“ я публикува два пъти — на 14 март 1990 г. (вече като „Дума“) и на 15 май т. г. Има я и в „Дед или разгромът“.

„Кой и кога направи тази снимка — документ за едно чудовищно престъпление?“ — пита Давид Овадия (стр. 392).

Излишен въпрос, защото авторите и времето на снимката са известни, а колкото до авторите на престъплението, ние всички открай време знаем, че това зверство е извършено от полицията.

Този път обаче отговорът е друг и той се намира в собствената му книга, в разказите на разпитаните от него хора, съпоставени с премълчаните спомени на бай Ганчо. А това, че го знае, личи от разговора му на 450 страница с Иван Дойков:

— …Полицаите са отрязвали главите на загиналите другари, сложили са ги в торба и отнесли в Батак, за да вземат обещаните награди. Нали на известната снимка липсват главите на Дончо, Жмакин, Трън, Васю?

— Колко другари загинаха по този начин? — пита Овадия.

Но ние вече знаем, че Дончо е убит с брадва, а същия ден през нощта „по този начин“ загиват Жмакин, Трън и Васко (стр. 161, 192, 465) — ето това са имената на партизаните, чиито отрязани глави се виждат на снимката.

Така установяваме нещо, което никога не сме допускали: че и четиримата са убити не от полицията, а от „джелатите“ на отряда.

Давид Овадия предпазливо е избягнал да зададе още един въпрос: защо е направена снимката? Какъв интерес имали полицаите да документират собствените си престъпления?

Сега вече можем да кажем, че снимката е направена като изобличителен документ срещу партизаните. Положително в полицейските архиви е имало и други подобни снимки: на двамата пътуващи с мотрисата полицаи, убити от партизаните на гара Дорково; на избитите равногорски селяни, на настигнатите бегълци… Но летописците на отряда досега не са ни ги показвали.