Светлин СТЕФАНОВ

Има фигури в политиката, които не просто са грешка. Те са диагноза. Румен Радев е точно това – диагнозата на една държава, която все още не е избрала между свободата и зависимости, между бъдещето и посткомунистическия страх, между собствената си европейска идентичност и руския ботуш, символичен или реален.

Колкото и да се опитваме да измием образа на президента, който трябваше да бъде „алтернативата“, Радев си остава класическа конструкция на руските политически кухни. Човекът, за когото самият генерал Леонид Решетников лично съобщи, че е „подкрепен“ за поста. Няма по-ясен подпис. Няма по-очевиден сценарист. Генерал без армия, президент без визия, политик без държава.

Радев влезе в политиката като герой, като спасител. И завършва като тъмна версия на технократ с празен поглед. Човек, за когото „геополитика“ значи да слуша Москва, а „национален интерес“ – да не дразни Кремъл.

Изминаха години, в които България трябваше да се превърне в модерна европейска държава, но вместо това президентството беше превърнато в команден пункт за пасивна съпротива срещу Запада, НАТО и собствените съюзници.

Когато Европа търсеше единство, Радев търсеше извинения.

Когато Украйна търсеше подкрепа, Радев търсеше виновни.

Когато Русия търсеше влияние, Радев послушно мълчеше.

Три години служебна България – или как се управлява без народ, без парламент и без контрол.

Няма друг държавен глава, който така систематично да използва служебните кабинети като политическа машина за влияние. Три години страната беше заключена в рамката на един човек, който управляваше през назначенията си – без програма, без отчетност, без визия. Това не беше случайност. Това беше генералската мечта за „президентска република“, в която народът служи за декор, парламентът – за плашило, а премиерът – за временна неудобна подробност.

И между всичко това се случваха най-удобните решения за Русия: протакане на военната помощ за Украйна; газови схеми в полза на „приятелите“; удобното мълчание за „Лукойл“; енергетика, която стои на колене пред Москва. Служебната власт се оказа най-големият подарък за Кремъл след 2014 г. И беше подарък, поднесен от български президент.

Радев – човекът, който превърна „народното недоволство“ в свой политически инструмент. Една от най-перверзните форми на популизъм е този на генералите, които внезапно откриват народа. Радев превърна всеки протест в парче политическо гориво. Завъртя страната в спирала на институционален хаос.

Първо – президентът срещу правителството.

После – президентът срещу парламента.

Накрая – президентът срещу „всички освен Русия“.

Това е стратегия. Това е модел. Това е методологията на фигури, произведени в московските лаборатории за влияние. Митът за „независимия генерал“ е разбит. Радев се опита да играе ролята на независим държавник. Но независимост няма, когато зад теб стои Решетников. Няма стратегическа дълбочина, когато геополитическата ти ос е обърната към Москва. Няма държавност, когато собствените ти служебни кабинети обслужват чужда държава.

Президентът, който би трябвало да бъде коректив на властта, стана коректив на Запада и подръжник на зависимостите. България е по-голяма от задкулисните генерали. Днешният свят не търпи двойнственост. Не търпи заиграване с диктатури. И със сигурност не търпи държавни глави, които са се превърнали в канали за проектиране на чужди интереси.

Кремълските сенки около Радев не са случайност. Те са съдържание. И ако България иска да бъде истински европейска държава, тя трябва категорично да се раздели с фигури, които са политически ресурс на Москва.

Нещо като заключение

Румен Радев не е грешка, нито недоразумение. Той е проект. Сценарий. Инструмент.

И точно затова никога повече не трябва да бъде допускан до българската политика.

Защото България има нужда от лидери, а не от назначени фигури.

От държавници, а не от прокси-политици. От визия, а не от мъгла, написана на кирилица…но с руски почерк.