Асен ВИДЕНОВ
На 13 ноември 1912 г., по време на Балканската война, българските войски окончателно освобождават българския град Дедеагач, на гръцки Александруполис - град в Беломорска Тракия понастоящем откраднат и поробен от Гърция. Градът е център на дем Дедеагач, част от административната област Източна Македония и Тракия. Разположен на северния бряг на Бяло море, на няколко километра западно от устието на река Марица (Еврос) в подножието на ниската планина Овчарица (дн. Цопан). Наброява 55 000 жители.
Тракийска златна диадема, открита в 1916 от Гаврил Кацаров при разкопки при Дедеагач, м. Шараплъдере, до устието на Марица, както и тракийски монументален релеф от 5-ти век пр. Хр., Дедеагач е сравнително нов град с кратка история.
През 1847 г. на мястото на града е съществувало кафене и караулен пост против контрабандисти. След 1850 г. рибари от околни села се събират на това място и образуват малко село, наречено Дедеагач, което в свободен превод от турски означава „старо дърво“ или „дърво на отшелник“. Според една версия името произхожда от вековния дъб, под сянката на който е живеел и/или се е намирал гробът на турския отшелник на име Деде, а според друга - в тази местност е имало много дървета по крайбрежието.
През 1870 г. започва строежът на железопътна линия, свързваща пристанището Дедеагач с Одрин, а по-късно със Солун и с Цариград. Железницата дава силен тласък за развитието на града. В 1877 г. в града влизат руски войски през Руско-турската война и остават до края на мандата си по Берлинския конгрес. Тогава от руски инженери е изработен благоустройствения план на града. C него е развита мрежата от характерните прави широки булеварди, ориентирани към, или перпендикулярно на морския бряг, на която града се радва днес.
С участие на руски инженери е построен и прочутият Фар на Дедеагач. В 1897 г. е посрещнат прочутият Ориент експрес, идващ от Солун и заминаващ към Одрин. В 1900 г., според Анастас Разбойников, Дедеагач има 5400 жители, в 555 гръцки къщи, 320 - турски, 45 - български, 60 - арменски, 30 - еврейски, 30 - цигански, 30 - други и 15 - влашки.
В 1888 г., под натиск от местните българи, в Дедеагач е открито архиерейско наместничество на Българската екзархия, като за пръв наместник е назначен Никола Шкутов, сменен в 1893 г. от Дойчин Запрев, а по-късно от архимандрит Дионисий.
В 1897 г., по време на Гръцко-турската война, Османската империя и България се споразумяват за откриване на търговско представителство, като първият представител е Иван Хаджидимитров, заменен скоро от секретаря Дико Йовев, като временно-управляващ. В 1901 г. обаче агентството е закрито.
В 1892 г., при наместничеството на отец Запрев, в града е открита българската църква "Св. св. Кирил и Методий", като особена заслуга за това имат братя Васил и Райчо Ковачеви от Райково, търговци на шаяци и гайтани, Петко Бобев и Браян Калоянов от Доганхисар, които са членове на българската църковна община в града. Българска църква "Св. св. Кирил и Методий", днес гръцка св. Елефтериос, е в градината при кръстовището на ул. Ипсиланти (Υψηλάντου) и ул. Проусис (Προύσης). В същото време се открива и българско училище. През 1896-1900 г. учител в Дедеагач е Кирил Совичанов, а в 1900-1901 г. учители са Иван Липошлиев, Ат. Думчев, Иван Чонтев, В. Атанасов и Фания Ташкова, по-късно жена на Георги Сивриев в Одрин.
През 1901-1902 г. на мястото на двама напуснали идват Георги Василев и Д. Стамболов от Драбишна, който обаче е изгонен от властите в Драбишна и е заменен от Никола Лулчев. В 1902-1903 г. нови учители са Ралю Стоянов, Иван Грудев, Стефан Николов, Ал. Стойков и Елисавета Шопова, а на следващата година нов учител е Георги Димитров от Скребатно, който замества Грудев като главен учител.
В Дедеагач през учебната 1905-1906 г. работят три български училища — две основни и едно трикласно, с име „Св. св. Кирил и Методий“. През 1909 г. е избран първият български кмет на Дедеагач - Никола Табаков. На 6 ноември 1912 г. сборната конна бригада на полковник Танев, подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение, освобождават Дедеагач. Следвайки движението на корпуса на Явер паша, Танев насочва войските обратно в Софлу, а в Дедеагач оставя около 150 опълченци. На 13 ноември и основните български сили - Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев, влизат в града.
По Лондонския мир от 17 (30) май 1913 г. градът е отстъпен на победителите. По време на Междусъюзническата война на 28 и 29 юни, гръцката флота бомбардира града, а на 12 юли 1913 г. гръцки войски окупират Дедеагач. По подписания на 28 юли (10 август) 1913 г. Букурещки мирен договор между България, Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, цяла Беломорска Тракия заедно с Дедеагач става част от държавната територия на България.
След включването на България в Първата световна война през октомври 1915 г. градът е бомбардиран от британския флот. На 1. Х. 1919 г. над 20 000 българи се събират на протестен митинг в града, срещу заплахата за откъсване от България, но с Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. управлението на Беломорска Тракия се поема от Антантата. Според преброяването, извършено от френските военни власти през 1920 г., градът има 7222 жители, от които 3900 българи, 2500 гърци, 512 арменци, 165 евреи, 195 турци.
След подписването на Солунското примирие в края на Първата световна война, Дедеагач, заедно с цялото българско Беломорие, е окупиран от френски войски. Според чл. 48 на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г., Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, като се уточнява, че нейната „съдба впоследствие ще бъде определена“ от тях. Те, от своя страна, „…се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море“.
По време на междусъюзническото управление България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море. В „Междусъюзническа Тракия“ се установява „автономен“ режим (15. 10. 1919—28. 05. 1920 г.), начело с френския генерал Шарпи. На мирната конференция в 1919 г. САЩ и лично президента Удроу Уилсън категорично се противопоставят на политиката България да бъде жестоко наказана. Америка защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България, в оформянето на тази позиция участва и американския шарже д'афер в София Мърфи (Murphy), представил на конференция в Париж документи за българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. Британците скланят на „компромис“ с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на гръцката държава (август 1919 г.). Предложението обаче не решава нищо и е отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия, включваща българските малцинства, което решение получава подкрепата на САЩ от техния представител Полк (Polk), но Венизелос яростно се противопоставя, с единствения аргумент, че това би отделило Одринска Тракия, която следва да се даде на Гърция.
В крайна сметка президентът Уилсън, крайно неудовлетворен от налаганата късогледа и отмъстителна позиция на европейските си съюзници спрямо победените, залагаща причините за нова световна война, напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. Тогава на международно ниво на България, въпреки отнемането на Беломорска Тракия, е предоставена възможността в Беломорието да се установи територия под българско управление, великите сили предлагат на България да се отстъпи зона от 3 000 000 кв. м (3 км по брега с 1 км дълбочина) на крайбрежието от Дедеагач до Макри, където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет. Но Стамболийски, поради липсата на териториална връзка и възможния статут на арендувана за 100 години територия, отказва и в крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави свободен икономически излаз на България на Бяло море, с чл. 48 от Ньойския договор, което свое задължение тя напълно погазва.
На 14 май 1920 г. гръцката армия влиза в града, след предаването на Западна Тракия на Гърция. Тогава градът се преименува за кратко на Неаполис, а после на Александруполис, в чест на тогавашния гръцки крал Александрос I, който непосредствено след развоя на тези събития е посетил града заедно с министър-председателя Елевтериос Венизелос.
В резултат на успеха на операция Марита, в 1941 г. Гърция капитулира. На 20 април 1941 г. Втора армия заема Беломорието и областта отново е българска. Българската войска отново влиза в Дедеагач. С акт на Народното събрание от 14 май 1941, точно 21 години от печалната дата, когато градът е даден на Гърция, Дедеагач заедно с цялото Беломорие, отново е част от България, второ по значение българско пристанище на Бяло море след Кавала и база на Българския Беломорски флот. Българин отново е кмет на Дедеагач — Иван Попянчев.
След примирието със съюзниците към 17 ноември 1944 г., българските войски са оттеглени. Гръцкият суверенитет над Дедеагач и останалата част от Западна Тракия е потвърден с Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г.