Светлин СТЕФАНОВ

 

Понякога една човешка история казва повече от всички книги по история.

Такава е историята, която разказва Никос Казандзакис в своя вечен роман „Алексис Зорбас“.

История, която носи в себе си не само угризенията на един човек, но и истината за една земя — Македония, където векове наред гърци и българи живеят, обичат, воюват и умират за своята вяра и народност.

 

Нощта, когато Зорбас

убива българския поп

 

Зорбас е млад, буен и горещ грък. В онези години Македония е арена на сблъсъци — гръцки и български чети се изправят едни срещу други. Казандзакис описва как Зорбас дебне български свещеник, за когото се говори, че „нощем излиза, за да коли гърци“. Една нощ, когато попът се прибира, Зорбас го хваща в обора и го убива. Сцената е брутална, но още по-силна е тишината след нея.

Защото след време съдбата събира Зорбас с децата на убития човек. Той ги среща случайно, без да знаят кой е. Гледа очите им, вижда болката и в душата му се разбива всичко.

„Как можах да вдигна ръка срещу баща им?“ — пита се той. И плаче…

 

Вината от двете страни

 

Казандзакис не оправдава никого. Той не представя Зорбас като герой, нито попа като злодей. Той просто показва двете страни на една и съща лудост, в която и българи, и гърци са вярвали, че защитават святото.

В действителност — и едните, и другите са били жертви на една и съща рана: борбата за Македония, подхранвана от великите сили и от политически фанатизъм.

 

Историческата истина зад романа

 

Романът не е измислен в празно пространство. Казандзакис е живял и пътувал из Македония. Той е виждал селата, където хората се наричат „българи“, чувал е църковните песнопения на български, знаел е за учителите от Екзархията и за гръцките андарти, които се опитват да си върнат влияние.

В нито един ред на „Алексис Зорбас“ не се споменава „етнически македонец“. Защото през онези години такива не съществуват. Имало е българи и гърци, понякога смесени семейства, но не и нов народ, измислен по-късно от югославската пропаганда.

Самият Казандзакис — свидетел на събитията — никога не поставя под съмнение кои са хората, за които говори.

 

Поуката на Зорбас

 

В края на романа Зорбас вече не е войник, а човек, който разбира безсмислието на омразата.

Той носи греха до края на живота си. И чрез него Казандзакис ни оставя не политически урок, а човешки — че и българи, и гърци са страдали за една и съща земя, която не е виновна за техните грешки.

 

Днес

 

Днес, когато някои се опитват да изтрият паметта и да ни внушат, че в Македония е имало „древни македонци“ или „етнически македонци“, нека си спомним Зорбас и неговия грях.

Той не убива „македонец“, а български поп. И плаче за това цял живот. Историята на Зорбас е доказателство не за омраза, а за истина: в Македония са живели българи и гърци, народи със сърца, вяра и корени.

И когато политиците забравят това, литературата остава, за да им го напомня.

„Вината е човешка, но паметта е свята.“ Поклон пред всички, които обичаха тази земя — българи или гърци, но истински хора, а не измислени сенки от чужда пропаганда!