Светлин СТЕФАНОВ

В продължение на десетилетия в македонската официална историография се втълпява на поколения, че най-големият враг на македонския народ бил „бугарскиот фашистички окупатор“. От учебници, паметници и телевизионни пропаганди непрекъснато звучи обвинението, че българите уж тероризирали и избивали местното население през Втората световна война. Но когато се отворят реалните архиви и се сравнят фактите, картината се преобръща напълно.

Българската администрация във Вардарска Македония (1941–1944 г.) е възстановила училищата, църквите и общинското самоуправление. Репресиите, документирани в македонските и българските архиви, се отнасят главно до сблъсъци с комунистически банди и саботьори. Доказано убитите цивилни са около 300–350 души за целия период на войната — включително по време на немски и италиански провокации в смесени зони.

Съвсем различна е картината в районите, които не са били под българска, а под германска и италианска власт. Там окупацията е била истински военна – с масови разстрели, палежи на села и репресии. Само в Тетово, Кичево и западните райони, контролирани от германците, загиват над 2000 цивилни. Италианските сили в зоната около Струга и Дебър убиват още около 1200–1500 души.

И въпреки това, нито германецът, нито италианецът е наричан „окупатор“ в днешните македонски учебници. Тази дума е запазена единствено за българина.

Но истинският ад за хората с българско самосъзнание идва не през 1941-ва, а след 1944 г., когато в Македония навлизат югославските партизани на Тито. Под лозунга за „ослободување“ започва системно изтребление на всички, заподозрени в българска принадлежност. Убивани са свещеници, учители, войници, ученици — всеки, който е говорил или писал на български, който е служил в българската администрация или просто не е приел новата идеология.

Само за няколко месеца през 1944–1945 г. са избити между 12 000 и 20 000 българи във Вардарска Македония. Без съд, без следствие, хвърляни в ями и дерета. Телата на мнозина така и не са открити и до днес. Така нареченият „фашист“, който е откривал училища и е преподавал на майчин език, е демонизиран, а истинският палач – комунистът от Титова Югославия, се превърна в „ослободител“.

Истината е, че по времето на българското управление в Македония са загинали стотици,

при германците и италианците – няколко хиляди, а при югославските комунисти – десетки хиляди българи. Затова днес, когато някой отново каже „бугарски фашист“, нека се запита кой всъщност уби българите в Македония – учителят с трите буквара или палачът с червената петолъчка?