(Заето от страницата „Сатира“)
В днешния поляризиран свят има един особен феномен, който трудно се поддава на рационално обяснение – българският русофил. Това е създание с къса историческа памет и дълъг списък с оправдания. Той е готов да развява трикольора на държава, която системно и последователно е работила срещу българските национални интереси, докато същевременно се кълне в "националното достойнство". Това не е просто оксиморон, това е диагноза.
За тези, които страдат от тази специфична историческа амнезия, или по-скоро от Стокхолмски синдром, предаван по наследство, предлагаме кратък, но болезнен курс по история. Нека го наречем „лечение чрез факти“. Факти, които показват, че „вечната и свята дружба“ често е била еднопосочна улица, водеща право към Москва, докато София е оставяна да плаща сметката със суверенитет, територии и кръв.
"Благодарността" след Освобождението
Всеки български родоотстъпник започва мантрата си със Санстефанския договор. Да, Русия създаде на хартия една голяма България. Но тази хартия се оказа по-маловажна от геополитическия покер на Великите сили. На Берлинския конгрес руската дипломация, с лекотата на фокусник, направи така, че мечтаната България да изчезне. Защо? Защото запазването на българския национален идеал не струваше колкото запазването на баланса с Австро-Унгария и избягването на по-голям европейски конфликт. България беше разменна монета още в деня на своето раждане.
Но истинският лакмус за руското „братство“ идва със Съединението през 1885 г. – първият велик самостоятелен акт на младата българска държава. Как реагира „освободителката“? С гняв и презрение. Цар Александър III, обиден от българската дързост, не просто се противопостави, а извърши акт, граничещ с военно предателство. В навечерието на Сръбско-българската война той изтегли руските офицери от българската армия. Представете си го: да оставиш армията, която си създал, без команден състав, докато врагът е на прага ти, надявайки се да бъдеш смазан. За щастие, българските капитани се оказаха по-големи от руските генерали.
Но това не е всичко. Русия организира и финансира преврата срещу княз Александър Батенберг и последвалата политическа дестабилизация. Когато България отказва да коленичи и да приеме руските марионетки, последва скъсване на дипломатическите отношения. В продължение на десетилетие страната ни е в международна изолация, докато руската агентура подклажда бунтове и подкрепя убийците на Стефан Стамболов – държавникът, който имаше смелостта да каже, че българските интереси стоят над руските.
Днешният русофил, докато пламенно защитава Москва, всъщност застава на страната на тези, които са работили за разгрома на българската армия при Сливница и са свалили първия български княз. Ирония ли? Не, просто национално предателство с исторически корени.
Братя по кръв, врагове по оръжие
В началото на XX век, когато България се готви за войните за национално обединение, руската политика отново забива нож в гърба ни. По време на споровете за Македония руският цар Николай II, в ролята си на „безпристрастен православен арбитър“, последователно отсъжда в полза на Сърбия и Гърция. Руската дипломация насърчава сръбско-гръцкия съюз, който в крайна сметка води до Междусъюзническата война и първата национална катастрофа.
Върхът на цинизма е Първата световна война. България влиза в нея, за да си върне отнетите земи. И срещу кого се изправя на Добруджанския фронт? Срещу руската армия. Да, точно така. Освободител и освободен се бият един срещу друг. Руски казаци горят български села в Добруджа. За днешния почитател на Кремъл това е неудобен факт, който не се вписва в приказката за „дядо Иван“. Но за българските войници, загинали от руски куршуми, това е била жестоката реалност.
Червената "дружба": Окупация и икономически вампиризъм
Ако имперска Русия е била коварен партньор, то Съветският съюз беше господар-тиранин. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Нека повторим: обявява война на държава, която спазва неутралитет към него и вече е скъсала отношения с нацистка Германия. Това е акт на върховно коварство, целящ само едно – легитимна окупация.
Последствията са катастрофални:
Унищожаване на националния елит: Под зоркия поглед на съветските съветници, т.нар. „Народен съд“ извършва национално обезглавяване. Регенти, министри, депутати, офицери, интелектуалци – цветът на нацията е избит, за да се гарантира, че България никога повече няма да има собствен глас.
Икономическо източване: България е превърната в суровинен придатък на СССР. Продавахме евтино, купувахме скъпо. Всеки опит за защита на българския икономически интерес се наказваше жестоко. Питайтe Трайчо Костов – комунист, който се опита да бъде и българин. Плати с живота си, обявен за „враг с партиен билет“ по заповед от Москва.
Национално предателство като държавна политика: Най-срамната страница е насилствената македонизация в Пиринско. Под диктата на Сталин, българската държава е принудена да кара собствените си граждани да се отричат от българския си корен. Това е акт на национална кастрация, извършен в името на чужди геополитически проекти.
Екологична бомба: Като бонус към „братската помощ“ получихме АЕЦ „Козлодуй“ със съветски технологии, чиито екологични последствия разчистваме и до днес. Един "братски дар" с много дълъг период на полуразпад.
Ехото на историята и днешните национални предатели
И така, стигаме до днес. До хората, които развяват руски знамена по българските площади и говорят за Русия като за „единствена алтернатива“. Да подкрепяш днес политиката на Кремъл не е просто израз на различно мнение. То е демонстрация на дълбоко, оглушително и съзнателно невежество.
Да си русофил днес означава:
Да одобряваш разкъсването на Санстефанска България.
Да заставаш на страната на онези, които са искали българската армия да бъде разгромена при Сливница.
Да подкрепяш убийците на Стамболов.
Да смяташ, че руските куршуми в Добруджа са били „братски“.
Да оправдаваш окупацията от 1944 г. и последвалия терор, който унищожи българския елит.
Да приемаш, че икономическият грабеж е „взаимопомощ“.
Да смяташ насилствената македонизация за нещо нормално.
Националното предателство не е само да си шпионин. То е и да си доброволен адвокат на държава, чиято историческа политика към твоята родина е низ от враждебни действия, прикрити с лицемерна реторика за „братство“. Историята не е шведска маса, от която да си избираш само десертите като Освобождението. Тя е пълно меню, с горчивите ястия включително. Въпросът е дали имаме смелостта да я прочетем докрай, или ще останем вечните сервитьори на чуждата имперска трапеза.