+ Разказ от Мехмед Дерменджи – Розински

Мехмед Дерменджи – Розински е роден в село Розино, Карловско, и е на 46 години.

Още от детството си събира разкази и истории за живота в българското село, които по-късно се превръщат в основа на неговото творчество.

Работи в сферата на частния бизнес, като съчетава професионалната си дейност с любовта към словото и родното наследство.

Разказът, който публикуваме по-долу, е от неговата първа книга, подготвена за печат със заглавие „Сянката на времето“. ЗВ

…

В село Найден Герово, където хълмовете обгръщат хоризонта, а утрините започват с песни на чучулиги и мирис на росна земя, животът никога не е бил лесен. Там, в малка къща с бели стени и двор, пълен с живот, се разиграха съдби, които времето не успя да изтрие. Историята на баба Кръстана и дядо Георги, белязана от болка, труд, любов и непоклатим дух, остана като светъл завет за идните поколения.

Беше 1913 година, когато първите пушки на Балканските войни загърмяха, а след тях дойдоха още кръв, още загуби. В едно семейство в Найден Герово съдбата нанесе най-жестокия си удар. Бащата и всички чичовци на малкия Георги заминаха на война и никой не се върна. В къщата останаха майка му и седем деца – гладни, изплашени и отчаяни. Георги беше най-голямото дете. Само на осем години, но вече разбираше, че трябва да бъде мъжът в дома. Беше студена зима, когато майка му го извика:

– Георги, ти си ми надеждата, чедо. Трябва да тръгнеш. Заможният Димитър има нужда от чирак. Работи, учи се, спасявай ни. Момчето не каза нищо. Сложи в една торбичка къшей хляб и стара дреха, целуна майка си и тръгна. При Димитър – местен чорбаджия, Георги се сблъска с живота такъв, какъвто е – суров, безмилостен. От сутрин до мрак чиракуваше. Орач, косач, зидар – всяка работа беше неговата. Кожата му се напука от тежкия труд, но духът му остана цял. Димитър го наблюдаваше. Виждаше как момчето се учеше на всяко нещо, как никога не се отказваше. Веднъж, когато Георги поправяше счупена каруца под жаркото слънце, чорбаджията се приближи.

– Ей, момче! Знаеш ли, че трудът те прави човек?

– Човекът го прави и сърцето, чорбаджи, – отвърна Георги, без да вдигне глава. Димитър се усмихна – нещо, което правеше рядко. Когато Георги навърши осемнадесет, Димитър го повика.

– Георги, досега ти беше чирак, но вече си мъж. Имаш ръце на работник, ум на чорбаджия и сърце, каквото малко хора имат. Искам да ти дам нещо по-ценно от пари. И му даде дъщеря си Кръстана за жена. Кръстана беше различна от баща си – кротка, смирена, но силна. Тя говореше тихо, но думите ѝ имаха тежест. Ръцете ѝ никога не почиваха – тя въртеше дома, грижеше се за животните, месеше хляб и палеше свещи. Сватбата им беше скромна, но пълна с обич. Съседите донесоха подаръци – ръчно изтъкани черги, кокошки, овце. Георги построи с ръцете си нова стая към къщата, а Кръстана нареди икони по стените. Домът им беше малък, но пълен с топлина. Годините минаваха, но домът на Георги и Кръстана не познаваше пустота. Дворът им беше като жив организъм – овошки, зеленчуци, стока, но най-вече цветя. Георги не можеше да устои на красотата на цветята. Където видеше нещо да расте, го засаждаше в двора си. Децата и внуците пълнеха този дом със смях. На Великден цялото село идваше при тях. Трапезата беше отрупана – печено агне, тутманици, зелници, бъчви с вино и ракия. А Георги винаги намираше време да седне с децата и да им каже:

– Яжте, дяца, но и учете. Знанието е едно око повече. Георги често слушаше песен за сираче на магнетофона си. Малките му внуци се чудеха защо я слуша толкова много.

– Дядо, защо все тази песен? – питаха го внуците, когато виждаха как погледът му се замъглява, сякаш гледа някъде назад във времето. Георги мълчеше, но сълзите, които едва сдържаше, говореха вместо него. Всяка дума от песента му напомняше за онези дни – зимите без огън в къщата, прегладнелите братчета, които го гледаха с надежда, тихия плач на майка му, когато мислеше, че никой не я чува. Той не тъгуваше за себе си. Тъгуваше за онези, които загинаха, без да видят как трудът и жертвите им изграждат живот за другите.

– Слушам я, дяца, защото ми напомня откъде съм тръгнал. И защото никой не трябва да забравя. Годините минаваха, но Георги и Кръстана оставаха като корени на едно огромно дърво, което растеше все по-високо. Децата им пораснаха, внуците започнаха да идват по-рядко, но домът им продължаваше да цъфти. Един Великден, когато двамата бяха вече в преклонна възраст, Кръстана се усмихна на мъжа си и каза:

– Георги, аз вече си изпях песента. Ще те оставя сам с двора и цветята.

– Глупости, Кръстанке, – отвърна той. – Ти си ми песента. Без теб дворът няма да цъфти. Но тя знаеше, че времето ѝ беше дошло. Няколко дни по-късно Кръстана си отиде. Домът, който винаги беше пълен с живот, изведнъж потъна в тишина. Георги остана сам, но не спря да работи. Грижеше се за двора, сякаш Кръстана все още беше там, наблюдаваща всяка негова стъпка. На своята деветдесета година Георги събра всички – деца, внуци, съседи. Масата отново беше отрупана с ястия, както винаги. Той вдигна чаша и каза:

– Дяца, животът е като нивата. Трябва да я обработваш, да я поливаш, да я пазиш. И пак няма да ти даде всичко. Но когато си тръгнеш от нея, ще оставиш плодове за други. Внуците го слушаха внимателно. Георги вече не можеше да работи както преди, но духът му беше силен.

– Яжте, учете и обичайте, – добави той. – Това са трите неща, които ще ви направят хора. Когато Георги навърши деветдесет и пет, къщата му беше тиха, но изпълнена с истории. Дворът все още цъфтеше, макар ръцете му вече да не можеха да обработват всяко растение, както преди. Всяко цвете, всяка роза, всяка овошка беше живо спомен – за Кръстана, за детството му, за годините на глад и борба. За живота, който той бе изградил от нищото. На Великден, когато всички деца и внуци се събраха за празника, Георги изглеждаше уморен, но щастлив. Очите му блестяха, докато гледаше хората около масата – всички онези, които бяха плод на любовта и труда му.

– Дяца, този ден е важен. Не само заради Христовото възкресение, но и защото той ни напомня какво значи да живеем. Човек не е велик с това, което взема, а с това, което оставя. Той се изправи, вдигна чаша вино с трепереща ръка и добави:

– Не забравяйте откъде сте тръгнали. Не забравяйте земята, която ви е хранила, и хората, които са ви обичали. Аз ще тръгна скоро, но искам едно от вас – пазете този дом, пазете този двор. В него е всичко, което сме. В този момент тишината настъпи в стаята, толкова дълбока, че се чуваше само звукът на вятъра, който разлюляваше розите в двора. На следващия ден, в ранното утро, когато първите слънчеви лъчи се прокрадваха през прозорците, Георги си отиде. Легнал на старата дървена пейка в двора, с лице обърнато към небето, той изглеждаше спокоен. В ръцете си държеше една роза – последната, която беше откъснал предната вечер. Децата и внуците плакаха, но къщата не остана тъжна за дълго. Георги беше оставил писмо, оставено на масата, написано с несигурен, но старателен почерк:

„На моите деца, на моите внуци. Този дом е вашият корен. Никога не се отказвайте от него. Цветята са любовта ми, плодовете – моят труд, а вие – моят живот. Пазете ги. И когато се съмнявате, когато ви е тежко, идвайте тук. Ще ме намерите сред розите.“

След погребението животът в селото продължи, но нещо в двора на Георги и Кръстана се промени. Розите, които той бе засадил, започнаха да цъфтят с невиждана сила. Хората от селото казваха, че ароматът им се усещал дори отвъд хълмовете. На Великден, всяка година, децата и внуците се връщаха, носейки по една роза, която оставяха на масата – за дядо Георги и баба Кръстана. Годините минаваха, но къщата и двора оставаха живи. И макар Георги и Кръстана да ги нямаше, тяхното присъствие никога не изчезна. Всяко цвете, всяка овошка, всяка педя земя разказваха историята им – на труд, любов и мъдрост. И всеки, който минаваше покрай двора, спираше за миг, за да вдъхне от аромата на розите. Защото те, както любовта на Георги и Кръстана, никога не увяхнаха.