+ Отглас от отминалите Есенни литературни дни в Златоград – 11-13 септември 2025 г., с поглед към една нова златоградска книга…

Радослав РАДЕВ

Велико Търново

Златоград не е просто географско място – в него и като вървиш можеш да полетиш, като гледаш се учиш да виждаш, като разговаряш поемаш думите на другия като радост, тук е приятно дори да си жаден и гладен, защото очакваш нещо хубаво да ти се случи. Хората в този град съжителстват като цветята в полето – всеки със своя багра и аромат и трябва да имаш способността на вятъра, за да уловиш цялата магия на живота им.

И още като ме посрещна Ефим Ушев разбрах, че вече е подредил избраните страници от историята на този град, в която нравственото стои над социалното, както пчелния мед върху питата хляб.

Този път при срещата трябваше да гледам нагоре, тъй като ми беше представен един голям българин, който стои здраво на краката си и гордо носи главата си, както планината вдига нагоре върховете си - Розалин Хаджиев се оказа автор на третия том „Избрани страници“, някои от които той ми разказа преди да мога да ги прочета. И в това слушане има особена магия, тъй като случките стават преживяване.

Розалин е ветеринарен лекар, а е знайно, че който е близо до животните, е най-близо до човека. Пътуванията до съседните села му позволяват да опознае стопаните, които споделят живота си чисто и свободно. Не знам доколко Розалин Хаджиев ги е записвал на момента, но ги е слушал, а болката и радостта, когато са чути, могат да прозвучат и като песен.

Вечерта имах време в тишината на златоградското спокойствие да се вглъбя в написаното, което се случи много автентично, тъй като под прозореца ми две жени на мелодичния тукашен диалект изпяваха клюки,  но с добро сърце. За силата на Дельо войвода знам, за хайдутите и разбойниците ми е ясно, но това което ме порази в разказите на Розалин, е силата на родопската жена, която уж е потисната, под властта на мъжа си, но когато трябва застава над всички и над всичко. Като жена е слънце, като майка е огън, като баба е мъдрост, а там където трябва да тресне, не се колебае да изрече клетва или проклятие.

Жените са омиротворили противоречията, налагани от различията в религията, защото да се роди дете, да се сготви нещо вкусно или да се извезе риза, е мисъл и емоция за бъдеще. Едва ли има нещо по-покъртително от жеста на жените мюсюлманки, приемайки кърмачетата на българките християнки, които са принудени да бягат, за да се спасят от погромите. Завърналите се майки, след като отминава бедствието, получават децата си, отгледани с обич, живи и здрави. Каква по-силна връзка между две жени, сложили сърцето си в дете. Те стават посестрими и отварят света на мъжете си отвъд омразата.

Иван Вазов отбелязва, че по време на игото българинът в бита си е бил различен и отделен от поробителя, но по отношение на жените връзките съществуват. В спомените си Симеон Радев също споделя, че в гр. Ресен любопитството води християнки и мюсюлманки едни към други в размяна на културни практики.

В селищата на Златоградския регион то е ясно изразено. Ето защо онова, което е много силно постигнато в подхода към миналото на Розалин Хаджиев, е принципа на преодоляната жестокост и на неподправената толерантност. Има насилия, бих казал даже, че конфликтите са на предела, но има нравствена сила, която прави възможно съжителството.

Жените тачат там, където нишките се късат. Такава сила, като на учителката Мария от големия Хекимов род, да удари шамар на бащата, който не иска да пуска дъщеря си на училище, не е само моментна ситуация, но и осъзнато достойнство, идващо от родовия живот. Струва ми се, че тази плесница е добре да влезе в историята на националната ни педагогика, за да се знае, че в образованието винаги има изход, стига да няма страх от началото.

Трябва да се отбележи уместната работа на редактора Ефим Ушев в тази книга, тъй като той е успял да съхрани в писмения текст свежестта на устната реч. Написаното живее като разказано, а това означава, че всеки път, когато прозвучи отново, е преживяно. Така авторът става част от героите си. Когато вечерта на 11 септември проведохме среща с писателите Антон Баев и Йордан Велчев, а на следващия ден и със Сава Василев, Розалин Хаджиев ни донесе бяло и червено грозде, за да се усладим. Богатите чепки стояха на масата като събудено слънце, което се беше прибрало в отделните зрънца все едно е у дома си. Това е магията на наглед обикновените жестове, но които правят необикновен живота. След това Розалин се качи на велосипеда си, бързайки кротко и виждайки всичко или поне това, което трябва, за да се усмихне той, а после и ние…