Ефим УШЕВ
От времето на „Небесни концерти“, която си купих в първи курс на университета (1979), през „Ездач на мраморни коне“ (1983), когато вече го завършвах, съм свидетел на непрекъснати спорове за Кирил Кадийски, при това не само в тогавашната преса. Но и още повече по кръчмарски маси и пр. поетически срещи, където едни го хвалеха колко е модерен, а други – бил маниерен, правел се на интересен…
Но един приятелски спор си спомням ясно и до днес, защото се „препираха“ двама мои любими приятели и преподаватели, които днес и двамата са „отдясно на Бога“ – критиците литературоведи Атанас Бучков и Владимир Янев.
Като намесваха и други автори в препирнята кой с какво ще остане (в литературата, разбира се!), а кой още утре ще бъде забравен, Владо настоя, че Чонов (Тодор, популярен тогава), все пак ще може да се цитира след време, тъй като е изчистен като поет на строгия класически стих; но ето сега, и той, и например Киро (Кадийски) едва ли след няколко години ще ги знаем кои са, „нищо че и двамата са ми приятели“; и че няма да има какво да търсим в техните стихове, тъй като са литературно конюнктурни – единият с патоса си на повърхностен битиен бунтар, от който истинската поезия няма нужда, другият - с изкълчените си строфи и маниерни образи, от които нищо не се разбира, а и читателят едва ли ще свързва с представите си за поетичното…
Разбира се, че предавам по смисъл, а не буквално, но тогава Бучков, който ми водеше литературознание и още се занимавахме с естетически категории и метафоричността на словото и поезията, каза, че Чонов няма да се цитира, защото проблематиката, с която се занимава, утре ще е демоде и със сигурност непозната за идващите читатели, но виж, Кадийски, и до днес, а и в бъдеще, винаги ще мога да го цитирам на студентите като метафоричност в стиховете, която да тълкуваме и с която да се занимаваме в анализите си на поетичното и поетичността въобще като смисъл на поезията…
Оттогава измина много време и възгледите и на двамата претърпяваха своите промени, които те отразяваха и в книгите си, но оттогава като че ли беше и моята категорична ориентация към поезията, която наричаха „маниерна“, към поезията на силната и интересна метафора, която смятах за маркер за това има ли даден автор поетически талант или не…
И много често оттогава, при срещите ни Владо Янев ми е говорил за Кадийски, чрез него стигах до негови книги, които ми подаряваше, а веднъж в университетския си кабинет, където го посещавах, ми показа три страшно дебели тома на Кадийски, върху които сложи ръка и каза: „Тези не ти ги подарявам, да сме наясно, пък и няма да можеш да ги занесеш до Златоград, виж ги колко са тежки…“
Подари ми обаче две книги от Кирил Кадийски – една много тъничка, издадена в собственото му издателство, Нов Златорог, което се славеше с това, че издава книгите си в много малък тираж – „Selva Oscura“ (2014, тираж 111 броя), съдържаща само 7 (седем) авторови стихотворения. След което, ровейки из лавиците: „Ето, давам ти и поемите му, нищо че е надписана, имам две от нея“, казва великодушно Владо и така се сдобих с автограф на Кадийски, само за това, че същият е имал „неблагоразумието“ да му подари две еднакви книги в различно време от срещите им. С автограф, от който отново разбирах, че Янев явно не му е спестявал критиките си към неговата поезия, които в последствие, с годините, е коригирал и възприемал вече по-зряло. Затова може би е написал: „На Владо Янев – зрелия! – малко „зелени“ стихове!“
Нещо подобно се случи по-късно и с него самия – когато през 2019 г. издаде, отново в Нов Златорог, великолепното си есе за Кирил Кадийски под заглавие „Живее в този странен град поетът“, в която обстойно разглежда 13 стихотворения на Кадийски, забележете – само в 50 (петдесет) бройки тираж, през м. април беше в Златоград и ми я надписа: „На Ефим – за поезията! Златоград, 28. 04. 2019“.
Само месец по-късно, обаче, при поредната ни среща в Пловдив, той веднага ми надписа още една („На Ефим – за странността на живеенето. Владо. Пловдив, 17. 05. 2019“). И така стана, че от 50-те бройки тираж на тази много стилна книжка, двете се намират в Златоград…
Много по-рано следях и познавах преводите на Кирил Кадийски на „прокълнатите“ френски поети (1978), а по-късно – и на Петрарка (2011). Най-пълното му представяне като поет, обаче, направи издателството на Гранитски „Захарий Стоянов“, с обемистия том от 2000 г. под заглавие „Вечеря в Емаус“.
Въобще, книжните „плъхове“, сред които явно съм и аз, имат какво да споделят за своите книги и за приятелите, с които свързват много от любимите си автори. Което и правя сега, с тези няколко реда, в дните, когато се разделяме с един голям български поет и един от големите ерудити на най-новата българска литература - Кирил Кадийски. Вечна да е паметта му.