+ Данни за началото на образованието в Златоградско и Неделинско след Освобождението
Ефим УШЕВ
В родопската трилогия на писателя Владимир Арденски под заглавие „Първите. Светлинките в мрака“, излезнала от печат в периода 2018-2024 г., е обхваната цялата трагедия на родопския край по пътя му към въвеждане на образователното дело в България, непосредствено след Освобождението от 1878 г. докъм втората половина на 20 в. В нейната първа част намираме някои факти, отнасящи се за нашата част на планината, а именно за училищата в Златоградско-Неделинския регион, които в редовете по-долу ще представим на нашите читатели, тъй като те вадят на показ някои неизвестни, или поне невлизащи данни в поредицата от книгите за историята на същия район, под заглавие „Златоградски страници“ в четири тома.
Когато се спира на множеството препятствия, които следва да преодоляват първите български учители в Родопите, авторът изтъква на първо място невежествената съпротива на родителите, мизерията и лошата материална база, в която трябва да се провеждат учебните занятия с децата, на слабата подкрепа на държавата, безразличието на общинските власти към образователния процес за населението, окупиран изцяло от джамии и ходжите в тях. Не на последно място и злоупотребите на секретар-бирници със средствата, предназначени за училищни нужди.
Така например, преобразуването на българомохамеданските училища в „народни“, когато през 1926 г. държавата решава да ги приравни към общобългарските училища, предизвиква недоволството на консервативните фанатизирани среди, според които децата трябва да изучават само Корана. Започва се едно подклаждане на настроения сред мохамеданите да се изселват в Турция, тъй като, видите ли, с това приравняване на училищата за мюсюлманите с останалите български училища, се целяло ново „покръстване“. Едно несъстоятелно внушение, което обаче явно имало ефект и след 1927 г. много наши семейства поемат пътя към чуждата страна.
Какво става в с. Аламовци, Златоградско…
Известен е случаят от 1934 г., когато голяма част от жителите на златоградското село Аламовци преминават границата с Гърция, а откритото в него на 22 септември 1927 г. българско училище, е затворено. Училището, което с много големи трудности става рожба на учителя Георги Табаков от Ловеч.
Десет години по-късно, на 3 ноември 1937 г., то е отново отворено с идването на учителката Марина Папуркова, българската преселничка от Кубанска област на Съветска Русия. Т. нар. „класна стая“ в Аламовци, е разбира се същата онази от 1927 г., а и същата онази паянтова стая към селската джамия, която през ноември 1948 г. ще завари и младият учител Стефан Бояджиев от Севлиево.
В спомените на учителката Папуркова за времето от 1937 г., които авторът Вл. Арденски цитира, тя казва: „Децата идваха окъсани и бледи. Мъчно ми беше да ги гледам. Имах гумени галоши, с които обух две от тях…“
Затова първото, което прави Марина Папуркова при започването на работата си в Аламовци, е да организира безплатен обяд за изнемощелите деца. И тъй като всичките учебни пособия през изминалите десет години са били вече изчезнали, младата учителка сама, със собствени ръце се мъчи да възстанови нещо. Молбите ѝ към кмета на Златоград за помощ, по това време Александър Ханджиев, си остават „глас в пустиня“…
Как е в съседно Узун-дере, днешното Неделино?
Неизвестно защо преди няколко години тук местната общественост отбелязваше 100 години от образованието в града, издадоха и брошура по този повод. Според документите в Държавния архив в Смолян, обаче, точно през тази година – 2025-та, този наш съседен град трябва да отбележи своето едновековното образователно дело. Защото точно през есента на 1925 г. тук отваря врати първото българско светско училище (начално) и за негов пръв български учител е назначен Гавраил Добрински от Пашмакли, дн. Смолян. Възможно е обаче днешната власт тук да е взела за начало на образованието в селището турско-арабското медресе, заварено при освобождението на района през 1913 г. и така през 2013 г. да отбелязва 100 години образование. Това при всички случаи обаче е нелегитимно, тъй като турските религиозни училища не се считат за начало на българското модерно образование в страната ни.
Както е отбелязано, Добрински е с третокласно образование, завършено в турска прогимназия, но с педагогически опит. По това време тук има няколко мечити и три джамии, но не и помещение за българско училище. Затова тази роля ще играе една малка стаичка в медресето, в която освен това даскал Добрински ще нощува…
Младата Йовка Милева от Велико Търново е била назначена преди него, но тя не издържа при сблъсъка ѝ с невежеството и мизерията и бързо напуска селото. Затова пък Добрински привлича 95 деца, които не може да побере в отредената му стаичка. И ще ги занимава на две смени и през ден. Ще напусне обаче още на следващата година, по семейни причини, за да се отдаде на свещеническа служба в родното си място. И на негово място за учебната 1926/27 г. идва Стефан Парашкевов от Севлиево, който ще преподава и във второто първоначално училище тук – това в мечита в Горната махала. Но и в двете липсват каквито и да било учебни пособия, и двете стаички са неремонтирани и мизерни.
Битови условия за новодошлия учител? Забравете – той ще спи където свари, ще яде каквото намери, местните мъже дума не обелват с него, гледат го намръщено, а жените се крият като от чумав…
Авторът Арденски отбелязва, че „узундерските фанатици не искат да поверят децата си на български учител“, никакво съдействие и от кмета и секретар-бирника на селото, които иначе са задължени да издирят и изготвят списък с подлежащите на обучение деца. И само липсата на пари попречила на учителя Парашкевов да си замине за Севлиево в този момент – той взема най-ниската заплата за учители от неговата категория и ако и той напусне, наченатото с толкова усилия българско дело в „замъгленото от невежество“ с. Узун-дере съвсем ще се затрие. И затова остава, а миналогодишните ученици отново са записани и така не се закриват и двете училища. Идва и втори учител – на 10 декември 1926 г. Горната махала се поема от Пантю Велков от с. Буря, Габровско, който заедно с Парашкевов ще напусне в края на учебната година. Последният обаче е завеждал „летописна книга“, в която по-късно дошлите учители ще описват впечатленията си.
За учебната 1926/27 година за учители в Узун-дере са назначени Георги и Екатерина Вулеви, родом от Македония, а след тях – Донка Вълчева от Ловеч. Както отбелязва Георги Вулев в споменатата „летописна книга“, „Срещаме големи мъчнотии от страна на ходжите, на които е разрешено да преподават 10 часа седмично…“; „чрез ходжите се погубва всяка самодейност и разсъдителност на детето. От страна на българските чиновници, специално секретар-бирниците, се правят всякакви спънки, защото „бухала се страхува от светлината“; „Полето за работа на учителя е обширно, но пречките убиват желанието…“, пише учителят Вулев.
А колежката му Донка Вълчева добавя: „…Много трудно изкарахме годината. На следващата година имахме надежда, че условията ще се подобрят, но положението беше все същото…“
И преди да напусне селото след 1929/30 учебна година, Вълчева ще отбележи: „Завърших и тази година с несгоди в училището и личния ми живот…“ Напускат и Вулеви, на тяхно място идват съпрузите Георги и Надежда Везеви. Узун-дере обаче се оказва все така негостоприемно за просветители - на 2 юни 1929 г. напускат и Везеви, като преди това Георги отбелязва в летописната книга: „…Неприятно ми е да пиша, затова защото както моите предшественици са се мъчили и са описали своите мъки и причините за тях, така се мъча и аз, а така ще се мъчат и други… Идеалите на всеки мъченик (така ще си позволя да назова всеки учител, назначен тука) е да дочака края на годината и безвъзвратно да си отиде… Търсиш продукти да си купиш, а те (узундерци) като че ли чрез една уста викат: „Чим нема!“ Това е ужасно! Жалко ми е за тези, които ще дойдат след мен…“
От 26 септември 1926 г. в Узун-дере идват Пенка и Николай Радойчеви, от с. Крамолин, Севлиевско. И ще останат тук до 25 октомври 1937 г. – най-дълго престоялите тук учители.
Същите идват в Неделино за 50-годишния юбилей на училището през 1975 г. и са изумени от промените в някогашното с. Узун-дере. Затова написват спомените си за несгодите на българския учител в българските мохамедански села през годините. И ето някои от редовете в тях, цитирани от писателя Вл. Арденски: „Разочаровахме се още първия ден, като разбрахме, че квартира няма никъде из селото. Преспахме в общината няколко нощи с опакован багаж. През деня ровим семейните регистри, за да съставим списък на подлежащите на задължително учение деца. Като видяхме, че пари за обратен път нямаме, решихме да служим, поне докато получим заплата за пътните разноски…
…След дълги умувания селяните се съгласиха да ни дадат и една джамийска одая за живеене, а скоро още една – за класна стая. Питаме кмета (Мехмед Садъков) как ще съберем децата, а той: „Ще ги рукаме. Имамче (прислужника в общината), рукайте да провадат децата на училище“. Рука Имамчето вечерта, рука втората, третата, четвъртата вечер, но никой не идва. Тръгваме по кафенета да търсим бащите, а те: Немам деца!, друг пък: Нема кой да пасе козите!, трети – Я го карам, то не ще…
Тръгваме из селото да видим самите деца. На големи групи играят, а като ни видят, бягат и пискат като попарени. Майки се обаждат от близките къщи: „Да не втасаш (местно проклятие), дено ми плашиш дечковете…“
Прислужник в училищата на Узун-дере няма, децата сами палят печките и почистват стаите. Сутрин всяко дете носи под мишница по едно дръвце, някои са със скъсани цървули, повечето – съвсем боси. „С течение на времето училището се разрасна…“ С пренесени на гръб материали са построени още две класни стаи в долната махала, както и две малки стаички за жилища на учителите. През 1937 г. е открита и прогимназия.
Отдали му сили и младост, Пенка и Николай Радойчеви оставят Неделино през октомври 1937 г.
Има обаче още някои моменти в книгите на Арденски, които пряко се отнасят до златоградчани, учили в Родопския пансион, и които не можем да си позволим да пропуснем, макар за някои да се сторят дребни.
Да започнем с това, че от 1 септември през 1947 г. в Пловдив се открива Средно духовно българо-мохамеданско училище, с пълен безплатен пансион. Това става след приет специален закон от НС на 25 януари 1946 г. и неговото тържествено откриване става на 5 октомври 1947 г.
За първия му випуск постъпват 61 ученика, но до края остават 57, останалите отпадат. През 1948 училището става „Българо-мохамеданска духовна гимназия „Мехмед Синап“, а едва през учебната 1950/51 г. училището се преобразува в реално средно, т. е. гимназия, наречена Пансион за учениците от Родопския край.
Първоначално училището се помещава в красивата Хаджикалчова къща в Стария град на Пловдив, а бившето Еврейско училище се ползва за пансион за децата. Според данните от запазените документи, най-много деца идват от Златоград и Чепинското корито. Записват се и четири деца от Неделино, но само след няколко дни те бягат и се връщат на село.
По традиция в края на всяка учебна година се отличават отличниците на випуска и в първите му години за отличен успех с диплом и парични суми са наградени златоградските ученици Хикмет Мизинев и Ариф Хаджиминев, заповедта за което идва лично от Васил Коларов.
Във втория випуск на гимназията, за учебната 1948/49 г., за първи път постъпват седем момичета от Родопите, три от които от Златоград – Расиме Кинанева, Фани Хаджисанова и Фани Хаджиминева. За отличния си успех и те, заедно с момчетата, споменати по-горе, са отново нарочно възнаградени с грамоти и малки парични суми.
Разбира се, огромни са трудностите както по учредяването, така и по ежедневното функциониране на Средното училище за българите мохамедани от Родопите, което изиграва най-важна роля за духовното въздигане на края ни в просветно отношение и бъдещо обезпечаване с кадри. На които авторът Владимир Арденски подробно се спира и в трите части на книгата. За да стане ясно, че това са трудности от кардинален мащаб и често идват от най-високо място и свидетелстват за лутанията е неосведомеността на новата българска власт по този изключителен национален въпрос, ще дадем един цитат от „вожда“ Георги Димитров, който на Пленум на ЦК на БРП (к) през 1948 г. заявява: „По нашата южна граница имаме всъщност небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна. Пред нас като партия и правителство стои въпросът да намерим начин да го махнем оттам и го заселим на друго място. А там да заселим наше, собствено българско население…“
(Из книгата на Владимир Арденски „Първите“, ч. 1,2,3)