Момчил ДОЙЧЕВ

Поводът да напиша този текст е удивлението, което предизвика текстът в Уикипедия на български език, посветен на темата „Църковнославянски език“. Останах с силното съмнение, че статията е писана доста небрежно или от руснаци, или от т.нар. "русофили", но не е преведена от руската уикипедия, защото руската версия е доста по-подробна, макар и с не по-малка антибългарска насоченост. Но защо българската версия е също антибългарска?

В общи линии българската версия анализира на първо място и преди всичко руската версия на църковно-славянския език, който дори в руското издание се определя като основан на старобългарското солунско славянско наречие, което е познато на св. Кирил Философ.

Историческият „преход“ от старобългарски език към т.нар. „църковнославянски език“ е сложен процес с дълбоки политически, културни и религиозни измерения. В основата му стои успехът на старобългарската книжнина и нейното разпространение към Сърбия, Босна, Влашко, Молдова, Киевска Рус, Московия и в останалия „славянски свят“. След по-късна редакторска намеса, продиктувана от лингвистични и политически причини се появяват и местни редакции на старобългарската писменост и език в църковните среди, но и като резултат на държавна намеса.

Ето основните етапи и причини за това как старобългарският език се превръща в църковнославянски:

Старобългарският език е първият книжовен славянски език. Първата създадена писменост за църковна употреба на славяните е създадена от братята Кирил и Методий през 864 г. Тяхната новосъздадена писменост приема името глаголица. От глаголи, говори на говорим език. Тази писменост се пренася от Рим и Великоморавия в България и претърпява сериозна старобългарска редакция. Новата писменост бива преобразувана на основата на вече използвания гръцки език и наречена кирилица в чест на учителя на българските Свети седмочисленици св. Кирил Философ.

Първите преводи на Св. св. Кирил и Методий от гръцки на говорим народен език представят още през тогавашния IX в. изключително достижение за европейската култура, не на последно място и със заложеното в тях предизвикателство за противопоставяне на т.нар. "световни езици“ – тогава латински, гръцки и еврейски. С дълбока убеденост и самоотверженост двамата апостоли защитават правото на съществуване на един нов писмен език редом до тези от надписа на Христовия кръст – латински, гръцки и еврейски. Принос, който не само в продължение на векове не загубва значението си на двигател за духовен просперитет, но е от значение и за бъдещето на езика и писмеността, които се разпространяват от България към съседните не само славянски страни. Като част от тогавашната българска империя по времето на цар Симеон и Св. цар Петър тази писменост става официална и до днес в Сърбия, Черна Гора, Македония, във Влашко и Молдова (т.е. в днешна Румъния чак до 18-ти век), в Киевска Рус – Украйна и Беларус и Московия – днешна Русия.

С други думи старобългарската писменост върви заедно с християнизирането на съседните славянски и не само славянски народи. Българската книжнина и духовници стават основен източник за разпространение на християнска култура.

Това е така, защото старобългарският език се възприема не просто като литературен, а като сакрален език, въпреки че не съвпада с говоримите славянски диалекти в Киевска Рус (Украйна и Беларус), Сърбия, Влашко, Молдова, Московия (днешна Русия) и др.

С времето в различни региони той започва да се адаптира и редактира според местната фонетика и граматика. Така се създават и съответните редакции, които водят до идеята за възникване на т.нар. „църковнославянски език“

Терминът „църковнославянски език“ възниква вероятно между 16-ти и 17 век в Московското царство и се разпространява оттам на Запад. Въвежда се като общо название за книжовния сакрален език, използван в православната църква на славянските народи. Приет е като „наднационален“ църковен език. Прикрита е неговата старобългарска основа. Още е наричан от гръцки и други източници „старославянски“, което също има своите политически причини. Но какви са мотивите за промяната на името на старобългарския до вчера свещен език?

От края на 14-ти век България не съществува като самостоятелна държава. Български църковни дейци емигрират към Сърбия, Молдова, Киевска Рус, Московското княжество и царство. Но в тези православни страни , особено в създадената през 1721 г. Русийска империя, но и други славянски държави през XVII–XIX век не желаят да признаят българския произход на своя сакрален език. Вместо „старобългарски“, започва да се използва обтекаемият термин „църковнославянски“, за да се избегне политическото признание на приноса на България.

Това е част от по-широк процес на присвояване и преосмисляне на културно-духовното наследство, осъществяван с ясни имперски и завоевателни цели.

Следователно старобългарският език стои в основата на църковнославянския език в неговите многобройни руска, сръбска и др. редакции. След разпространението му сред други славянски народи, той бива адаптиран и редактиран, което води до възникване на регионални форми. С времето тези форми започват да се наричат „църковнославянски“, но това е по-скоро прикриване на българския произход, отколкото езиково обособяване.