Представяме един откъс от книгата "Червеният терор без маска", от журналиста и изследовател Христо Христов и Петър Богданов, син на Стефан Богданов - комунист и агент на съветското разузнаване, обучаван преди "девети" в Москва и първи началник на отделение „Б“ на ДС – за контраразузнаване (септември 1944 – 1949). Стефан Богданов преминава преди „девети“ през концлагерите Гонда вода и Еникьой, които днес са в Гръцките Родопи, а след „девети“ е концлагерист в Белене. В откъса по-долу той сравнява пред сина си обстановката в родопските лагери и тези в Белене, България.

"Стефан Богданов: Аз искам някой път да сравня лагерите при фашизма и по наше време – социализма. През време на фашизма аз бях в най-тежките лагери „Гонда вода“ и в „Еникьой“ в Гърция... Живеехме при условия казармени. Бяхме в една казарма в Еникьой, действително бивша казарма, с големи помещения. Имахме обаче свободата да си готвим, да купуваме от селото продукти... С всичко, големи нарове, светли, хубави. Много хубаво общежитие... Иначе нищо не работихме. Само това беше.

Петър Богданов: Не ви ли караха нещо да изпълнявате?

С.Б.: Нищо. Всеки си чете, всеки си… кръжоци. Обаче храната беше много слаба и много лоша... Но имахме възможност и като пари ни пратят, да си купим от селото, от Еникьой, обикновено саздърма купувахме и вечерно време едно прекрасно ядене – саздърма с лук пържехме, много вкусно става.

П.Б.: А биеха ли ви там?

- Абе, никакъв [бой]… Имаше карцер. Ако те хванат, отиваш в карцера. Такъв лагер беше „Еникьой“.

- А „Белене“?

- А „Белене“ беше несравнимо... В бараката – 45 души. Тя няма прозорци, няма печка, тече отгоре всичко така. Само е стряха. Всички спим на нарове. Между наровете един чипур, дето да пикаем през нощта. И оттука в 5 часа сутринта камбаната бие – всички скачат и то не може да се забавиш нито десет [секунди], веднага трябва да тръгнеш. Всички спяхме, понеже няма възможност да се събличаш, с обущата, с всичко, както дойдем от работа, лягаме с туристически обуща, с калта там и спим. През нощта ставам да пикая на тоя чучур, няма лампи... И работихме като разпрани – от сутрин – 5 [часа], до вечер – залез слънце. Ние работихме на дигата. Студ, камък и дърво се пукаше тогава. Който се отклони случайно, ние отивахме на обекта, който се отклони малко от групата, стреляха на месо, там бяха убили няколко души. Колети, аз не съм получил почти нито един колет. Казвам ти, че ги крадяха... В „Еникьой“, когато излизахме да търсим дърва жандарите ни дават пушките и ние стреляме и се упражняваме в стрелба – от охраната (смеят се). Докато тая охрана [в „Белене“] с тия вишки, както по съветски, те стреляха по нас и не може да ги доближиш, въобще кучета… Това беше страшно отношение! Аз, ако някой го е описал искам да го прочета. Но ако някой го е описал, трябва да е като Солженицин – лагерите. То е същото. Те [комунистите] от тях са взели [опита]. И вишките там, и постовете. Ето това е…"