Разказ от Елин Пелин
На другия ден беше Успение Богородично, храмовият празник на Ждрелинския манастир, прочут по чудотворната икона на Светата Майка и по трите сладкогласни камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина, над която манастирът господствуваше с белата си ограда горе в планината.
По стара обичай тия камбани се биеха само на Успение и на Великден и първият удар се даваше от ръката на самия игумен. Тогава техният меден ек се разнасяше от камбанарията, звучен, сладък и тържествен, сякаш слизаше от небето разстилаше се на широки вълни падаше над селата, подемаше душите към Бога и обръщаше очите към неговите селения - небесата. И богомолците от деветте села на широката котловина и от по-далеко, прииждаха да се черкуват в стария манастир, да се покланят на чудотворната икона, да поднесат дар и да искат изцеление на душата и на телото си.
Старият игумен отец Иоаким погледна слънцето, което беше вече паднало зад големия манастирски орех, и виде, че сенката на дългия чардак е покрила половина от черквичката и плаха тревога сви душата му. Наближава вечерня, трябва да удари камбаните.
Готов ли е?
Той погледна ръцете си да види чисти ли са, погледна изметения двор и хората, които на купчина стоеха пред камбанарията и гледаха нагоре. После се качи, мина по-широкия и дълъг чардак на зданието, гдето бяха килиите на калугерите, слезе пак с бързи крачки по високите дъсчени стъпала и се изгуби некъде из двора. От два дена тоя добър старец не си е почивал. Той искаше да бъде готов за тържествения празник. Всичко да бъде чисто, изправно. Да свети. Ще дойдат всякакви хора - и прости, и знатни. И владиката може да дойде. Всека паяжинка в черквицата беше изметена, всеко кътче прегледано. Каменните плочи бяха измити и лъснати. Особено се радваше игуменът на златния орел, с който един богат човек от далечно место дойде и украси главата на чудотворната Света Майка. Той постави и скъпа лилава копринена завеса на иконостаса пред нея.
Много пъти отец Йоаким идва пред иконата, поправя гънките на тая завеса и се радва на тоя орел от чисто злато. Всичко бе готово. Наближаваше тържественият час. Братята бяха вече по килиите си и се приготвляваха за вечернята. Но игуменът искаше още веднъж да провери. Може би е забравил нещо. И той отново влезе в черквичката. Малка ниска стара черквица, градена кой знае в кои години, запомнила старите царе, преживела робството и благословила новото царство.
Вътре вече бе влезъл вечерния мрак и се молеше през запалените кандилца, чиито малки пламъчета се губеха пред благите усмивки на светиите. Те бяха умилително тържествени пред деня на големия празник.
Дедо игумен спре учудено на прага, защото виде пред светата икона тъмния силует на жена с дете в ръка. Старецът се ядоса - на днешната вечерня не се влизаше в черква преди да ударят тържествено камбаните. Така беше обичаят.
Той пристъпи тихо към влезлата и я изгледа. Тя беше дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа, така че само очите ѝ се показваха. Тя бе стъпила на плочите с боси, изцапани крака, които бяха отпечатали стъпките си по пода и това ядоса повече чистия старец. Жената не го усети. Тя се молеше високо с плач, и поднасяше пред стъпите на Светата Майка своето болно дете, бледо, извехнало като ланско цвете. То бе склопило очичките си, дишаше тежко и болезнено стенеше.
- Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е, - шепнеше жената и се навеждаше ниско като дърво под силата на ветъра. Сълзите ѝ капеха по студените плочи, както капеше восъкът от горящите свещи.
Жената извади от пазухата на ризата си малка игличка със синьо топченце на края и я забоде на новото копринено перде.
- Приеми това от мене, Света Майко. Немам нищо друго!
- Защо си влезла тука? - каза сърдито старецът. Камбаните още не са били. Не знаеш ли обичая?
- Не знам, отче, каза объркано жената.
- Излез сега. После, после ела!
Жената покорно се обърна, стисна детенцето си в прегръдките и тръгна. Отец Йоаким я проследи с поглед. И когато тя мина през светлината на вратата, още един път забеляза, колко е дрипава и нечиста. Игуменат виде, че по плочата, на която стоеше жената, бяха останали кални петна. Той видя върху завесата простата игличка със синята топчица на края. Тая топчица личеше като дървеница върху хубавата завеска и я грозеше. Отец Йоаким я извади и захвърли в ъгъла. След това се прекръсти пред иконата, оправи хубаво завеската и излезе.
Без тая случка всичко друго беше в ред. Но неговото добро сърце забрави това, като виде, че дворът бе изпълнен с богомолци, които държеха свещи и чакаха да ударят камбаните, за да влезат в черквата. Братята също бяха готови. Те бяха слезли долу и разговаряха с народа за предстоящия празник.
Събралите се стъписаха като видеха игумена. Мъжете се поклониха, а жените се заредиха да му целуват ръка. Празничното дойде. Душата на стареца омекна, и той гласно благослови всички. Слънцето падаше към ниското и слаб ветрец слизаше от балкана, пътьом клатеше леко листата на ореха и отиваше долу в котловината да поиграе с реката.
Старецът си уми ръцете на чешмата. Млад прислужник му подаде пешкир, та се избърса, след това се прекръсти и се покачи на камбанарията. Братята застанаха пред черковната врата, а народът се натрупа зад тях със смирено ожидание. Всички очи се устремиха към върха на камбанарията, гдето игуменът се изправи да изпълни свещения обичай. Той се прекръсти и дръпна въжето, което люлееше отведнъж трите язика на камбаните. И плеснаха силно тия три железни язика по медните уста на тежките камбани. Веднъж, дваж, триж.
Но камбаните мълчаха и не издаваха никакъв звън. Тия бронзови майки, обременени от звукове бяха занемели. Страшно беше да се гледа, как железните тежки езици бият по чистия метал, а той стои безгласен...
Имаше нещо мъчително в тая работа. Трите камбани се люлееха и се напъваха, ужасени като глухонеми, които искаха да обадят за някой страшен пожар и не можеха.
Старецът задърпа с всички сили въжето, като се навеждаше и изправяше. Ала камбаните упорито мълчаха. Ужас обзе монаха. Дъхът му се спре и притъмне пред очите му. Той изпусна въжето и се строполи на дъсчения малък под пред камбаните. Хората изумени стояха на двора, кръстеха се и никой не смееше да продума. Вцепениха се душите. Братята се качиха на камбанарията да свестяват стареца. Те го свалиха долу. Той се крепеше на ръцете им, бледен като мъртвец, съкрушен, наказан от това велико чудо и едвам произнасяше:
- Поличба Божия! Молете се братя християни, голем грех е сторено.
Въведоха го в черквата. А след него нахлу народът. И всичките паднаха на колени, кръстеха се и шепнеха молитви. Жените плачеха с глас. Децата изплашени пищеха.
Отец Йоаким падна на колени пред чудотворната икона, смазан, изумен и отчаян. Той удари челото си о студените плочи и дълго остана така. Старото му лице и се измокри от сълзи.
Той съзнаваше, че е станало нещо страшно, че Бог е разгневен, че голям грех тежи и обременява земята. И не знаеше какво е това и не можеше да намери думи за молитвата си.
И безпомощен, той вдигна очи към Светата Майка, чийто образ, обкован в злато, кротко гледаше между двете лилави крилца на копринената завеса. Игуменът стана, закръсти се, поправи с несъзнателно движение завеската и замаян защуря поглед по иконите, по троновете, по пода. В ъгъла, под иконостаса, той виде синята главичка на иглата, която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата.
И отведнъж навън екна славословещият Бога ек на камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата.
Богомолците бързо излезнаха навън, излезоха всички на двора - и братята и игуменът, и паднаха с поклон на земята, поразени от новото чудо, което видеха. На камбанарията немаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.
(Бр. 22/2024 на „Златоградски вестник“)