"Всички бяхме раздразнени от българите, но напълно несправедливо. Ние сами сме си виновни, че тяхното живо съчувствие в началото скоро отстъпи място на съвършено противоположно чувство. Върху тях отначало се нахвърли нашият печат, после и настроението на войската се измени не в тяхна полза. Това е разбираемо.
Отначало мислехме, че е достатъчно само да минем Дунав, да гръмнем с пушките и от турците няма да остане и следа. Но още щом пристигнахме, се оказа, че нашите врагове са по-добре въоръжени, по-добре снабдени и се бият без да се шегуват. Разказите за нищожните военни сили на Турция, поддържани от нашите константинополски дипломати, се оказаха глупост; започна се грандиозната Плевенска епопея, която взе десетки хиляди човешки жертви – и се появи отначало разочарование, после недоволство.
И това разочарование, и това недоволство, съвсем не се стовари върху преките виновници – не върху тези, които крещяха, че Турция е слаба, а върху причината за войната – нещастните братушки.
- Всичко това е заради вас, подлеци! – често се чуваше този израз към българина...
Стигна се до там, че на масата на командирите пред турските парламентьори, явили се за преговори (при което ние, верни на своето гостоприемство, ги гощавахме с обеди), звучаха фрази, от които и сега ти става срамно. Тези фрази, разбира се, бяха произнесени на разбираемия за турския бей или ефенди френски език.
- И за какво се бием с вас!... Струва ли си заради тези негодници – братушките – да се караме...
Турският офицер любезно се усмихваше и на свой ред добавяше:
- Тези братушки са големи негодници. Почакайте, те сами ще ви покажат какви са. Сами ще видите, че не могат да бъдат управлявани по друг начин от този, по който ги управлявахме ние...
Следваха ръкостискания. Липсваха само клетви във вечна дружба, за да се увенчае, така да се каже, тази сърдечна връзка между турския ефенди и руския генерал...
Щом се появеше българин с оплакване, веднага го прогонваха. Той отново трябваше да търпи и да мълчи според същото това заключение: „Всичко е заради вас, подлеци“...
(Василий Немирович-Данченко, „Година на война.
Дневник на руския кореспондент, 1877-1878“)