Роси ГЕОРГИЕВ

Вчера лятото си тръгна. Винаги си тръгва по различен начин. Един път го отнесат лястовичките. Друг път отплува върху някое жълто листо, понесено от тиха река. Понякога си тръгва с откъснатия кехлибарен грозд. А вчера си тръгна с вятъра. Видях го.

Беше 15:15. Седях на сянка и гледах, как небето става жълто. После дойде първият порив на вятъра. От дървото над мен полетяха листа. Падна суха вейка. Дърветата наоколо протегнаха клони за да го задържат. Но то си тръгваше. После се изви вихрушка. И завъртя във вихрен танц листа, найлони, хартия... Представяте ли си колко красиво може да изглеждат боклуците, когато танцуват. А те танцуваха. И се вдигаха все по-високо към небето. А аз седях и гледах. Лятото. Отиваше си. Седнало на найлонови пликове и мазни листове хартия. Звучи грозно, но бе невероятно красиво. Скъсан найлонов плик танцува с вестник, а върху тях седи лятото. И си отива. Отива си винаги по различен начин. Но винаги красиво.

А тази сутрин се събуждам. Вече е есен. Падат първите капки дъжд. Чистачките ги размазват по стъклото. И пак. И пак. После спирам на светофара. Още е тъмно, но есента се вижда. Тя върви с хората, облекли есенните дрехи. Върви със светещите пред мен стопове и мигачи. Върви с пресичащата улица жена. Върви с котката, на която правя път да мине. Върви с влака, който чакам на бариерата. Спира да си почине на някоя маса пред кафене и пак тръгва. После се съмва. А синьото лятно небе го няма. Отишло си е с лятото. Сега там има облаци. На изток са червени. Срамежливи са. Винаги се изчервяват, когато ги целува слънцето.

Лятото си отиде. Моето лято. Есен е. Моята есен. Прекрасна. Както бяха прекрасни моята пролет и моето лято. И както ще бъде прекрасна и моята зима.

Есен е... Моята есен.

(Бр. 18/2024 на „Златоградски вестник“)