Антон АПОСТОЛОВ
"Ако Бог ме попита какво толкова сме им направили на българите, не бих могъл да му отговоря". Това са думи, произнесени от сръбския президент Александър Вучич по повод отказа на осем страни членки на ЕС, в това число и България, да допуснат Сърбия до Клъстър 3 в преговорите за присъединяването й към общността. Въпреки, че отново сме свидетели на долна провокация от страна на оста Белград - Москва, заради добросъседските отношения се почувствах длъжен и реших да помогна на Вучич, като му припомня някои моменти от миналото, за да може все пак подобаващо да отговори на Бог.
Както знаем от историята Сръбското кралство, Белградският пашалък, Княжество Сърбия, Кралство Сърбия, Кралството на сърби, хървати и словенци, Кралска Югославия и Титова Югославия, без прекъсване, присъединяват български територии, в които преобладава българското население.
Ще се върна малко по-назад във времето, за да припомня на Вучич за една средновековна битка, състояла се в околностите на Велбъдж през 1330 г. Главни действащи лица са българският цар Михаил III Шишман и сръбският крал Стефан III Дечански. Съперниците осъзнават, че предстоящият сблъсък ще определи бъдещия хегемон на Балканите. Непосредствено преди самата битка сръбските военачалници договарят с българите отлагане с едно денонощие на бойните действия, за да могат наетите от Стефан Дечански 1000 каталани да се присъединят към сръбската войска. Българските пълководци приемат предложението и разпръскват войската в околните райони за набиране на недостигащото продоволствие. От тази недалновидност на българите се възползва сръбският престолонаследник Стефан Душан, който заповядва атака срещу опразнения български лагер, пренебрегвайки уговореното от парламентьорите примирие. Следва разгром на водената от Михаил III Шишман войска, а самият той е тежко ранен и умира от раните си. А Сърбия се устремява към най-голямото си териториално разширение в своята история. Може би, ако не беше коварството на бъдещия сръбски крал Стефан Душан, Сърбия нямаше да завладее Македония, а това щеше да я лиши от аргументи в по-ново време и да спести доста дипломатически усилия, заради неоснователните й претенции към населените предимно с българи територии.
Друг момент от средновековната история, който искам да припомня на Вучич, хвърля светлина върху истинската същност на сръбския характер. Става въпрос за двата похода на Владислав III Ягело от 1443 - 1444 г. В първия се включва и сръбският деспот Георги Бранкович, който с помощта на европейските сили успява да възстанови държавицата си. Във втория поход, въпреки предварителните уговорки, Бранкович отказва участие в коалицията, а само няколко години по-късно, като васал на султан Мехмед II Завоевателя, участва в превземането на Константинопол.
Най-силно сръбското коварство започва да се разпространява по време на Възраждането, за да достигне своя апогей през 1945 г. със създаването на чудовище, сглобено на антибългарска основа, което ревниво пази разделението на един народ. В следващите редове искам да припомня на Вучич за кражбата на изконни български територии и насилственото посръбчване на българите в тях.
Преди и по време на падането на Белград и Браничево под османска власт, населението на двете сръбски области е предимно българско. След падането им обаче българското население е преселено от новите управници в Източна Тракия, а на тяхно място се заселват сръбски колонисти от Косово и от Херцеговина. Населението на изток от река Морава се запазва преимуществено българско, и етническият му състав си остава почти непроменен до Берлинския конгрес (1878 г.).
След сръбските въстания, и особено след Руско - турската война от 1828 - 1829 година, образуваното на мястото на Белградския пашалък Княжество Сърбия, показва огромен апетит към територии от българското етническо землище. През 1833 година част от населението на Видинско, Берковско и Нишко, поощрявано от сръбския княз Милош, вдига въстание, в резултат на което към Сърбия са присъединени 6 нахии. Подобен сценарий подготвя и Михаил Обренович по време на Нишкото въстание от 1841 година. Въпреки, че българите отново са "поощрени", не получават обещаната помощ от страна на Сърбия, даже напротив, князът излиза с нарочна прокламация до сръбския народ, в която казва, че българските работи не засягат сръбския интерес и строго забранява на сръбското население, със заплаха от сурови наказания, да помага на въстаналите българи. Подобна забрана получават дори българите, които живеят във вече присъединените към Сърбия територии. (Ст. Райчевски).
Картината е подобна и по време на Видинското въстание от 1850 година. Първоначално сръбското правителство изразява готовност да подкрепи въстанието, като не крие намеренията си за последващо присъединяване на въстаналите райони към Сърбия. Това намерение среща съпротива от страна на Австрия, и сърбите оттеглят своята подкрепа, и дори съдействат на османските власти за потушаване на въстанието.
Според любимия на много българи Санстефански договор Поморавието е подарено на Сърбия, заради участието й в Руско - турската война от 1877 - 78 г., участие, което се свежда до окупиране на териториите, които Обреновичи искат да присъединят. Берлинският конгрес не само потвърждава новата сръбска придобивка, но прибавя към нея и Пиротско. Не мога да си спомня кой беше дипломатът, който, след решенията на Берлинския конгрес, красноречиво заяви: "Да дадеш Ниш на Сърбия, е все едно да дадеш графство Кент на Франция".
Следват сръбските въжделения към Македония, които през 1913 година се увенчаха с успех, но това е дълга тема. Само искам да припомня как още по време на Балканската война, когато българските войски поемаха основната тежест на военните действия, един друг престолонаследник, съименник на Вучич, извърши може би най-мръсното деяние, с което показа истинските намерения на "съюзниците", удряйки плесница на едно беззащитно дете, само защото си е позволило да каже, че е българка.
След това, през 1919 година е подписан пагубният за нас Ньойски договор, според който, съвсем необосновано, от България са откъснати и присъединени към Сърбия Западните покрайнини и Струмишко, с площ 2500 кв. км. и население около 200 000 българи. Съмнявам се Александър Вучич да не е запознат с кървавите репресии срещу българщината в Македония. Съвсем скоро, на 7 януари 2025 г. се навършват 80 години от Кървавия Божик, превърнал се в геноцид над българите в областта, извършен от титовите сатрапи. Без съд и присъда са избити 23 000 души, а други 130 000 са интернирани или пратени в лагери, само защото не желаят да се откажат от българските си корени.
Има още безброй примери за проявено сръбско коварство към народа ни, които мога да посоча на Александър Вучич, но мисля, че това е достатъчно, за да успее да се представи подобаващо пред Бог. А колкото до създаденото от Сърбия чудовище, то рано или късно ще поиска сметка от създателя си.