Никола ИВАНОВ

Сборникът с разкази на Димитър Томов „По времето на неизгубените следи“ е поредното доказателство, че историята и историческите факти стават трайни преди всичко, когато литературата ги интерпретира, когато бъдат въплътени в художествени творби. Това важи не само за европейската и световна литература, но и за българската. Какво бихме  знаели за Априлското въстание без „Под игото“ и „Епопея на забравените“ на Вазов, „Записките…“ на Захари Стоянов и другите големи литературни творби, посветени на това историческо събитие.

Това е така, защото е много важна емоционалната памет, която е художествената и дава трайност. В шестте разказа от книгата Димитър  Томов описва случки от Априлското  въстание. В „Спасените глави“ писателят разказва за съдбата на групата убити бунтовници от четата на Ботев, която преминава Дунав, за да помогне на въстанието от Април 1876-а. Черкези и турци размахват набучените на кол 12 глави на убити бунтовници, за да всеят парализиращ страх у българите. Показана е и подкупността на властта. Огромно е разочарованието на Войводата и неговите четници от това, което  вижда. От обещанията за масовото участие на българите в порива към свободата няма и следа. От случилото се се убеждаваме в гениалната преценка на Апостола, че българите още не са готови за въстание, че то трябва да бъде вдигнато след необходимата подготовка.

Димитър Томов  не е отминал и неяснотите  около убийството на Христо Ботев. Няколко са версиите за случилото се, подозренията тегнат и до днес.

Писателят е избрал подхода да върви от  частното към общото, от индивидуалната проява на героите в разказите до обобщението. В такива творби е много важно авторът да намери мярката, болката и възмущението да не го заслепят, омразата да не стане водеща. Димитър Томов ни показва истината обективно, без омраза и агресия към злодеите черкези и башибозуци.

Родолюбието на писателя не преминава в евтино патриотарство, преодолян е шаблонът, характерен за подобни тематични творби. Писателят вижда как около мъртвешките образи и отрязаните глави на бунтовниците се появява светъл ореол като около образите на светците. Той внушава посланието, че жертвите не са напразни, а духът е по-силен от тялото. Истински героизъм проявява майката на убития четник в „Път към Голгота“, която казва, че не познава главата на убития ѝ син Никола, а след това тайно го оплаква вкъщи. В разказа „Път към падението“ Димитър Томов поставя въпроса за престъплението и наказанието. Наивният и глупав овчар предава укрилите се при него бунтовници, смятайки, че по този начин ще спаси сина си, но синът безмилостно е убит от турците.

На фона на упрека на Вазов в „Епопея на забравените“, че героите от Април 1876 са забравени от властта, Димитър Томов сочи пример, който доказва, че българите все пак имат памет и признателност към  тези „луди глави“, които винаги са готови да отдадат живота си за свободата на България. Защото в последна сметка българите, макар и за продължително време, успяват да построят костницата в Скравена, където се съхраняват черепите на 10-те обезглавени Ботеви четници. Макар че избитите четници са 12, което веднага напомня за Апостолите на Спасителя.

Разказите от сборника на Димитър Томов се отличават с дълбок психологизъм.

Той изследва националната българска психология, отпечатъка върху поробените българи на вековното робство. Българите лесно преминават от патоса, опиянението и въодушевлението, към отчаянието и покрусата. Убедително са разкрити пораженията върху народната психология, стремежът към оцеляване, страхът пред поробителя.

И в същото време показва, че въпреки това българинът не е изгубил жаждата си за свобода. Българите са раждали винаги и смели жертвоготовни хора, които са готови да умрат за свободата на народа си. Разбира се, те винаги са в малцинство.

Специално искам да отбележа художественото майсторство на Димитър Томов при природните описания. Примери могат да се цитират от всеки разказ, но ще посоча един от „Спасените глави“. През погледа на свещеника четем: „Когато лунатичното поклащане на печалните „хоругви“ приближи дотолкова, че трябваше да повдигне глава към небето, все тъй хипнотизиран от гледката, в зениците му влезе слънцето. Лъчите на небесното светило се възземаха в ясния предиобед, надмогнали кървавото раждане на изгрева. За миг зажумя, а когато отвори очи, завесата на клепачите откри чудна гледка. Побитите глави плавно препречваха златните слънчеви трели и покрай мъртвешките образи се поръбваше светъл ореол, досущ като над изрисуваните светци при иконите, които хиляди пъти бе съзерцавал в църковния храм.“

Саможертвата става  безсмъртие. Езикът е експресивен и силно въздействащ. Разказите от „По времето на неизгубените следи“ е художествен влог на Димитър Томов към литературата, посветена на Априлското въстание, Ботевата чета и Освобождението на България от турско.

(Бр. 16/2024 на „Златоградски вестник“)