Едвин СУГАРЕВ

Гледам тъй наречената пресконференция, с която Бойко Борисов практически отказва лидерска среща на "Продължаваме промяната" - "Демократична България" (ПП-ДБ) за съставяне на правителство. Гледам и не вярвам на очите си - виждал съм лидера на ГЕРБ в какви ли не настроения и заел какви ли не пози, но толкова разтресен и притеснен не съм го виждал никога.

Има език на тялото, който често е по-откровен от този, с който обичайно си общуваме, и този език излъчва съвсем откровено едно: страх. Първобитен, почти животински страх - да не би да се стигне до ситуация, в която искането да се отрече от Пеевски стане неизбежно.

Жалка гледка. И доста позорна. Гледах лицата на Томислав Дончев и Даниел Митов на конференцията - и двамата не са някакви безсловесни и безмозъчни пионки на Борисов, виждал съм ги да проявяват здрав разум и достойнство. Питах се защо се подлагат на това унижение - да бъдат подгласници на неговите усилия да манкира опити за съставяне на правителство, като прави всичко възможно такова да не бъде съставено.

Дали пък не си дават най-сетне сметка, че именно Борисов е воденичният камък на шията на ГЕРБ?

Иронично казано, България наистина трябва да е много зле, след като и Бойко Борисов вече не е същият. Интонацията и мимиката издават неговите притеснения; нещо по-лошо - политическите му действия от последните избори насам са в хармония с тях. Вижте само дългата серия от увъртания, шикалкавения и откровени лъжи, на която ни направи свидетел. Първо заявката му беше, че ще се кандидатира за премиер, ако ГЕРБ има поне 80 народни представители в следващия парламент. Е, ГЕРБ няма 80, има 69. Въпреки това обаче неговата кандидатура е налице, при това с небивала настойчивост. Защо? Защото партията искала така. Все едно, че не познаваме тази партия, която винаги иска това, което иска Бойко Борисов.

После глобалната заявка: за ГЕРБ да бъдат и премиерският пост, и председателят на Народното събрание. Основание: така било справедливо, защото спечелили с много. Само че "много" в политиката означава да имаш мнозинство, което може да гласува решения, а в случая не само че няма такова, но и никой не иска да се присъедини към 69-те гласа на ГЕРБ - дори за избора на пръв между равни, камо ли пък за правителство. При което, след солидно разтакаване, идва времето за компромисите: председател на НС може да бъде ген. Атанасов, но за премиерския пост отстъпление няма да има.

Няма да има ли? Напротив - има. Първоначалната оферта на ГЕРБ беше за четиригодишно управление. Сега започва нещо като хленч - абе дайте ми властта само за два-три месеца, пък после нека ходим на избори. Защо само за два три месеца? Имало било "прозорец" за влизане в еврозоната, което би било възможно само ако Бойко Борисов бил премиер. Няма такъв прозорец. Нито пък Бойко Борисов е какъвто и да било фактор, от който зависи влизането на България в еврозоната. Би бил може би, ако Ангела Меркел продължаваше да е на власт, но тя вече не е.

Неговото време е безнадеждно отминало, а това съображение просто е поредната лакърдия, пласирана за утешение на неговите избиратели.

Като баснята за 18 милиарда дупка в бюджета, или пък прогнозирането от него желание на ПП-ДБ да се коалира с "Възраждане" - и други подобни.

За какво е целият този цирк? Бих могъл да си помисля, че властовият нагон на Бойко Борисов е претърпял патологична хипертрофия - и желанието му да се върне на бял кон като премиер на България вече има маниакален характер. Но не, това е твърде елементарно, за да е вярно. Истината е другаде: Бойко Борисов много добре знае, че неговата кандидатура за този пост е не просто кауза пердута, тя е и логически невъзможна. Няма как политическа коалиция, в чийто генезис е залегнала идеята за сваляне именно на неговото управление с всички задкулисни гарнитури, да приеме подобна оферта. Всъщност точно това предложение е основната бариера, то е гаранцията, че и този път ще имаме ялов парламент и няма да бъде съставено никакво правителство.

То е също и нелеп, абсурден опит да се скрие истинската причина, поради която ГЕРБ отказва лидерска среща с ПП-ДБ. Тази причина е искането за санитарен кордон спрямо Пеевски, за отхвърлянето на което Бойко Борисов не разполага с никакви сериозни аргументи. Затова продължава с триковете, подписвайки някакъв съчинен от самия него текст, който уж гарантирал, че няма да управлява нито с Пеевски, нито с Доган, нито с "Възраждане", нито с МЕЧ. И продължава с лакърдиите: в декларацията за санитарен кордон имало противоконституционни положения.

Стопроцентова лъжа: никакви такива положения няма. Но има страх - страх на Борисов от това, което може да последва след евентуална раздяла с Пеевски. Страх от скелетите в гардероба, които могат да изскочат за тяхното дълго и плодотворно сътрудничество на корупционното поле.

Например за фалита на КТБ и разграбването на нейните активи, например за обществените поръчки, печелени от фирмите на Пеевски, например за това как се строи магистрала, за да се печели от нейния изтънен асфалт - и прочее такива.

В скоби казано, Пеевски не просто е бъдещият кандидат-диктатор на България; той пое ролята на Алексей Петров - като трупаше компромати чрез влиянието си в службите и правосъдната система, с които да държи евентуалните си бъдещи партньори - а Бойко Борисов е на първо място в техния списък.

Естествено: времената са такива, че Бойко Борисов не може просто да се коалира с Пеевски, за да управляват заедно България. След невижданата досега търговия с гласове това би било прекалено ачик. Неговата беда е, че възможната управленска коалиция неизбежно трябва да включва ПП-ДБ - иначе липсва смокиновото листо, което да прикрива срамотиите. Няма как на мястото на тази коалиция да се настани я "Възраждане", я БСП - поради което ГЕРБ за пореден път печели избори, и то с много, но не може да формира управляващо мнозинство.

Утешението обаче - и целта на цирковете и лакърдиите - е в това, че старото задкулисие и днес управлява България. Именно Бойко Борисов и Делян Пеевски продължават да са на власт - чрез марионетки като Главчев, но и чрез несменения ВСС, нереформираните тайни служби, почти постоянният вече главен прокурор, неработещата антикорупционна комисия и многото застинали във времето регулатори, от чиято съвкупност зависи статуса на днешната власт - и нейната употреба за крадене и елиминиране на несъгласните.

Цел №1 в момента е да се тупка топката, докато Борислав Сарафов бъде избран за главен прокурор. Цел №2 е българските граждани да бъдат до такава степен омерзени и отвратени от политиката, че на изборите да се явяват само твърдите ядра на партиите. Тогава вече времето на доскорошното задкулисие, представяно от комбината Бойко Борисов & Пеевски може отново да дойде. Цел №3 е да бъдат ликвидирани демократичните права и свободи - и да се отвори пространство за диктатура - по-твърда или по-мека - това зависи от обстоятелствата и от благосклонността на Тръмп. Цел №4 е по-прикрита и по-дълбоко законспирирана, маскирана зад евроатлантическа реторика - да бъдат променени геополитическите приоритети на България - и страната ни да се включи в новия вътрешен антиевропейски фронт, формиран вече от Унгария и Словакия.

Както се казва, това е положението. За съжаление - много трудно променимо. Може да бъде коригирано само ако самите граждани създадат санитарен кордон - спрямо опасно набъбналия брой популистки и откровено фашистки политически структури. Което може да стане само на избори и само чрез масово гласуване. За целта малцинството на демократичните сили в България трябва да придобие харизма и да се научи да говори с българите за техните реални проблеми, а не просто за собствените си политически дилеми и трудности. Ако не може да го направи, трябва да се създадат нови такива. Не е ясно обаче колко време ще отнеме това - сигурно повече от десетилетие.