Даниел БОГДАНСКИ

 

Бях в Родопите, в онази сакрална част от България, съхранила в себе си предания за изгубени съкровища, легенди за смели юнаци, за мистичното и българското. Стигнах до село Гела, разположено в сърцето на планината. Търсих нещо – може би онази частица живот, онази частица вдъхновение, която губим след дълги години борба с несправедливия живот. Качих се на билото, исках да посрещна изгрева. 

 

Вгледах се в далечината, усетих спокойствието и тишината на това място. Тревите, храстите, дърветата, животните – всичко в гората все още спеше. След няколко минути първите лъчи на слънцето се спуснаха по зелената шир, малко по малко всичко около мен започна да се пробужда. Усетих неповторимо блаженство, гледката беше невероятна. Чувствах се вкъщи, благодарен и щастлив, че Бог ме е дарил с тази земя. Стоях така известно време – загледан, пречистен, изпълнен с любов.

И тъкмо когато се наситих на изгрева и се обърнах да си ходя, една красива девойка се появи отнякъде. Стори ми се, че познавам това момиче отнякъде, почувствах, че това е нещото, което търся, това е вдъхновението, за което бях дошъл. Без да мисля и секунда повече, аз хукнах след нея и колкото повече тичах, толкова по-ясни ставаха образите – видях Делю хайдутин, Момчил войвода, чух за Руфинка. А там горе, на връх Голям Перелик, видях самия Згуро Кехая, с гръмкия си глас да направлява хилядите овце, които се стичаха като ручеи надолу по бърчините. Билкари по скритите пътеки – самодиви, дебнещи над тях. Нападения на кърджалии, храмове, хайдути, битки, конаци. Водопади, реки, пещери, скривалища – чувах и виждах, преживявах Родопа планина.

Изведнъж, девойката спря  насред нищото, в полето. Един момък с каба гайда в ръцете си се приближи до нас. Просто запя своята тъжна песен и чрез песента пред мен се разкри трагичната история на тази девойка – история, съхранила се в дебрите на Родопа планина. Пролет е, природата се пробужда и девойката тича щастлива под лъчите на майското слънце. Поривът на любовта ѝ се смесва с благоуханието на разцъфналите цветове и всичко е толкова красиво и истинско. Облегнат на едно черешово дърво, момъкът не може да отдели очи от нея. В погледа му се открива тъга, защото знае, че трябва да замине. Тя се приближава до него и го целува, а той - усетил цялото ѝ присъствие в тази целувка, я моли да му се закълне в любовта си. Тя  е учудена от молбата му, усмихва се и като наивно дете се кълне в чувствата си към него. А той я прегръща толкова силно, сякаш знае, че ще я държи в ръцете си за последен път.

На другия ден той заминава, без да каже нищо. Тежки и трудни са времената на робството, но смелите български юнаци не се страхуват от смъртта, напротив – за тях тя е героична и естествена в борбата за национално освобождение.

Идва лятото, но него все още го няма. Окапват листата на дърветата и настъпва есента. И през цялото това време момичето не спира да се надява, че той ще се върне. Дори и през суровата зима тя всеки ден ходи до самотното черешово дърво с надеждата, че той ще се върне… Но него го няма и така до новата пролет.

Природата пак се пробужда от дългия  зимен сън. Пак се пропукват  пъпките на дърветата, грее майското слънце… Всички дървета цъфтят, освен едно единствено - изсъхналата череша.

Върнах се от Родопите и исках да ви разкажа това, което преживях там.

Смятах, че  всички, родени на тази земя, сме свързани с нея. Но много българи не ме чуха, те не оценяват богатия ни фолклор, не се вълнуват от нашата драматична история. Не – те са заслепени и променени. Възхищават се на чужди култури, делят се, не си помагат. Но така, както те не ме чуват, така и аз не ги чувах, защото в съзнанието ми още звучат стиховете и песните, разкриващи болката и страданието, с които са пропити славните български земи:

 

“…черешко, чьорна вишничко,

ако са двама не зьомем,

дано ми листи не пуснеш,

дано ми суха исохнеш,

корене да ти прикапят!“.

 

Целият текст на песента

 

– Черешко, чьорна вишничко,

пролет през тува минахме,

та беше цвета цветила,

пък рожба не си родила.

Дали та слана попари,

или та слонце изгори?

– Юначе, лудо и младо,

нито ма слонце изгори,

нито ма слана попари.

Пролет от тува минаха

двамина луди и млади,

под мене на сенка седеха,

та си се люто кълнеха:

 

„Черешко, чьорна вишничко,

ако са двама не зьомем,

дано ми листи не пуснеш,

дано ми суха исохнеш,

корене да ти прикапят!“

Че си са двама не зьоли,

та ма е кльотва стигнала –

сухо съм дорво станала

от коренат до вархчокът.

 

(Бр. 1/2024 на „Златоградски вестник“)