ЙОРДАН ЙОВКОВ

Мислил съм си за нашата, българската книга – как се посреща, как се цени. Спомнял съм си винаги за по-старите наши книжовници, които сега празникът нарежда в някаква величествена галерия и върху делото им сияе блясъка на святост. Мислил съм си също тъй и за участта на днешния български писател, защото да се празнува книгата, без да си спомним за ония, които я създават, е нещо недопустимо.

Наред с тия, малко или много “професионални” мисли, идвало ми е на ум и нещо по-хубаво – незаинтересовано и свободно, като всеки човек, мислил съм си за самата книга, за смисъла ѝ, за обичта към нея, за силата на въздействието и обаянието ѝ.

Чете ли се днес, както се четеше едно време? Колко, какво и как се чете сега – това бихме научили от една анкета, ако я имаше. Но как се четеше някога – по-възрастните между нас знаят много добре. И наистина, едни от най-чистите и хубави спомени от младините ни, наред със спомените за най-щастливите преживявания, за най-верните ни приятели, за най-скъпите неща на сърцето ни, са спомените за прочетените книги. По-право: спомените за самото четене – как сме чели, кога, с какво увлечение, с каква жажда, с какъв трепет и в каква екстазна треска. Тъкмо това душевно състояние е незабравимо. То вече не се повтаря.

Спомням си, например, как прочетох за първи път “Под игото”. Да кажа, че това е същата книга, която имам сега, която виждам по книжарниците, ще излъжа. Това беше някакъв особен, единствен екземпляр, взет кой знай отде и потънал кой знай къде: доста голям, доста тежък том, формат – осмина; лъскава жълтеникава хартия и особен лъх от нея. После – ония великолепни илюстрации от Митов, Мърквичка, Пьотровски и Обербауер. Можехме ли да кажем, че рисунките на Обербауер са малко наивни, малко несръчни? Не! Те бяха хубави и правдоподобни като всяка вещ на миросъзданието. Те живееха. И Митовата скица на Боримечката, когато вика...

Тогаз се четеше не с ума, а със сърцето: от жълтеникавите страници, от печатните редове по някакъв магически начин излизат хора, редят се събития и случки – драматични, весели, страшни, героични. И детето с часове наред не подига очи от книгата, не усеща как преваля нощта. То е потънало в друг хубав, фантастичен свят. Наистина: “В начале бе Слово”...

Днес времето е друго, нравите са променени, предпочитат се други удоволствия. Казват, че модерният човек нямал време (някои казват – нямал търпение) да чете дълги работи. Той можел да прочете по нещо само в трамвая или в късата почивка след работата си. Може би затуй му се предлагат от вестниците малки разкази, или дори “романи в картини”.

Всичко това може да е вярно. Но ако имате деца; ако заговорите с някой баща, който ще ви разкаже нещо за сина си или за дъщеря си; ако ви се падне отчета на някое читалище или библиотека, ще видите, че и днес се чете също тъй, както се е чело едно време. Може да се съгласим само, че днес тия читатели на брой са по-малко. Но утре те може да бъдат повече.

Денят на книгата ще покаже на тия читатели, че те не съставляват изключение, че въпреки всичко са на добър път, че според евангелските думи, са избрали “благата част”. Книгата е въплъщение на човешкия дух, на мъдростта, красотата и доброто, и също като тях ще бъде вечна.

(Бр. 19/2023 на „Златоградски вестник“)