+ Студентът по право Цветан Цветанов е човекът, записал през 1976 г. спомените на доброволеца Йордан Чергарски от есента на 1912 г. за участието му във войните за обединение на българския народ
Осемнадесетгодишен младеж от китното тогавашно планинско селце, днес град Рила, се включва като доброволец и участва в най-патриотичната война на българския народ - Балканската. Това е Йордан Чергарски, роден на 19 декември 1893-а, който като обикновен войник изминава увенчания с незабравими военни победи славен път на стотиците хиляди български воини, през известни градове и села в географските области Тракия и Македония, намиращи се днес на територията на България, Турция, Гърция и Северна Македония.
Изминава и драматичния път на трагичната за България кратка Междусъюзническа война. Жадните за опознаване на тогавашния променящ се свят, изпълнени с ентусиазъм очи на селското момче и неговите бойни другари попиват незабравими картини от палитрата на бурните исторически и житейски събития през онези славни и трагични години. За да може, вече на възраст, след повече от шестдесет години, през далечното днес лято на 1976 г., да ги сподели като своеобразен даровит разказвач на кратък цветен пътепис пред друг млад човек, който ги записва впечатлен и ги съхранява до днешните дни.
Младежът - студент юрист, записал спомените на дядо Йордан, който почива през 1980 г., работи през летата на 70-те години на миналия век като екскурзовод, базиран в Рилския манастир. Води групи туристи основно от Източна Европа и Гърция в Рилската света обител, която по онова време е със статут на национален музей. Записките са по автентичния говор на разказвача.
…
Бехме почти дечурлига. Отидохме в Дупница като войници. Взводни командири ни беха ефрейтори, а ротни - старши подофицери. На едни дадоха дрехи, на други - не. В Дупница седохме почти 20 дена. На 22-ия ден сутринта ни дадоха по една пушка и 300 патрона. Сложихме патроните в торбите, приспособявайки ги за раници. Към обед потеглихме за Радомир, а оттам с машината (влака) за София. Преди да тръгнем за София, хората ни разправяха, че машината била бивол, който ревал. Ама то не било бивол, ами машина и когато пристигнахме в Радомир, видехме, че не било бивол, ами машина. Качихме се в едни свински (конски) вагони, машината потегли, та - пата-кюта, добрахме се до София. По време на пътя се напълнихме с въшки. В София се установихме в едно училище. Тогава тя беше много малка. Имаше три много големи здания - Двореца на царя, Банята и училището на студентите (Университета).
На 4-ия ден от престоя ни в София ни събраха на гарата, качихме се пак на машината и потеглихме за град Харманлий. В този град стояхме десет дена. Градът е разположен на река Марица, стар град с турски вид. Вечер се разхождахме на брега на реката, а денем препускахме насам-натам из полето и вземахме “на нож” баирите по заповед на ротния командир.
От Харманлий заминахме за Ортакьой (днес Ивайловград). Това е върло градче. Разположихме се на стръмнини (баири) в Одринска околия. Тук срещнахме под наш конвой пленената 12-хилядна армия на Явер паша, заедно със самия него, при Фере. Явер паша беше качен в един кабриолет заедно с един наш генерал.
Отново ни вдигнаха и ние заминахме от Ортакьой за Димотика. Това е град, свързан с машината със Солун и Цариград. Не можахме да го разгледаме, защото стояхме в него само една нощ и сутринта отново пеш, потеглихме за Люлебургас. В Люлебургас пристигнахме късно вечерта. От него пътува машина за Цариград. Разположен е в много голямо поле. В него стояхме три дена.
Спомням си,
там ни даваха два
дни месо без сол
От Люлебургас с машината заминахме за Чорлу. Това е хубав турски град. Близо е до град Чанта. В Чорлу преспахме една нощ и на сутринта заминахме за Ени чифлик, днес Йени. На Ени чифлик видяхме за първи път морето. Много, много вода, по която летяха, махайки с крила, много птици. Насред морето видяхме да се задава една черна точка, която пушеше. Някой каза, че това е морската машина (влак). После ни казаха, че това е било параход, но ние така я запомнихме - “морската машина”. В Ени чифлик беше разквартируван 36-и полк от 6-а Бдинска дивизия. Заедно с нас, ние бехме млади войници от 14-и полк, дойдоха и млади войници от 13-и полк и заедно, разделени по роти, преминахме в състава на 36-а дивизия.
В Ени чифлик се клехме под знамето на полка. Помня, когато се клехме, беше такъв студ, какъвто не бяхме брали от години назад. По случай клетвата ни дадоха за гощавка цръвясала баклава, без хлеб.
На другия ден ни строиха по взводно и по ротно и отново започнаха да ни обучават. Денем упражнения, ръкохватки с пушките, стрелби по мишени, копане на землянки и вземане “на нож” турците. Нощем се редувахме на пост покрай морето, защото, както каза ротният командир, трябвало да си отваряме очите и ушите на четири, за да опазим тила на нашите. Нашата главна задача била да не дадем възможност на турците да направят десант в нашия тил. Когато не бяхме на пост и нямаше учение, ние, трима-четворица другари, земляци, па и други, отивахме по околните села на “шетня”. В околността на град Ени чифлик има хубави села с бели къщи и градинки пред тях. Най-много ходехме в село Чакъл, населено с гърци. В него село забележихме много хубави девойки. Все бяха с бели ръце и лица.
Мъжете, гърците де, беха грозновати според назека. Все бяха църни като цигане. Един от нашите викаше що е гърчуля, се е гюптин (циганин), разлика нема. Гърците са повече рибари, обаче се занимават и със земеделие. В селата, в които ходехме, а те всички бяха разположени покрай морето, имаше много лодки, а край тех бяха пръснати да се сушат рибарски мрежи. Около селата имаше много хубави големи лозя. Имаше и много воденици, и то вятърни.
В Ени чифлик седяхме близо шест месеца. Там посрещнахме 1913-а, Новата година, та чак напролет, накрая на Лъжитрав (април), ни дигнаха и пак пеша отидохме край село Фенер на бивак. На бивак прекарахме близо два месеца и отново потеглихме пеша целия полк, пешком до град Чанта.
Чанта е град, населен предимно с гърци, с много лозя в околността. От Чанта пак пеши заминахме за Чаталджа. В Чаталджа ни установиха на позиция на първа бойна линия. Не бяха минали два-три дена от пристигането ни на Чаталджа, когато на мен и на още двама мои другари ни бе наредено да стоим през нощта на пост в окопите. През нощта бях четвърта смена, откъде единадесет до 1 часа след полунощ на пост,
когато видях една звезда
да се спуска връз Цариград
от изток с муздрак (вероятно Халеевата комета - бележка на записалия) след нея. Рекох на другарите си: “Утре може да настъпим към Цариград или пък ще имаме добро известие”.
На сутринта видяхме към нашите позиции да идат неколцина турски аскерлии с бели платчета. Дойдоха и рекоха: “Станахме кардаш”. Седнахме на земята и запалихме цигари. След това менихме пари, запалки, часовници. На мен ми дадоха да мена тютюн. Същия ден към обед дойдоха и ни смениха на пост. Върнахме се в полка.
На другия ден рано сутринта полкът бе вдигнат по тревога. Като се събра целият полк, пред строя застана полковият командир и държа реч. Не си спомням цялото ѝ съдържание, обаче помня, че той каза думите: “Юнаци, явяват се облаци, единият тъмен облак се разнесе (ставаше дума за Турция), но се явяват още два тъмни облака. Дано да даде бог да духне ветър, та да ги разнесе”. От това разбрахме, че нещо нашите управници са се забатачили със сърбето и гърчулята. В полка се разнесоха псувни и ругатни, едни по адрес на сърбите и гърците, други по нашите управници.
Как да е, преспахме още една нощ на Чаталджа и на сутринта трябва да е било, целият полк начело с музиката, пеша отново потеглихме по хубавото шосе за Родосто. Родосто е редко хубав град, който някога съм виждал. Разположен е на брега на Мраморно море. Населен е с гърци и турци. Отново много големи бели къщи. Слънцето се отразява в тях и от това те стават още по-бели, гаче да ти ослепеят очите. Около Родосто много големи лозя, ниви, засадени с лук, и лодки по брега, наричани гемии. Ротният командир ни заведе
под строй и с музика
на морето да се изкъпем
Ама повечето от нас плъпнахме по луковите ниви да скубем оттук-оттам лук. Като виде това, ротният командир извика на сигналиста: “Йонеско, свири на атака!”. Щом чухме сигнала, ние всички войници с “ура” се втурнахме напред и все оскубахме лука по нивата, а ротният се смее, та шапката ще му падне. Ротният беше 25-26-годишен поручик, ергенин. Дилов се казваше. След тая поразия ни върна пак под строй и с музиката отпред, в града.
На другия ден бяхме вече на път. Минахме през Малград (днес Малгара в Турция). Разположен е на пътя от Чаталджа към Дедеагач. Населен е с турци и гърци. Има и доста черкези. Близо е до Дарданелите. Град със скърпени къщи. По пътя за него изброихме 19 вятърни воденици (мелници). Когато минавахме през града, всички дюкянджии плъзнаха да си затварят дюкяните. Уплахата им се дължеше на една гръцка част, която бе минала предишния ден през града. Един дюкянджия каза на ротния, че гръцкият офицер казал на своите войници, когато минавали през града: “Грабете всичко, какво ви падне. Градът остава турски, значи всичко в него е турско”. Войниците сякаш това и чакали. Спуснали се по дюкяните и ги бастисали, без да гледат на това дали дюкянджията, чийто дюкян грабят, е грък, или турчин. Даже били ограбили повече гръцките дюкянджии, отколкото турските.
Ротният успокои дюкянджията (турчин), като му рече, че ние и без това сме тръгнали да наказваме гърците. От тия думи на ротния повечето от войниците се спогледаха и зашушукаха, че май не се знае де ще му излезе краят, ако земем да наказваме гърците, демек да воюваме с тях. Но всичко утихна, защото ротният ни каза, че се връщаме в България.
От Малград продължихме пеш към град Кешан. Минахме и през него и стигнахме до град Фере. Тук е заловен Явер паша. Фере се намира точно на мястото, където се събират трите реки Арда, Тунджа и Марица. Дотук бе стигнал с морска машина (параход) Явер паша от морето и нашите опълченци го бяха заградили и пленили. От Кешан се отправихме към Дедеагач. Там престояхме една седмица. Дедеагач е прочут със своите бадемови дървета. Те са цели гори тук. Пристанището и казармата са доста далеч от града. От пристанището хората и стоките се прекарват с лодки с подводни машини (вероятно лодки с мотори). Така бе превозена втора дружина от 36-и полк, която замина с морската машина (параход) за Кавала. Аз бях във втора дружина.
Когато пристигнахме в Кавала, се учудихме на красотата му. От морето Кавала изглежда много красив. Той е разположен на Бело море, с много бели високи къщи, къщи джамлии с чардаци, повечето от които гледат към морето. Улиците му са калдъръмени и много тесни. Най-широките биваха от 3-4 метра. В Кавала престояхме четири дена.
На петия ден сутринта излязохме от Кавала и заминахме за Драма. Драма е град на кръстопът. От него излизат, или в него се събират четири пътя. Единият води за Гюмюрджина, другият за Разлог, третият за Кавала и четвъртият за Серес. До Драма ходи и машина.
Най-после се качихме отново на нея. До Драма от Чаталджа бехме бъхтали бая все пеша. Краката ни се беха подули от ходене. Едни нямаше с какво да ходят, та едвам се беха добрали боси, следвайки с наранените си нозе другарите си. Пък и нямаше кой да ти помогне. Всички бяха в окаяно състояние. Пред това, което щеше да биде, а то беше неизвестно, от мъката по домашни, челяд, семейство, мнозина се беха поболели и началният боен дух беше изчезнал. Нямаше вече кой да запее много известната тогава песен: “Млади капитане”.
Та спомням си я тази песен, която я пеехме в онези години заедно с още некои други песни, от които не можеше сърце да не тръпне при мислите, че се връщаш дома жив и здрав.
…
Млади капитане,
отгде идеш ти?
Ида от Чаталджа, от славния бой.
Млади капитане,
не виде ли ти,
моят мъж, той там се би?
Млада хубавице, в мойта рота бе,
пред мен падна той убит.
Боже, мили Боже, къде да се дяна,
в манастир да ида, монахиня да стана.
Млада хубавице, не позна ли ме?
Твоят мъж съм аз!
Вчера прост войник, а днеска капитан!
От Драма се качихме на машината и стигнахме Демир Хисар (Валовище, днес още Сидирокастро(н) в Гърция). Демир Хисар е град с голямо поле, което дава две реколти. Едната - пшеница или ръж, а другата царевица. Ожънат житото, а след това садят царевица. В северната покрайнина на Демир Хисар издига снага Голаш планина. Голаш е обрасла с хубави гори планина.
От Демир Хисар отново пеш, се проточихме по Рупелското дефиле покрай течението на река Струма. Отбихме отляво на Струма към Петрич. Петрич е разположен в полите на Беласица планина. Град старобитнина. В околията му са струпани много села. Покрай Беласица полека-лека се добрахме до град Струмица. Струмица прилича на Петрич. От Струмица през полето отидохме в Радовиш, от Радовиш в Щип. Всичко това пеша. В Щип достигнахме 36-и полк, от който се бяхме отделили при Дедеагач.
В Щип дойде нова заповед - да се връщаме пак в Струмица.
Едвам стигнахме
полето край Струмица
и гърците откриха огън
Другата война, войната, за която говореше полковият още при Чаталджа, войната между нас и сърбето и гърцето, беше почнала. Направихме отстъпление до планината Плачковица и се установихме на позиция до град Берово. Другите дружини от полка се установиха на позиции чак до град Пехчево. Цяла седмица обстрелвахме гърците и те нас.
След една седмица, рано сутринта ни вдигнаха на атака и гърците направиха отстъпление. Ние свихме към село Рибница. Там нашите оръдия почнаха да бият по шосето Горна Джумая-Крива ливада и се съединихме с армията на генерал Радко Димитриев, която дойде откъм Пирин. Гърците бяха заградени при Симитли. Не можеха да се изплъзнат от клопката.
При тях беше
и гръцкият
престолонаследник
Веднага след като разбраха, че са обградени, гърците изпратиха свои офицери с бели флагове към нашите позиции, да искат примирие. Първом ги посрещнали наши войници и след това обградили ги отвсякъде, като арестанти ги заведоха при българските офицери. Цяла седмица хранихме с нашата чорба и една гръцка част от около двеста човека.
Десет дена след примирието дойде заповед да заминем за Радомир. В Радомир дойдохме целият полк. Тук четоха нова заповед - ние, младите войници от 14 -и полк, бяхме отделени и ни изпратиха в частта ни. Тя се намираше в град Горна Джумая. След като си дойдохме в полка от Горна Джумая, ме пратиха мен и още десетина войници обратно чак в Струмица. Пак пеша пристигнахме в Струмица. Там беше граничната застава, към която ни беха определили да служим. Оттам ни изпратиха в село Костурино. То се намира при Голаш планина. Едни от нас изпратиха на постовете по границата. Помня им имената: Лешов пост, Чепели пост, Плавущ пост.
Други изпратиха към Беласица. Останалите 5-6 души бехме определени за Костурино. Селото изцяло бе изгорено и разнебитено от гърците. Първата вечер се подслонихме в един разрушен пътен кантон. А следващия ден направихме една стая навес от вехт полуизгорел дървен материал. Там се установи нашият граничен пост. Денонощно проверявахме стоката, която идва от Дойран за България. В Костурино седох близо седем месеца и се уволних.