+ Това ни казват местни хора, или кратки бележки от срещи и наблюдения по пясъците на Бяло море

 

Ефим УШЕВ

 

Това лято се начетохме за проверките по нашето Черноморие, което освен „прославено“ с многото смъртни случаи всяка година, според проверяващите бъка от ешерихия коли, „мокри“ кърпички, плъхове и пр. И ето, тези дни съм доста време на Бялото море, на един от прекрасните плажове около Миродато-Авдира.

 

Плажната ивица тук е огромна - можеш да се разположиш на концесионираните от местни търговци 5-6 терена и срещу едно кафе и минерална вода да прекараш целия си ден под чадър с шезлонг; но можеш да се настаниш и на някоя от множеството свободни зони, да забиеш чадърчето си там и пак да си прекараш добре, без да ти предлагат напитки или пък някой да ти прави муцуни и да те навиква.

Когато не чета, обичам да обикалям по крайбрежната ивица пешком, да речем – 3-4 км в двете посоки и ето, този ден вървя по дебелата линия, оставена в пясъка от широки гуми на доста едра кола. Два яки джипа в свободната зона, на разстояние 250-300 м един от друг. По някое време виждам смачкано малко таралежче, вероятно е искало да премине към дюните, а може тук да е било и гнездото на майка му…

По-нататък виждам откъснато крило от пъстър гларус. Не перо или перушина от гларус, а точно откъснато крилце. Което значи, че вероятно болната птица е застигната от возилото и премазана, за да остане тук само крилото ѝ…

Нека ви кажа, че за да да дойдеш с машината си до плажа на Бяло море, задължително минаваш обрасли с растителност пясъчни дюни, което е абсолютно забранено от властите тук и ако те спипа полиция, глобите са солени.

 

Приближавам към първия джип

и виждам – смолянски номер

 

Колата се ползваше като сянка от собствениците си, даже не си бяха донесли чадърче и столчета. Понатъжен от жертвите, които е направила по пътя си в пясъците с огромните си гуми, отивам при летовниците и им казвам: виждам, че сте земляци, защото аз съм от Златоград. Затова си позволявам да ви кажа, че току-що на онзи бар двама от персонала си говореха и ви сочеха колата. Щели да се обадят в полицията, че нарушавате някакви техни наредби и ако наистина дойдат, не само ще ви глобят, но ще си имате и маса други разправии. Предлагам ви да скриете някъде извън плажа колата си, за да си спестите главоболия. Казах това и си отминавам.

Вървях, вървях, без да се обръщам, по някое време виждам през рамо, че все пак си събраха багажа и изчезнаха… И продължавам по линията от гумите на другия джип. Хоп, виждам, че той пък е с гръцки номер. И се отказвам да се „грижа“ за него, като го предупреждавам от евентуална глоба – все пак за гърците не ми пука, у тях са си, да се оправят… Те поне си имаха чадърче и столчета, че и цяла палатка в близост си бяха разпънали. Сигурен съм обаче, че ако полицаите дойдат, няма да се церемонят и с тях и глобата не им мърда.

На връщане вече шаря по мокрия пясък, току до вълничките и я, какво виждам – морето изхвърля и прословутите при нас „мокри“ кърпички, и о, боже – ето и две малки мъртви мишчици, които се подхвърляха безпомощни от вълните… Не съм чул обаче някой да прави трагедии от всичко това, защото водата си е все така кристална, рибките се мотаят из краката ти, а се знае, морето изхвърля всичко, тук е основното трасе на непрекъснатите фериботни линии към о. Тасос, от които се изпуска какво ли не, че защо и няколко мишчици от трюмовете да не се изхвърлят, нали…

 

Един ден обаче се случи друго

 

До обяд всичко си беше както обичайно, но в късния следобед към 3 часа морето започна да изхвърля черни отпадъци на едри зърна и за 2-3 часа брега почерня от сгур. Това очевидно бе в резултат на бушуващи в околностите пожари, макар такива да не се забелязваха от нашия бряг – нито откъм Тасос, нито пък възможно бе това да е откъм Дедеагач, защото бушуващите пожари тогава бяха високо в планината, почти до нашата граница. Оставаше да идва от турските брегове на Беломорието, но защо да не е възможно вятърът да довява тази чернилка и от множеството гръцки пожари…

Все пак, беше достатъчно неприятно, за да прекратим всякакво влизане в морето, а дори да се окайваме за следващите ни оставащи дни на Бялото море. Затова на другия ден бе истинска изненада, че морето бе изхвърлило каквото има за изхвърляне и вече бе все така блестящо от чистота и привлекателно с почти атлазените си води и езерно спокойствие най-често…

А започнах с изнасяните проблеми на нашето Черноморие, ето защо.

Говорим си с приятели на плажа и към нас по някое време идва един симпатично пообелял човек и ни пита откъде сме, защото „думате по нашенски, ама пак по-инакво“. Т. е. говорите като нас, ама и малко по-различно…

Това е Халил, който живее в Ксанти, бил цял живот бояджия и мазаджия (човек, който маже къщи с киреч, демек) и сега е тук с близките си, ей там, посочва ни коя виличка са взели за седмица. Родом обаче е от „Долапън“, казва ни, а така хората там наричат сегашното село Сминти, със старо име Долап хан. Същото селце в периода на българското му управление се е казвало Измисъ, друго негово наименование, и тук основното училище е носило името на Момчил войвода. И точно тук, в това селце, при обиколките ми на района преди около десетина години, срещнах невероятни изпълнители на български родопски песни, именно тук и записах най-много наши песни за по-сетнешния фолклорен сборник, който издадох.

 

И последно – точно в това селце,

 

когато някога доведох поета Никола Инджов, сърцати местни приятели ни заведоха в едно тяхно заведенийце, където заедно пяхме родопски песни, а после в колата Инджов казва: „Нарочно следих текстовете на песните, които пееха хората. Поразен съм, че в нито една от тях нямаше и една турска дума…“ Това го казва съставителят на сборника „Виена китка с алтънче“, която съдържа предимно западно-тракийски народни песни, а в тях поне 7-8 процента от лексиката върви към турската… И сега той е изненадан, че в чисто родопските песни тук такова нещо не може да се забележи…

…Това като отклонение, обаче. По-важното е, че сега на плажа в Авдира, от дума на дума питам Халил пишат ли гръцките вестници за това, че от време на време морето се почерня от пожарите наоколо и въобще – за някакви проблеми с чистотата.

„Нема таквоз – казва той. – Само убово са писова за денизен, оти требова да духодот людесе, да оставят пароте, евроно, ейнва е за гърцесе и хлебон и водоно…“

Не знам дали има нужда от превод, но едва ли. С две думи – за проблеми по морето в Гърция не се пише, само рекламно, разбира се, и трябва нещо много голямо да стане, за да се изнесе като проблем в медиите, казва ни Халил от Ксанти. И добавя, че най-големите проблеми за обществото тук са пожарите, защото всяко лято почти половин Гърция изгаря и се превръща в пепелище… И затова най-често се обвиняват потоците мигранти, които скитайки из страната, палят огън за храната си и после не го загасят…  

И наистина – всяка сутрин към 8-9 часа и всяка вечер към 21-22 часа, над главите ни бръмчат хеликоптери и малки аероплани, които непрекъснато следят отвисоко за пожароопасни огнища, отделно от тях са други летателни машини, които носят със себе си висящи кофи за загребване на вода от морето, за да ги отнесат за изливане към бушуващите наоколо пожари…