+ Бележки от едно пътуване в РСМ в няколко жешки юнски дни, или тъжни мисли за една безсмислена омраза и противопоставяне през 21 век…
Ефим УШЕВ
Прочутата „катерушка“, която България построи в Битоля, но бе поругавана, като трибагреника на нея и текста, споменаващ страната ни, бяха закрити със зелено тиксо, снимах в парка в Битоля на 21 юни, където бяхме заедно с Генералния ни консул там г-н Николай Димитров. И тогава всичко бе наред – тиксото го нямаше, позабърсахме следите от него и тя придоби прежни я си вид.
На 23 юни, само ден след като бях отпътувал от града, приятели ми изпратиха снимка, че тя вече е счупена… Въпросната „катерушка“ за деца е поставена във възможно най-крайната и почти неосветена нощно време част на споменатия парк в Битоля, където местните семейства рядко достигат. Все пак, за информация на читателите ни нека само да кажа, че този парк в Битоля са казва „Парк на свободата“. По-точното му име, обаче, с което нашите българи там го наричат, е „Парк на комунизма“ – само през последните два месеца там са поставени 30 нови постамента с бюстове на „партизани“ от времето на Втората световна война. Каквито в Македония не е имало или се броят на пръсти в някои сръбски отряди. В по-сетнешния период на комунизма те нарастват в аритметична прогресия, а сега виждаме, че последния паметник в парка е на човек, умрял през 2008-а…
…
С консул Димитров решихме, обаче, че не бива да губим надежда за по-добри отношения със западната ни съседка и по негова инициатива посетихме офиса на „Малък Битолски Монмартър’23“. Това е местна независима организация за изкуство, създадена през 1981 г., която подготвя вече 42-то си издание. Тя събира всяка година своите малки художници от няколко европейски страни, които в продължение на 5-7 дни разгръщат своите способности из различни краища на Македония, рисуват всичко, което ги впечатлява или пък е в тяхното въображение, след което специална комисия оценя творбите им и най-добрите от тях включват в една голяма обща изложба. А в последствие биват отпечатани и в красива цветна диплянка.
Идеята ни, споделена в разговорите с директорите на организацията – Елена Хаджи-Антоновска и Славчо Неделковски, следващата година, през месец юни, малките творци да бъдат гости на родопския град Златоград. Именно тук, в продължение на седмица, те ще рисуват на воля, а след организирането на изложбата всички техни картини и рисунки ще останат като собственост на общината. А много от творбите ще бъдат издадени като картички и съответно разпространявани в цял свят.
…
Особено интересни за мен, разбира се, бяха срещите с местни българи. С приятели, с които се познаваме отдавна, с повечето от тях само задочно, от социалните мрежи. И сега именно от тях разбирам, от първа ръка, както се казва, за трудностите в ежедневието им на „явно декларирани българи“ в условията на една непокътната юго-сръбска система, в която „врагът“ е именно българинът, който не крие своя род и език и след стотината години на репресии и кръв, все още не се страхуват да се заявяват като такива.
В заличения със закон български клуб „Иван Михайлов“ се докосваме до бюрото на неговия патрон, големият революционер и последен лидер на легендарната организация, подарено от неговата съратничка в Рим Вида Боева-Попова. Подаряваме им свои книги из родопската история, както и някои броеве от научния сборник „Тракия“, излизащ в Хасково. Така че те да попълнят библиотеката на клуба, който един ден отново ще отвори врати и ще възобнови дейността си на български културен център в този така важен за българската история и движение за свобода на българите град.
Но какво разбираме от нашите братя там? От 115 телевизионни канала на местните ТВ-доставчици, само 15 са македонски, останалите – сръбски… За да преобладава сръбската реч в тях, сръбската страна е платила 22 милиона евро за излъчването на тамошните канали само на сръбски език. Така, ако искаш да гледаш каквото и да е спортно предаване, то ще бъде суфлирано само и единствено на сръбски и нито едно на македонски език… Което, разбира се, не пречи на „владата“, а и на всички медии, да говорят единствено за опасността от „бугаризация“ на РСМ!
А млад човек в охридско селце ни говори на какъв тормоз е подложен, само заради това, че осъзнава българския си произход. Не само е изгонен от работа - заплашван е, че ще му спрат социалното осигуряване, което го лишава от достъп до жизнено важни за него лекарства. Моли ни да не минаваме с колата си до неговия дом, защото удбаши, които го следят, ще го докладват отново в милицията…
Радващо обаче е това, че през целия ни престой в Скопие, Охрид, Битоля и някои по-малки селца, не усетихме някакво враждебно или „отрицателно“ към нас отношение. Което иде да рече, че антибългарската риторика в тази страна е само на медийно, тъй като всички средства за информация са сръбски, платени от Белград, и на правителствено-партийно ниво, където политици и от управлението, и от опозицията, се надпреварват да демонстрират верността или страха си от сръбската столица…
Затова пък, когато търсихме един от приятелите ни в Скопие, изкачвайки се по етажите на неговия блок, виждаме надписите: „България“, ВМРО“ и на следващия етаж - „България над всичко“…
…
Тъжни мисли на едно безсмислено противопоставяне и омраза предизвикват остатъците от счупената плоча на българската революционерка Мара Бунева, останала завинаги в сърцата и паметта на всички българи с убийството на сърбина Прелич, като отмъщение за неговите вършени жестокости към българите в Македония. Все пак, като доказателство, че всеки проблем може да бъде решен, е новата поставена плоча в нейна памет, която все още не е поругавана…
И ето, вече сме край изворите на великата река Вардар, в с. Вруток край Гостивар, родно място на златоградския даскал Яков Димов Змейкович (1840-1910), който разгръща своя учителски талант в Родопската планина, като верен служител на Българската екзархия – първо в селцата Ени-кьой и Габрово, Ксантийско, а след това и в Златоград, където остава до смъртта си.
Днес селцето на Змейкович наброява не повече от 300-400 жители, но той има своя ярък наследник на словото и просвещението македонско, защото в същият Вруток е роден и големият съвременен македонски писател от български произход Младен Сърбиновски, чийто книги се издават не само на български, но и в редица европейски страни.
Разговаряхме с неговия брат Мирче, чиято съпруга Зора любезно ни черпи с доста люта „жолта ракия“, собствено производство, и може би затова чашките ѝ са малки, 40-грамки, да не вземем да се „изгорим“… И точно от Мирче Сърбиновски разбирам, че в селото доскоро е имало хора от фамилията на нашия възрожденски даскал, само че те се записват и хората ги знаят като „Змейкови“. Жалко само, че не бяха в селото, а най-възрастният от тях наскоро е починал. За идването ни във Вруток не бяхме предупредили приятели и затова оставихме за едно следващо идване посещение в местната църква „Св. Архангел Михаил“, която заварихме заключена, но в която през 1840 г. е бил кръщаван по-сетнешния родопски и даръдерски даскал Яков.
По-късно и пред моя колега от македонска медия там споделих, че в РСМ е редно да върнат паметта към учителя Яков Змейкович и предложих поне една уличка в с. Вруток да носи неговото име. Защото почитта към заслужилите личности следва да се отдава, независимо от техния етнически произход. Нали в своят единствено останал до нас ръкописен текст, който преди време публикувахме, той е посветил на честването на светите братя Кирил и Методий в Златоград. В който ръкопис Змейкович заявява пред учениците, че именно българите от всички славянски народи имат най-голямо основание да почитат и да са благодарни на делото на солунските братя. А неговото учителско дело може да бъде един мост днес между народите в България и РСМ – за разбирателство и духовно единение.
…
В близкото до Битоля с. Беранци, „театър“ на военните действия в хода на Първата световна война, в двора на църквата „Св. Йоан“, има красив български паметник, в чиято бяла каменна снага са изсечени имената на загинали български войници. Той е грижливо запазен от местните българи през годините, докато на други места подобните на него са масово унищожавани от „гнасната србска рака“…
Това са войници от 81 софийски полк, в чиито редици са и българи мохамедани, също намерили своето място на паметника – А. Мустафов, от с. Дуклиса, Софийско, М. Реджепов, от с. Надарево, Ески Джумая, А. Алиев, от с. Лесидрен, Тетевен, Ю. Чакъров, от с. Тръстеник, Руен и още други. Паметник на загинали обаче се прави там, където има гробище, където са погребани войници. И точно зад този паметник виждаме почти заличените каменни очертания на войнишките гробове. Чието възстановяване, може би, е бъдещо задължение на нашето Генерално консулство в Битоля, заедно с местната църква…
…
Късно вечерта, след срещата с нашия генерален консул, вече сме на Широк сокак, за да се разходим и усетим днешното движение и състояние на града. От което сме твърде очаровани, тъй като вече наближаваше полунощ, а потокът от хора, предимно млади, не секваше, а в заведенията трудно можеше да дочакаш свободна маса или дори стол. Едно прекрасно средище за социални контакти и „одмор“, на безкрайни срещи и разговори с приятели, за нови запознанства. Нещо, което трудно може да си види в България по това време на нощта, та дори и в най-големите ни градове…
Може би от тази жизненост и младост на града, която наблюдавахме тази нощ в Битоля, имахме нужда, след тъжните донякъде разговори с нашите българи и тук, и в Охрид, и във Велгощи и Скопие… Защото, ясно е, борбата за елементарното на пръв поглед право в тази страна да се наречеш българин, без за това да бъдеш мразен, преследван и нападан; право, за което реки от кръв са пролети през последния век – продължава и днес, в 21 век, в страна, която поне на думи желае да бъде член на Европейския съюз…
(Бр. 12/2023 на „Златоградски вестник“)