Ефим УШЕВ
Тя почина в Смолян на 13 юни.
Беше дългогодишна просветна деятелка, обучила стотици учители, работила също така със стотици директори на училища в областта.
За нас обаче тя бе златоградчанката Мария, едно от шестте деца на бай Колю Хекимов. И за всички златоградчани, които я познаваха, си остана просто Марчето…
Започва учителската си кариера в училището в с. Ерма река и ми е разказвала как се е прибирала към Златоград – кога с някаква попътна каруца, кога съвсем пеша. И веднъж дори буквално „под гърмежите на бомби“, тъй като по същото време се строял пътят към Печинско и са взривявали скалите. И криейки се бежешком по коритото на реката, усещала как около нея падат късове от разбития камък…
След това е учителка в Златоград, когато с дъщеря ѝ Мирослава сме на един чин, но при учителката ни Петрана Шукова…
Марчето дълги години работи в инспекторат „Образование“ в Смолян, преподава и във филиала на ПУ „Паисий Хилендарски“ в Смолян. Магистър по „Педагогика“, със специализация „Предучилищно възпитание“ от Софийски университет „Св. Климент Охридски“, защитава дисертация и става доктор по педагогика от 1996 г. Винаги се е интересувала от историята на Златоград и с нетърпение очакваше всяка златоградска книга, която в последствие издавах, а и не можех да скрия задоволството си от нейните думи, с които ги обсипваше при срещите ни по дадени събития – било в Смолян или пък в Златоград.
Македонка от страна на майка си, която е от Ениджевардар, тя бе по-малката сестра на баба Анка Хекимова-Колакова, която може би година и нещо преди да почине, предаде в Народното събрание съхраняваното при нея революционно знаме на ВМОРО-войводата от Македония Апостол Петков Терзиев, останал в историята с прозвището „Ениджевардарското слънце“.
В собствените си педагогически изследвания пък Мария попада на един документ, който стана основа не само да изнесем, но и да отбележим тържествено в града, че първата забавачница за деца в Родопите е именно в Златоград, преди повече от 130 години…
Носител е на Орден „Кирил и Методий“ – lll ст. от 1968 г., награждавана с юбилейни медали, грамоти, златни значки и плакети… Има 64 научни публикации у нас и в чужбина – Чехия, Израел, Румъния.
Но защо съобщавам всички тези неща, които са може би „протоколни“ в едно такова мемори-писание?
Преди всичко, за да изразя своето голямо разочарование, а и огорчение от обществеността на Смолян. Защото на 14 юни, денят на погребението на Мария, тя бе изпратена от четирима останали свои роднини от Златоград и от още толкова свои най-близки хора в Смолян.
Няма кмет, няма просветни деятели, няма ги хората от града, на когото тя бе посветила знанията, енергията на своя живот. Няма две думи кой да каже за един наистина заслужил човек. Е? Така ли изпращаме, така ли се прощаваме със значимите свои хора, от които довчера сме се учили, с които заедно сме работили и успявали…
Ние в Златоград имаме една фраза, с която често изразяваме възхищение или одобрение за нещо хубаво, направено или свършено в Смолян, от някакво културно събитие или проведен празник. Но с нея изразяваме и своя самокритика, пък и направо пренебрежение към родния ни Златоград, когато нещо все не е наред и не става така, както всички сме искали да стане. Тази фраза е: „Видиш ли се? Смолян си е Смолян! Пък не що сторихме?“
Със съжаление ще кажа, че в денят 14 юни, този ореол, който сме си създавали през годините за големия до нас град, не оправда нашето градено с времето приповдигнато отношение към него. Със съжаление и огорчение го казвам това…
Родена на 5 март 1939 г., винаги активна и енергична обществено и професионално, Мария бе приета от смолянската земя на най-високия свой връх, тихо и някак „анонимно“, сякаш в пълен контраст на преживяното свое време, което ѝ бе отредено на този свят. А може би точно така тя би искала да бъде? Може би… Но, уважаеми смолянчани, уверявам ви - такова нещо в Златоград не би могло да се случи!
Поклон пред светлата памет на златоградчанката Мария Николова Хекимова.
(Бр. 12/2023 на „Златоградски вестник“)