+ Или едно интервю на Ефим Ушев, по повод 50-годишния юбилей на един от най-обичаните български поети…
Този разговор със Стефан Цанев проведох някога в София, в собствения му дом, намиращ се в един висок блок около тогавашния ресторант „Москва“. Тогава го наричаха „блока на Съюза на писателите“ и аз имах предварителна уговорка за интервю с автора, а поводът – 50-годишнината на именития ни поет.
Тогава работех в смолянския вестник „Родопски устрем“, но от известно време към него излизаше месечна притурка „за литература, култура и публицистика“, с название „Здравец“. И бях си издействал тази командировка за среща, защото много харесвах поезията на този автор още от студентските си години и сега, когато участвах в списването на един окръжен вестник, не можех да пропусна един такъв повод – 50-годишнина на един високо ценен автор на България. Тогава отговорният редактор на притурката - Росица Примовска, одобри пътуването ми, но не бе оптимист, че ще успея да се срещна с поета. Това обаче стана и то в навечерието на рождения му ден през август 1986 г.
Спомням си, естествено, че записвах разговора ни с едно малко магнетофонче „Тошиба“, а книгата, която ми надписа и подари тогава, бяха „Поеми“ (1984): „На Ефим Ушев, за илюзията, че поезията ще промени света. 30 май 1986“.
…Но по някое време на вратата се почука и тутакси влетя съпругата му – Доротея Тончева, която като видя касетофончето, което аз посегнах да изключа, само замръзна артистично, усмихна се „уплашено“, постави ръка на устните си и излезе. С една дума – изигра кратък артистичен етюд, а след малко се появи, отваряйки вратата много тихо (отново заради касетофонния запис), като носеше на табличка две кафета…
Интервюто излезе в самото начало на септември, беше 1986 г. и смея да кажа, че имаше страхотен успех в онзи смисъл, който днес май не ни е по мярка, а именно – когато след излизането му ходех в някои институции да си върша работата за вестника, доста народ ме спираше да ме заговаря за тази ми среща с Цанев и да изкаже по един или друг начин доброто отношение, да не кажа „възхитата“ си от публикувания разговор. В някои кабинети пък виждах вестника на бюрата, а части от самото интервю – подчертавано с цветни моливи…
А на 7 август 2023-а, фейсбукът гъмжеше от поздрави към Стефан Цанев за рождения му ден, мисля вече 87-и поред, и аз реших, че един разговор с него от далечната 1986-а не би бил безинтересен за любознателния български читател. Още повече – той не би могъл да бъде намерен в интернет пространството, просто защото вестник „Здравец“, като притурка на „Родопски Устрем“, не е дигитализиран. Веднага ще кажа, че заглавието на интервюто е твърде възможно да не е било моето, което съм предложил, а на редактора, защото тогава той беше в правото си да променя текстове, а и заглавия, в зависимост от мястото в изданието при неговото макетиране. Както и да е, заглавието, с което интервюто остана, бе: „Човек не бива да се примирява“. И започваше от страница първа на вестника. И макар текстът да бе дълъг – влезе в броя в целия си вид, което бе рядко за онези времена.
Към него имаше кратки въвеждащи думи преди първия въпрос и те гласяха така:
„Когато човек разговаря с поета Стефан Цанев, изпитва непрекъснатото чувство, че се откъсва от реалния свят и се преселва в една друга реалност, която наричаме изкуство. Но тази „друга реалност“ не го отделя, а още повече и по-силно насочва мислите му към действителността, която всички наричаме човешки свят, битие, душевност… И истината в нея, както впрочем е и с поезията му…
- Последните ви засега книги – „Лирика“ и „Поеми“, са с творби от 60-те и 70-те години. Учудва ли ви, че критици определят едната за слаба, а другата – за силна книга?
- Възможно е да е така, защото тези книги са подредени по един и същ принцип – избрани стихове по реда на тяхното написване, хронологично са подредени. Исках да проличи как с възрастта се променя една личност – по-емоционална на млади години, по-умна на стари; по-предпазлива в един период, по-смела в друг… Един автобиографичен портрет във времето…
- Да поговорим тогава за съдбата ви като поет…
- Аз имах щастлива съдба като поет, независимо че външно изглеждаше другояче. Смятам, че за да стане поет, един пишещ трябва да притежава няколко качества, като основното е наличието на талант. Нещо, което не зависи от човека, защото е даденост и тук илюзии не може да има. Аз казвам, че трудът не е решаващ при поезията, а не знам дали и в прозата трудът решава нещо. Той е необходим, за да може да се осъществи талантът. Ако човек не го притежава, колкото и да се труди, нищо няма да направи. Затова се появяват т. нар. графомани, към които аз лично се отнасям много сериозно. Не ги иронизирам, защото това е нещастие.
Другото качество за поета е силният характер – за да издържа на превратностите на съдбата; за да може да пише това, което мисли, без да се съобразява как ще се реагира на написаното; за да може да понесе и последствията от своите грешки, или от грешното разбиране на хората, които четат стиховете му. И трето нещо – поетът трябва да има шанс. По този повод е стихотворението ми „Птица ми мина път“…
- Какъв друг смисъл влагате в думата шанс?
- Явно е, че в човека е вродено едно чувство – да докажеш, че си личност, точно ти, а не само другите около теб. И шансът в поезията, в изкуството въобще, е да попаднеш точно във времето си и по такъв начин да предизвикаш или възторг, или отрицание. Но то да бъде в такава степен, че да не забравят кой си ти…
- Ако се върнем към това как беше при вас…
- При мен беше по най-добрия начин. Посрещнаха ме с отрицание и то много рязко! И това бе свързано с вашия край – през 1958/59 г. бях кореспондент в Родопите и написах поемата „Градът на слънцето“. Тя беше посрещната със страшен вой. В Съюза на писателите се устрои събрание, където бях обвинен във всички смъртни грехове. Но и две години не минаха и поемата беше призната като първата „социалистическа поема“ на тази тематика.
- А дължите ли някому това признание?
- Не, тя се самоналожи „отдолу“ (смее се). Първата и единствена литературна награда, която съм получавал, е наградата на гр. Кърджали. По същия начин бе приет и Любомир Левчев. Константин Павлов – още по-зле. Но годините бяха такива, че това непризнаване не означаваше, че не можем повече да печатаме – публикувахме много. Дори бяхме причина през 1962 г. да се започне дискусия за свободния стих. Тогава написах един манифест, който нарекох „За защита на свободния стих“ и още в следващия брой на „Литфронт“ отговориха трима души: Тодор Павлов, Людмил Стоянов и Слав Хр. Караславов. Всички се включиха в тази дискусия, но много малко бяха в наша защита. Напечата се уводна статия, в която се правеше обобщението, че сме лъженоватори, че се мъчим да внесем в България упадъчни западни влияния. Славчо Васев ни каза, че сме рицарите в боя, макар да сме победени.
Това го казвам, за да усетите иронията на съдбата: хората, които воюваха против свободния стих, само след две години прописаха свободен стих – Младен Исаев написа цяла такава книга, Иван Бурин също, мака че тогава написа статия със заглавие „Не давам Яна на турска вяра“… Не го казвам с лошо чувство към тези хора, защото всеки воюваше тогава честно и почтено според убежденията си. Тази дискусия ни създаде една невероятна популярност, защото ставаше дума за това, че не може да се пише по друг начин, освен в четиристишия. Което е смешно дори да се помисли… Сякаш беше забравено, че имаме поети като Гео Милев, Яворов, Багряна. Да не говорим за самия фолклор…
Под свободен стих ние разбирахме не друго, а свободно използване на всички поетически форми. Не робуване на догми, защото поезията не е тръгнала от четиристишието и римите.
. Ако днес трябва с едно изречение да кажете какъв поет е Стефан Цанев, какво ще е то?
. Човек не бива да се примирява (с едно изречение). А с повече – не мога да кажа какво съм, но мога да изкажа платформата, която не променям и днес, когато ставам на 50 години. Първо – възгледа ми за свободния стих, който за мен е свободна употреба на всички поетически форми дори в рамките на едно стихотворение – като се почне от строго римуваното и ритмувано четиристишие, и се стигне до буквална проза и дори до математически формули вътре в стиха.
Второто нещо е , че не смятам поезията за отражение на действителността (може би прозата се занимава с тези работи), а битка за създаване на нова действителност. Тук тя се явява нещо като оръжие, а не като огледало…
Трети въпрос, много важен за мен, е въпросът за оптимизма, понеже най-честите обвинения срещу ми са, че ако не съм песимист, то поне съм скептик. Това аз категорично отхвърлям. Защо? Когато един човек е доволен от действителността, логически това означава, че той не иска промяна. Значи той е за застоя. Такъв човек според мен е песимист. След като не желае промяна и е доволен от действителността, значи не вярва в бъдещето. Оптимист за мен е този, който вярва, че бъдещето ще е по-добро от днес и желае промяната. Но има хора, недоволни от действителността, плачейки за доброто старо време. Това е ретроградност и към него не мога да бъда причислен. И винаги ще съм недоволен от живота, в името на едно по-добро бъдеще. Поетът е този, който е длъжен да завоюва това бъдеще. Ако се занимаваме само с венцехвалене на това, което е – то няма да мръднем нито крачка напред…
. Тогава необходимо ли е езикът на съвременния поет да е „суров“ и „рязък“?
. Абсолютно! Това буквално съм казал в поемата си „Аз питам“ и много ми харесва. Спомням си една фраза на Ленин, която преди Април’56-та, а и доста след него, трудно се приемаше. Той казва: „Истината, истината, цялата истина! Народът трябва да я знае, дори да е против нас“. И когато ние днес помислим върху нея, не трябва да ни полазват тръпки. Прикривайки истината, уж в името на оптимизма и доброто, губим вярата на хората. А Маркс казва, че „…истинското царство на свободата ще настъпи тогава, когато човешките способности станат самоцел“. Изненадваща мисъл, ако се помисли добре… Самият Георги Димитров говори за това, че скучната пропаганда е антипропаганда. В своя доклад пред Коминтерна той дава сурови примери за това и ние не бива да се пазим при публикуването на истините. Когато днес чета поемата си за него в НДК, усещам как хората са жадни за истините в живота и изкуството. И ние не трябва да ги крием. Спомнете си какви хора са действали в името на комунистическата кауза – Маркс, Енгелс, Ленин, Плеханов. Оратори, които са накарали хората да повярват в тези идеи и тогава се осъществява революцията, а не чрез пасивните закони на икономическото развитие – по законите на една идеология, която се налага и побеждава. За нея и днес средствата на пропаганда трябва да са много силни, а не да бъдем в отбрана и да говорим скучно за големи, велики неща…
. И тук мястото на поезията?
. На първа линия. Никой не може да ни свърши работата, в това съм убеден. Правителството има своята огромна работа в икономиката, партията се занимава с така важната днес организационна работа в идеологията. Но внушаването на идеите в човешките души могат да извършат само хората на изкуството и никой друг. Ето защо обичам да казвам, че поетът трябва да има чувството, че върши действително държавна работа – в смисъл, че налага идеи, нужни за държавното развитие.
. А кога един поет се превръща в лакей?
. Много лесно. Съблазните са големи… Поетът като че ли започва да пише стихове от суета. Това е най-невинното. Ние разбрахме, че поезията е сериозна работа след един шокиращ случай – самоубийството на Пеньо Пенев. Дотогава, поне за мен, поезията беше една добра занимавка – да бъдеш интересен човек, красиво е , нали… След този случай проумях, че за поезията се плаща и с живота.
Но на въпроса ви – човек става такъв от чувството, че не е признат. Особено от чувството, че не си достатъчно талантлив и някой те изпреварва. Понятието „административен класик“ не съм го измислил аз. Създава се илюзията, че си много голям поет – след като ти дават звания, награди, нищо лошо не се чува за теб. А всичко това не може да се постигне по друг начин, освен чрез лакейство пред някого…
. Характеризирайте с няколко думи днешния литературен парвеню…
. Хм… Повечето от тях… Не, рискът е голям… Този въпрос го оставете…
. Добре, думи като „спокойствие“, „кротост“, „послушание“ – дразнят ливи?
. Като поетически категории те на са толкова страшни. Но когато тези понятия се прехвърлят върху хората, в обществото – тогава стават страшни. Такива хора са опасни за държавата, защото са измамници. Не можем да искаме от всички хора мъжество или да говорят това, което мислят. Не всички могат да бъдат такива, си мисля аз. Това още не е толкова страшно. Но когато мисли едно, а говори друго – тогава настъпва изменение в морала. Наблюдава се обаче и нещо трето, от което най-много ме е страх – това, когато човек мисли едно, същото нещо го говори на приятелите или на жена си, а излиза на трибуната и говори обратното. Това според мен е извращение на съвестта и е обществено опасно не само в такива красиви сфери като изкуството. В икономиката това е чиста лъжа, която заблуждава целия ход на икономическото развитие…
. Старата мъдрост, че „мълчанието е злато“, вие заменихте с думите „Мълчанието е страшно“. Кога, в какви случаи или моменти от живота?
. Има професии, които се занимават с говорене и писане. Аз не виждам смисъл един човек да пише, ако няма намерение да казва истината. Тогава е по-добре да мълчи. Има един немски поет, който казва: „Слава на героически замълчалите поети…“
. Чудесно е…
. Все пак е по-добре да замълчиш, отколкото да говориш лъжи. Ако писането на стихове е „професия“ и с това си изкарваш хляба – защо с лъжи да изкарваш хляба си. По-добре работи нещо друго. Лъжата е нещо, което ние ще изкупваме много дълго време…
. Какво не може да постигне поезията?
. За съжаление – това, което иска да постигне. Ние, моето поколение, дойдохме доста единни, с една мисъл и една илюзия, че поезията може да промени света. Това вече ми се вижда твърде утопично, но аз не мога да се откажа от тази мисъл, от тази илюзия. Защото ако се откажа, не би трябвало повече да пиша…
. Все още ли смятате, че е нужен закон за защита на човешките чувства?
. Да. Учил съм право и знам, че такива закони няма никъде. Но си мисля – странно е, че българският народ не реагира срещу клеветата. Като че ли излиза под достойнството на човека, след като е наклеветен, да даде под съд клеветника. А за клеветата имаме закон, без обаче до го използваме. Това е част от въпроса ви, защото оклеветеният човек губи от своята чувствителност, от своята душевност и емоционалност, опозорен е и това страшно му тежи. Това е фрапантен случай на незащита на човешките чувства. Да не говорим за любовта между двама души, където предмет на присмех е винаги пострадалият, честен в отношенията си човек. А този, който е изменил в любовта, се ползва със странната слава на човек, успял да изиграе другия… Нали е странно? Няма закон, който да защити една изоставена жена, макар че има закон, който я защитава материално. А чувствата ѝ, достойнството ѝ? След като не може да има такова гражданско право, защитаващи чувствата, работата пада пак върху писатели и поети. И литературата винаги се е занимавала с тези проблеми на човека с цялата си сериозност.
. Ще може ли да напише добра поезия поет, който не е богат на спомени, а животът му не го предразполага към мечти?
. Въпросът е много абстрактен. Няма такъв човек, който да няма спомени. Може да има хора без мечти, но те са пак от тази категория, за която говорихме, защитаващи това, което имат и което им е достатъчно. Хубав е лозунгът да се ходи при народа, но за мен това е странен лозунг, защото всеки човек е част от народа. Въпросът е как се е „движил“ сред хората, имал ли е професионалното око да наблюдава. Както казва Евтушенко – няма неинтересни хора. Всеки човек, ако има талант, би могъл да напише невероятно интересен роман за своя живот.
. Тези думи можем ли да отнесем и към поезията?
. С тази разлика, че поетът трябва да има по-ясна представа за това, което търси, какво иска, за какво „воюва“… Поетът е длъжен да знае към какво зове хората.
. А длъжен ли е да знае какво искат хората?
. Той трябва да има тази чувствителност. Един поет не може да съществува, ако по някакъв начин не улавя въжделенията им, какво искат те от живота, какво ги вълнува в момента. Иначе той ще проповядва неща, които не интересуват никого. Нагласата на поета трябва да е такава, че да изразява чрез себе си другите. Затова спомените и мечтите се пресичат – нали казват, че детството предопределя поета.
. Поемата „Хроника“, от 1965-а, завършва със стиха „Революцията продължава“. В какъв смисъл продължава тя и сега – след 1985-а?
. Според мен самият революционен акт е само началото на революцията, защото става за ден или два. Но промяната на душевността, на отношенията на хората един към друг, които са съвършено нови, става много трудно. Не можем да твърдим, че селяните викаха „ура“ при колективизацията, когато им вземаха земята. Как да се пренастроят тези хора, когато земята винаги е била всичко за тях… Не може с един декрет да отмениш чувствата на човека към земята. Тази емоционална пренастройка ще продължава дълго, защото емоционалността на човека се променя по-бавно от всичко друго. От времето на Стара Гърция колко много империи, колко много строя минаха, но чувствата на човека показват един „отчайващ“ стабилитет – любовта, ревността, измяната. Всички тези неща си стоят с невероятна сила. Затова казвам, че революцията продължава и ще продължава още дълго време, докато органично и естествено приемем чувството, че хората трябва да бъдат равни в отношението към тях…
. Миналата година, а и тази, в Смолян се игра с голям успех „Животът – това са две жени“. Смятате ли я за най-успешна ваша пиеса?
. Не най-успешна, не вярвам в такива преценки. Тя се оказа пиеса с най-голям публичен успех, което аз не съм очаквал. Имам по-хубави пиеси от нея (смее се). Например „Процесът против богомилите“. Не че не ценя новата си пиеса, но успехът ѝ дойде неочакван за мен, нито пък съм се стремил към това.
. Моите наблюдения са такива: пиесите ви са сякаш едно продължително изследване на духа на българина. До какъв извод стигнахте, дали съществува конфликт между традиционното и съвременно българско самосъзнание?
. Стигнах до едно наблюдение, което не е само мое – никога в едно такова кратко време, в такъв кратък срок, не са съжителствали традиционното и свръх новото. Това може би се дължи на бързото развитие на точните науки, но не вярвам да е имало друга епоха, когато може да има майка полуграмотна, която все още ходи в национална носия, а нейният син да бъде физик, който борави с понятия, непонятни не само за нея, но и за средно интелигентен човек. Тези две съзнания си съжителстват мирно и тихо, без разбира се да се изключват отделни конфликти. Това е и основното в тази пиеса и мисля, че за изкуството по-благодатна област за изследване от тази, не имало никога. За пропастта, създаваща се между традиционното и новото. В пиесата ме интересува не толкова противоречието, колкото единността на този процес.
. С коя публика бихте искал да се срещнете в Смолян – със зрителите на пиесите ви или с читателите на поезията ви?
. И с двете, защото са едни и същи. Забелязал съм, че където ми се играе пиеса, салонът е претъпкан и на рециталите ми. Те са зрителите от пиесите, а не тези, които са чели първо стиховете ми – те нямат такъв тираж, за да бъдат четени от много хора. А и българинът няма навик да чете стихове, както е в Съветския съюз и други европейски страни. Където поезията е най-голямото изкуство…
. И какво остава за утеха на българския поет?
. Да се бори за популярност на поезията си. Наистина е така и затова сега правя авторските си рецитали. Макар че нямат навик хората да четат поезия, виждам колко добре и точно я възприемат. Затова поетът трябва да ходи и да рецитира, като поетите от 20-те и 30-те години – те са ходели като мисионери сред народа. У нас сега поетите са малко като принцове, за тях като че ли е под достойнството да четат стихове пред хора.
. Творецът не дава съвети, а регистрира и анализира процесите в обществото…
. Да анализира – при всички случаи, защото иначе никой няма да му повярва. Но да регистрира – с това много не съм съгласен. Бих казал, че трябва да се проповядват добрите истини чрез предизвикателство на честните хора. Още Сократ е казал, че лошите и добрите хора са малцина – най-много са тези помежду им. Въпросът е след кого ще тръгнат многото. Мисията на поезията е да ги призове към доброто. Поезията не констатира – тя трябва да бъде факел, който осветява истината. А след това се променят нещата…