+ Наша книга с „европремиера”, или за новата книга на пловдивския поет Динко Петков – приятелски пристрастно...
Ефим УШЕВ
Тази книга вече имаше своята „европейска” премиера – синът на автора, Петьо, който живее в Дания, си четял страници от нея край „Малката Русалка” в парка, когато човек от съседната пейка, видял кирилските букви на корицата, попитал руска ли е книгата. О, не, българска е – отвърнал Петьо и от дума на дума започнал да му превежда стиховете на датски. Станало интересно, към тях се приближили още двама, а след тях – сбирката станала около 15 души, всеки слушал преводите и после коментирал...
„Живял ли съм – не помня” (изд. „Нитон”-Пловдив, 2022) - това е заглавието на втората поетична книга на пловдивския поет Динко Петков, след...40 години от излизането на първия му сборник със стихове, под заглавие „Човек да ме повика”.
Без обаче дори да съм виждал първата, смея да твърдя, че я познавам, тъй като чисто „биографично” така се сложи животът ми, когато годините от следването ми в Пловдив преминаха в близко приятелство с автора ѝ и знаех почти всичките му стихове наизуст. Бях дори свидетел на раждането, редактирането и окончателното им написване на белия лист. Много от тях завършвани след продължителни „обсъждания” от скитанията ни по пловдивските улици, а когато веднъж ми подари списание „Тракия” с публикуван първия му свитък стихове, написа: „На Ефим, който е с автора и съавтора на тези стихове”... Дотолкова, че доста дълго време, всяка година на 1 октомври, смятан някога за „ден на поезията”, в личния си профил във ФБ пусках по едно негово стихотворение, придружавано от кратък текст, с пожелание в най-скоро време да издаде и новите си стихове. Динко, разбира се, не знаеше това, защото няма страница в тази социална платформа...
Преди много години, когато бях в първи курс на университета, заведох едно група пловдивски поети на литературно четене в Златоград – Минко Танев, Владимир Янев и Динко Петков. Залата бе препълнена и при представянето им още тогава издадох пристрастията си към поезията на Динко Петков. С което после си заслужих критиките на Владо – все пак той бе доскорошен учител в златоградската гимназия и сега, вместо суперлативите да са за него, аз въздигах някакъв си Динко...
По-късно, в едно пловдивско читалище, на четене пред ученици, където също трябваше да представям и да давам думата на пловдивските поети, си позволих същото пристрастие и отново отнесох поредната си „дажба” критики от останалите. Добри Тонев, като шеф на литературния кръг в Младежкия дом тогава, дори каза, че на следващи такива събития или Динко няма да чете, или Ефим няма да води срещите...
Това и с Владо, и с Добри, бе в кръга на шегите, разбира се, защото на всички бе известна близостта и приятелството ни с Динко Петков. Но бяха прави, че на поетични четения не е добре водещия да изразява пристрастия към участващите поети - все пак, слушателите сами трябваше да преценяват силата на всеки от творците, които са се изправили пред тях, а не да им се дават „хапчета” или „насоки” от водещия.
Всичко това Динко със сигурност е забравил, защото оттогава изтече много вода и естествено се отдалечихме един от друг и дори се позабравихме – той остана да блести с жарко журналистическо перо във вестниците на „вечния Пловдив”, а аз „патриотично” заминах за граничния си Златоград...
Наскоро обаче явно си е припомнил за някогашните ни преживелици, тъй като бе прочел интервюто ми в Портал „Култура” (Kultura.bg), където го споменавах като „най-добрия поет на Пловдив”. В което, разбира се, и до днес съм убеден. Обаждайки ми се по телефона, той продължи да упорства, че не се смята за поет, а за вестникар и неглижираше моето упорито настояване да събере и издаде стиховете си. Все пак се радваше, а може би и малко завиждаше, че аз все още продължавам да списвам едно местно вестниче, което преди 33 години заедно с него започнахме в Златоград. (Плод на неговото вестникарско битие са двете му прозаични книги – „Аз, прочетеният вестник” (2008) и „Кой си ти, бе!?” (2021). А много по-рано бе написал в доста драматични стихове „Интервю с мен”, където казваше:
„Моите стихове са само
за едно издателство –
собствения ми глас.
С тираж, колкото да стигне
до моята чувствителност”).
Сега препрочитам „Живял ли съм – не помня”, излязла съвсем наскоро, която с това заглавие може да ви отнесе „реминисцентно” към онова велико „Млад съм аз, но младост не помня”. И няма да сте далеч от истината – Динко никога не е крил преклонението си пред Ботевия гений и личност и някога в едно от стихотворенията си си бе написал:
„Вече съм на 26,
а все още без смъртна присъда
за неучастие в революция”.
А в друго, със заглавие „Биография”, казваше:
„На 28 съм –
по Гринуич, а не по Ботев.
Питам се кое е честно –
насам или натам?
С орела, рака, или щуката?
За отговори обикалям из музеите.
Търся си обувки, дрехи и раница,
Слово и Пушка – сякаш някога
там съм ги оставил...”
Пак някога, в „съвместното” ни пловдивско време, бе написал:
„Ей, докторе!
Добра е смъртта
от точица-куршум –
умираш, стиснал шепа пръст.
А смъртта от точицата-болест?
Умираш, стиснал шепа чаршафи...”
И сега новата му книга - написана, впрочем, докато споделя физическите си страдания и духовната си самотност с доктора в болница, изобилства с типичната му самоирония – самоирония на себевглеждането, от която блика тъга.
Тази книга е изключително монолитна – и като постройка, и като тоналност. И на пръв поглед, за един редови читател, би му се сторила по-скоро еднотипна и отчайваща по настроение. За онези, които го познават, обаче, които са следили изявите му като поет, и аз неслучайно по-горе дадох по-стари негови стихове, тя е просто продължение на един несекнал размисъл - за собствения живот и съдба, неизменно вплетени и проектирани от общото ни задъхано битие. Битие, в което нищо не знаем един за друг, затова пък по-често сме един срещу друг и дори го предпочитаме така. В което, когато дори си на „командно дишане” и случайно „една сълза от теб капне на пода”, санитарката бързо я забърсва с парцала... Битие, в което, дори когато се нареждаш на „опашката с чакащите Смъртта”, и попиташ кой е последен, отзивчиво всички ти отстъпват реда си...
Колебая се да нарека тази поезия „чувствена” или „чувствителна”?
Но във всеки случай я смятам за може би последния болезнен „писък” на новата, т. нар. „тиха” българска лирика. Лишена от какъвто и да е сантиментален привкус, в която всичко произтича от една болезнена рационалност, преминала, уверявам ви, през дълбините на сърцето. Поезия, която говори на „език”, ползван единствено от автора ѝ, откъдето идва измъчването му, че няма да бъде разбиран.
„Мръщя се - значи казвам,
че ми е хубаво с теб.
Загърбвам те - за да ти покажа,
че ми липсваш.
Плача, когато искам да разберат,
че ми е весело...
И затова, когато „потропва” на поредната врата, към него поглеждат през „шпионката” и ще го отпратят:
„Момче, тук е към Раят,
Адът е по-надолу...”
Стиховете в тази книга често се редуват с къси прозаични текстове. Но те не изневеряват на поетичния ѝ тон, нито пък с нещо нарушават „монолитността” на атмосферата, която носи чрез съдържанието си. В тях е отново засиленото иронично вглеждане в себе си, стигащо често до езиков „каламбурен” пароксизъм, присъщ толкова много и на самите стихове тук. Така е в 111-те му лица от битието на главен редактор, така е в неговите „вестници в отвъдния свят”...
За да стигне отново до „болничното си легло” - една метафора на болничния свят, в който сякаш всички пребиваваме. И в който не можем да чуем какво ни говорят врабчетата отвън. Но затова пък остава надеждата, че дори и там, отвъд, ще бъдеш за тях обещаната коричка хляб...
Да, една тъжна книга. Четенето на която, за наша радост, не може да развали или наруши самочувствието и радостта ни от нейното излизане и съществуване – като част от целокупния ни литературен и културен живот...
(Бр. 20/2022 на „Златоградски вестник“)