+ Разказът на един българин от Албания, за неговото родно с. Връбник...
Или защо в тези географски части от етнографско-езиковото ни землище няма омраза към България и българите...
Доц. д-р Раки БЕЛО
Повод да се заема с писането на следващите редове е спорът от последните седмици между Република България и Република Северна Македония, породен от опитите на последната да получи зелена светлина за започване на преговорите за присъединяване към ЕС. Реших да напиша някои мои лични мнения и наблюдения, които мисля, че имат поне малко връзка със спора между двете държави.
Мисля, че имам право на мнение по въпроса като човек, роден и живял в едната от частите (най-малката) на географската област Македония, останала в границите на днешна република Албания. Ще се опитам да разкажа за хората от тази част, като обърна повече внимание на моят роден край, който не се различава и от другите части с подобно население в Албания. Самият аз съм роден в едно малко село, което се казва Връбник (алб. Vërnik), непосредствено до границата с Гърция. Селото е недалеч от Корча (град в Албания), Костур и Лерин (градове в Гърция). Моето село е част от албанската историко-географската област Девол. Някои смятат, че селото принадлежи към областта Кореща, намираща се в днешна Гърция. Освен по време на Първата и Втората българска държава, то не попада пак в границите българската държава. Било е в османската империя, гръцката държава и след това до днес в границите на Албания. От всичко казано дотук става ясно, че принадлежим към географската област Македония.
В тази македонска част
в Албания съм роден и аз,
по времето на албанския комунизъм, известен като най-суровия в цяла Източна Европа. През комунистическо време получих цялото си образование, в албанската образователна система, от предучилищна до завършването на висшето образование. Началното училище завърших в родното село (1975-1979). В началото ни беше трудно с албанския език, защото вкъщи и извън училище си говорихме на нашия български диалект, който наричахме и „по наши“. От втори до четвърти клас, три години, освен предметите по албански учехме и по един час македонски език.
Известно е как се стигна до това, след Втората световна война, когато правителството на Албания, начело с Енвер Ходжа, предлага на българското правителство да изпрати учители в Албания, за моето и другите села, от София насочват техните искания към Белград и Скопие. И така се стигна до тези часове в селското училище. След четвърти клас образованието ни беше изцяло на албански. До 19 годишна възраст съм живял само на село, след това, през 1987 година, заминах, но се връщам често там. Времето прекарано там ме прави добър познавач на всичко, свързано с моя роден край. Често се сещам на годините прекарани там, които, въпреки че бяха през трудното комунистическо време, са от най-хубавите, не за друго, но защото съм бил млад. През последните седмици, когато върви този спор, свързан с членството на Р Северна Македония в ЕС, моите мисли започнаха постоянно да летят към родния ми край, все едно там търсят да намерят някакво решение за този спор. Мисля си за моите години там. Сещам се, че тогава всички възрастни, на възрастта на моите баби и дядовци (в моето съзнание винаги ще ги помня облечени с черните шаячни дрехи, като истински исихасти, които им придаваха сериозност на тяхната мъдрост) без изключение, се чувстваха българи по народност и често в техните разговори присъстваше България. Много от мъжете са били в България и пазеха най-хубавите спомени за нея. Нямаше семейство без да има роднини в България. От възрастните чувах тогава, че след Балканските войни много жители на селото се изселват в България. Никой не бягаше в съседните нам страни, Гърция или Сърбия, но само към по-далечната географски страна, България. (Краят на текста – в следващия брой)
(Бр. 14/2022 на „Златоградски вестник“)