Не слагам пръст във рана, току-що заздравяла.

Не ми се тръгва с вик „На нож!“ към Бялото море.

Ала душата ми седи пред Гюмюрджина бяла

и българските гробища край Одрин и Фере.

И аз разбирам, че душата ми е поделена -

едната – в мен, но другата е там – в треви и брош.

Че южната ни граница е кървавочервена,

защото е чертана не със молив, а със нож.

(Бр. 12/2022 на „Златоградски вестник“)