+ Златоград от 30-те години на 20 в. в спомените на едно малко момиче - непознато до днес писмо осветява детските години на бъдещ моряк, учил в първи клас в златоградското училище
Ефим УШЕВ
...Всъщност, явно става въпрос за старата Джинджева къща край реката, тъй като на стопанката всички ѝ казвали „баба Джинджевица”. Къщата често е посещавана от тогавашния доктор, заедно с неговата съпруга – „французойка с бяло къдраво куче”.
„Някъде зад училището, до църквата, живееше една моя съученичка, която 1-2 години след като напуснахме Златоград, ми пишеше писма. В моя клас имаше и едно момиче, мисля, че името ѝ бе Лили, чийто баща се казваше Пандо Розов. После научих, че те са се преместили в Пловдив”.
В Чакаларово малката Пенка си играела само с братчето си Жоро и жадувала да има другарче и да си играе с момиче. Въпросната Лили, обаче, била горделива и се държала надменно с нея и така в началото мечтата ѝ не се сбъдвала... Разказва още един малък златоградски спомен, който донякъде характеризира социално-битовото състояние на част от златоградското население в онзи период.
„Зад училището, което беше ново тогава, построено на хълм, имаше една църква.
С Жоро и едно-две други местни деца ходехме там, защото вътре, в двора на църквата, в сандък лежеше една бабичка, около която имаше панички с вода и корички хляб. Ние махахме капака на сандъка и с жалост гледахме тази стара, самотна женица, която чакаше там да умре. Разбрахме, че е съвсем самотна и нямаше кой да се грижи за нея. Това ни разстрои и много ни занимаваше, споделяхме го с родителите вкъщи и всеки ден през ваканцията ходехме да ѝ носим храна от дома”.
Но затова пък Пенка определя като „най-интересното събитие за нашето семейство в Златоград”, кръщаването на братчето ѝ Жоро в църква.
„По ритуалите от това време, всяко новородено биваше отнасяно в църква и кръщавано. Това с брат ми дотогава не можа да стане, тъй като баща ни като офицер бе местен много често и след Кърджали, където сме раждани, отидохме в Чакаларово, Маказа и Чорбаджийско. Така Жоро до 7-годишна възраст остана некръстен”.
Явно това е било проблем за семейство Иванови, тъй като често се е повтаряло като едно необходимо предстоящо събитие. По местата, където са пращани, обаче, нямало църкви и идването в Златоград се оказва първото възможно за това място. Порасналото междувременно момче било твърде притеснено и тайно пита сестричката си дали в купола ще е гол... Баща му го успокоява, че вече е голям и нямало да е така, а с гащета. А приготовленията вече тръгвали – заедно с баба Джинджевица майка им приготвяла сладкиши, а децата се притаили в ябълковата градина и с тревога следили суетнята по приближаващия момент.
Но ето ти изненада –
дали заради възрастта
на момчето (7 г.), или
за нещо друго, може би за по-дискретно, решили ритуала да не е в църквата, а в помещение до подучастъка на сградата, където им предстои да живеят. По средата му бил поставен металическия купел, като една голяма чаша с вода и кърпи наоколо. Тогава Пенка е на 8 годинки... „...Жоро бе до мен. Зад чаршаф, който мама държеше, той се съблече до къси долни гащи, татко го хвана за ръка, заведе го до купола, вдигна го и го потопи. Попа нещо прочете, поръси татко и Жоро, който бързо се облече и изчезна. Като всяко дете, беше много огорчен и засрамен от церемонията”.
Кръстника, чието име за съжаление не е запомнено, подарява на младия кръщелник копринена пижама, но вечерта той я дал на сестра си и казал, че такова копринено нещо не може да облича. Според Пенка, още тогава Жоро се отрекъл от лукса и такъв си останал през целия живот. Сред купът снимки, останал ѝ от Родопите, има и няколко от Златоград – „Мама и татко на моста, аз и мама до табела с надпис „Пограничен щаб на подучастък”, Жоро с татко на коне, вътре в двора на подучастъка, цялото ни семейство, с един непознат мъж до нас, в градината на читалището”.
Снимките правили на празника „Кирил и Методий”, за който майка ѝ дълго се приготвяла – пантолонки от черно кадифе за Жоро, рокля от розова коприна и шапка „Козетка” от същия плат за Пенка. Именно за този празник, веднъж в годината им купували и лачени обуща. „Беше първото ни празнуване на този празник в града. Много тържествено, майка ми също си уши нова рокля, дори си префасонира една шапка, а на мен с маша ми направи масури на косата. Баща ми пък си облече бяла парадна куртка със сабя...”
Още малко за бащата
на Пенка и Жоро
През 1939 г. те са за малко в Ямбол, след това в Ивайловград, откъдето през 1942 г. година семейството го местят в Разград. Бащата е с чин капитан и остава на разположение в 19-и пехотен полк, а за съпругата и децата си наема квартира във Варна, с надежда при освободено място да го преместят и него там. Това наистина става, но след септември 1944 г., когато се завръща от участието си в първата фаза на Втората световна война, при това – като герой на разградския полк, а за бойни заслуги е произведен подполковник. Вече като полковник, е изпратен като командир на 8-ми пехотен полк във Варна. Освен българския орден „За храброст”, получава и орден „Червена звезда” от съветското командване – за изпълнени важни военни задачи на фронта.
„Удовлетворение ще бъде за мен, ако някой в Златоград си спомня за честния български офицер, капитан Иван Георгиев Иванов. Малко сме пребивавали в Златоград и е възможно вие да пренебрегвате този период, но аз не съм го подминала в моите лични спомени, нито в мемоарите си за нашето семейство, живяло в Родопите цели 15 години - от 1927 до 1942 г. Мемоари, които предадох във Военноморския музей”, пише Пенка Петрова.
Майката на двете
деца е от Хасково
Израства в бедно семейство, по което време там служи бъдещия ѝ съпруг. Той я вижда в шивалнята на казармата, където Недялка е работничка и веднага се влюбва в нея. Женят се през 1927 г., макар и с някои трудности, тъй като девойката няма никаква зестра. Но затова пък е красива, а и способна домакиня, разбира се. Затова децата ѝ са винаги спретнати, винаги добре облечени. Според Пенка, нейните „златни ръце”, всичко да може да прави във всякакви ситуации, ги наследява нейният син Георги, по-сетнешния герой на България...
И когато слуша споменатото по-горе предаване по радиото за Златоград, в което някакъв младеж разказва за своето родословие, чува и родопските напеви, които помни от онова време, слуша и разказа на учениците за големи личности на България, докоснали се по някакъв начин до Златоград. И се замисля дали пък няма да е едно малко откритие за нашите ученици, ако разберат, че в същото училище, може би на същите техни чинове, е седял и учил българинът, обиколил сам, с една малка лодка, планетата ни...
„Идеята на брат ми, кап. Георгиев, беше: българинът – по-близо до морето. Но чрез неговия родопски корен и последвалата му съдбовна връзка с морето, е възможно морето да влезе и в планината, т. е. стремежът за опознаване на света, стремежът за бързо развитие на личността, да завладее повече млади българи, да имат те любов към морето...” Това е идеята на Пенка Петрова, споделена от нея в писмото ѝ – гласността за златоградския период от живота на нейния брат, да се предложи като идея за изследователска дейност на нашите ученици, така че кап. Георги Георгиев да бъде поставен редом до личностите, изброявани от учениците по радиото и с които те се гордеят и са чест за историята на Златоград и неговото училище. И това да породи техния интерес и любов към морето, към необятността на знанието.
Напрпимер училището в Ивайловград, където семейството е преместено и живее, а децата учат три години, събира спомени за тях, организира срещи със сестрата на капитана и се снимат пред нетовата яхта, която е във Военноморския музей на Варна. Въобще – правят си един вид архив за именит техен предшественик, учил в тяхното училище. Така, смята сестрата на капитана, могат да направят и златоградските ученици, ако бъдат насочени към едно подобно занимание и изследване. И заедно с писмото изпраща до нашето училище екземпляр от книгата „Околосветското плаване на „Кор Кароли”. И тъй като книгата е надписана като подарък за училището, то аз бих искал да я връча, заедно с оригинала на самото писмо, на директора на училището, по повод юбилея, който предстои да се отблежи по-късно тази година. И тя да заеме своето място в богатата иначе училищна библиотека.
Постижението на кап. Георги Георгиев за времето си представлява уникален рекорд. При това нито веднъж не прибягва до чужда помощ, дори и в моментите, когато се нуждае от нея. Нито веднъж не подава сигнал за бедствие. В Книгата на Гинес е записано: „Най-бърза соло обиколка на света с еднокорпусен съд по време: „Кор Кароли“ – 29 фута, 9 инча. ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ (България); старт - Хавана, Куба – 20 декември 1976 г., финал - Хавана, Куба – 20 декември 1977 г.; (201 дни, 21 часа и 36 минути).”
(Бр. 4/2022 на „Златоградски вестник”)