Даниела ГОРЧЕВА

Ан Епълбаум прави точен паралел между изопачаването и прикриването на реалността в Съветския съюз по време на заповяданото от Сталин умишлено масово убийство чрез глад на милиони украински селяни (т. нар. Гладомор през 1932-1933) и днешното изопачаване на реалността в Русия на Путин, довело до масови убийства, изнасилвания и изтезания в Украйна още от първите дни на войната на Русия срещу своята съседка. Въпреки някои разлики, приликите са потресаващи.

Тя напомня как през ужасната зима на 1932-33-а, командировани от Москва, Киев и Харков бригади на НКВД обикалят от къща на къща и изземват всичката храна, включително и семето за разсад на украинските селяни, съпротивляващи се на насилствената кооперация на земята и на отнемането на собствеността им: „Те (комунистическите емисари – бел. моя) разкопават градини, разбиват стени и мушкат дълги пръти в комините, за да търсят скрито зърно. Следят за дим, излизащ от комините, защото това може би означава, че някое семейство е скрило брашно и пече хляб. Отвличат селскостопанските животни и конфискуват разсада за домати.

След като си тръгват, украинските селяни, лишени от храна, ядат плъхове, жаби и варена трева. Те гризат кора от дървета и обработена кожа. Много от тях прибягват до канибализъм, за да останат живи. Около 4 милиона души умират от глад.“

По онова време съветските комисари не изпитват ни най-малка вина за извършеното злодеяние, пише Ан Епълбаум, и уточнява защо: „Съветската пропаганда им е повтаряла многократно, че предполагаемо богатите селяни, които те наричат кулаци, са саботьори и врагове – заможни, упорити земевладелци, които пречат на съветския пролетариат да постигне утопията, обещана от неговите лидери. Кулаците трябва да бъдат пометени, смазани като паразити или мухи. Тяхната храна трябва да бъде дадена на работниците в градовете, които я заслужават повече.“

Разкаянието и осмислянето идват години по-късно и разбира се, далеч не у всички. Но страниците, които ни оставя бежанецът от Съветския съюз Виктор Кравченко, ни помагат да осмислим как е било възможно всичко това – да си спестиш душевните терзания, като лъжеш сам себе си и си затваряш очите за реалността, а сърцето – за човечността: „Измисляш си панически оправдания и се отърсваш от знанието с думи като преувеличение и истерия.“ Кравченко описва как политическият жаргон и евфемизмите помагат да се прикрие реалността на онова, което се е вършело в действителност. „Екипът му говорел за „селски фронт“ и „кулашка заплаха“, „селски социализъм“ и „класова съпротива“, за да избегне придаването на човешки характеристики на хората, чиято храна отмъкват и крадат.“

Лев Копелев, друг съветски писател, който като млад е служил в такава бригада, а по-късно самият той прекарва години наред в ГУЛАГ, също стига до извода, че пропагандните клишета и идеологическият език му помагат да скрие истината дори от самия себе си: „Убеждавах себе си, обяснявах на себе си. Не трябва да се поддавам на изтощително съжаление. Ние осъзнавахме историческата необходимост. Изпълнявахме своя революционен дълг. Набавяхме зърно за социалистическото отечество. За петгодишния план. Няма нужда да се изпитва съчувствие към селяните. Те не заслужават да съществуват. Селските им богатства скоро ще станат собственост на всички...“ Но „кулаците“ не са богати експлоататори, те са селяни, които работят усилно и често изнемогват, особено ако реколтата е лоша. Селата им също не са богати и Кравченко описва много точно истинската картина в спомените си: „Голямо количество инструменти и машини, за които някога частните собственици са се грижили като за скъпоценности, сега лежаха разпръснати под открито небе, мръсни, ръждясали и неремонтирани. В двора се скитаха измършавели крави и коне, покрити с оборски тор. Кокошки, гъски и патици ровеха на ята в неовършаното зърно.“

„Тази реалност - пише Ан Епълбаум – реалността, която той е видял със собствените си очи, е достатъчно силна, за да остане в паметта му. Но в момента, в който я е преживявал, той е в състояние да се убеди в обратното“. Как може да бъде наречено подобно състояние на измама? Будна кома? Зомбиране? Омагьосване?

Епълбаум напомня и думите на един от героите в романа на съветския писател Василий Гросман „Всичко тече“: „Вече не съм омагьосан, сега виждам, че кулаците са били човешки същества. Но защо тогава сърцето ми беше толкова замръзнало? Когато се вършеха такива ужасни неща, когато около мен се случваха такива страдания? А истината е, че просто не ги смятах за човешки същества. „Те не са човешки същества, те са кулашки боклуци“ – това чувах отново и отново, това повтаряха всички.“

Не само от тези редове става безпощадно ясно, че със средствата на пропагандата се осъществява психологическа атака срещу здравия разум на милиони хора и че е възможно човек да бъде накаран да вярва не на очите си, не на това, което вижда, не на истинската реалност, а на измислената, преиначената, на пропагандната „действителност“.

След събарянето на Желязната завеса британският историк Лорънс Рийс успява да интервюира бивши служители на НКВД, участвали в депортациите на хора от Украйна и Полша. Също като героите от романа на Гросман те са като „омагьосани“ и признават, че навремето приемат собственото си участие в тази нечовешка работа като дълг и не са се съмнявали нито за миг в правотата на Сталин и неговите заповеди: „Щом става дума за това, наистина е много трудно да отнемеш още съвсем малки деца от родителите им и като си помисли човек, никак не е хубаво. Предпочитам да не говоря много за това. И разбира се, знаех, че те са наши врагове, врагове на Съветския съюз, и трябваше да бъдат „рециклирани“... Сега съжалявам, но тогава беше съвсем различно. Сталин беше нещо като бог за всички. И всичко казано от него по каквато и да било тема, беше меродавно и окончателно. Дори не смееш да помислиш, че може да не е прав. Тогава никой не се съмняваше в думите му. Всяко негово решение биваше правилно.“

Това пропагандно „омагьосване“, тази подмяна на реалността, се извършва днес в Русия на Путин и Ан Епълбаум я анализира изключително точно: „Вместо да намалее, способността на руската държава да прикрива от своите граждани реалността и да дехуманизира враговете си, е станала по-силна от всякога. В днешно време за ефективна дезинформация на обществото е необходимо по-малко насилие. В Русия на Путин не са извършвани масови арести в мащабите, използвани в Русия на Сталин. Може би не е и нужно да ги има, защото руската държавна телевизия, основният източник на информация за повечето руснаци, е по-забавна, по-изтънчена, по-стилна от програмите по радиоприемниците от епохата на Сталин. На руснаците се разказва много малко за това, което се случва в собствените им градове. В резултат на това те не са принудени, както някога съветските граждани, да се сблъскват с пропастта между реалността и измислицата. Вместо това непрекъснато им се разказва за места, които те не познават и които в повечето случаи никога не са виждали: Америка, Франция и Великобритания, Швеция и Полша – места, изпълнени с дегенерация, лицемерие и „русофобия“. Проучване на руската телевизия от 2014 г. до 2017 г. установи, че негативните новини за Европа се появяват по трите основни руски канала, всички контролирани от държавата, средно по 18 пъти на ден. Някои от историите са измислени (напр. германското правителство насилствено отнемало деца от хетеросексуални семейства и ги давало на гей двойки), но дори и истинските истории са подбрани по такъв начин, че да подкрепят идеята, че ежедневието в Европа е страшно и хаотично, че европейците са слаби и неморални, а Европейският съюз е агресивен и настъпателен.“

В тази преиначена действителност, създадена от модерната тоталитарна държава на Путин, Украйна заема специално място: „В постоянно променящата се драма на гнева и страха, която се разгръща всяка вечер в руските вечерни новини, Украйна отдавна играе специална роля. В руската пропаганда Украйна е фалшива държава, без история и легитимност. Тя е място, което по думите на самия Путин не е нищо повече от „югозападната част“ на Русия, неотменима част от нейната „история, култура и духовно пространство“. За Путин и руската пропаганда украинците „ дори не са хора – те са „нацисти“. И така, подобно на кулаците преди тях, те могат да бъдат елиминирани без угризения.“

Епълбаум напомня връзката между дехуманизирането на цели групи хора и геноцидното им унищожаване, тоест за връзката между изопачената реалност и масовите убийства: „Но въпреки че не всяка употреба на геноциден език води до геноцид, всички геноциди са били предшествани от геноциден език на омразата.

Съвременната руска пропагандна държава се оказа идеалното средство както за извършване на масови убийства, така и за скриването им от обществото. Сивите апаратчици, агентите на ФСБ и добре облечените водещи, които организират и водят националния разговор, от години насам подготвят сънародниците си да не изпитват съжаление към Украйна. И те успяха. Още от първите дни на войната беше очевидно, че руските военни предварително са планирали „отстраняването“ на много цивилни хора, може би дори милиони, които е трябвало да бъдат убити, ранени или изселени от домовете си.“